Псевдоним „Сабина“

печат
Г-жа Юлия Кръстева е почетен професор в Университета „Париж 7 – Дидро“ и пълноправен член на Парижкото психоаналитично общество, кавалер на Ордена на Почетния легион и носител на Ордена за заслуги (2011). През 2004 г. става първата носителка на наградата „Холберг“ (създадена от правителството на Норвегия, за да попълни липсата на хуманитарните науки в предвидените области на Нобеловата награда). Получава наградата на името на Хана Аренд през декември 2006 г. и на името на Вацлав Хавел през 2008 г. Автор е на трийсет книги.
Нашумялото напоследък нейно полицейско досие с агентурен псевдоним „Сабина“ съдържа някои странности. На първо място разсекретяването на един задграничен агент (З. А.) на Първо главно управление (ПГУ-ДС) от нейните вербовчици. По този начин те я излагат на опасността да стане обект на досъдебно производство с едно от тежките обвинения – шпионаж спрямо осиновилата я втора родина Франция. Нещо което не е в стила на никоя спец-служба.
Самата госпожа отрича каквато и да било връзка с българския шпионаж и също заявява, че някой иска да ѝ навреди, да я злепостави, дискредитира и т. н. Тези някои са офицерите от шпионската служба на диктаторския режим (тъй като досието ѝ е тяхно дело). Те биха си отмъстили по този начин само ако от един момент нататък „Сабина“ е отказала да им сътрудничи и да изпълнява възлаганите ѝ задачи.
Следващият въпрос е каква е вероятността това досие да е фалшификат? Отговорът може да се търси в житейския път на младата Юлия Кръстева. Както тя сама разказва в интервюто си пред „Нувел обсерватьор“ (№ 658 от 20-26 юни 1974 г.): Както всички други, и аз от 6–7-годишна възраст членувах в детските организации на Партията; по-късно влязох в комсомолската организация… И така аз живях с борбите на Димитров и с Лайпцигския процес. С една дума детство, изковано от спомените за съпротивата и антифашистката борба. По-нататък моето детство мина през марксическата ортодоксалност… Марксическите идеи са заливали цялата моя юношеска възраст. И това не ѝ е създавало никакви проблеми. … Аз произхождах от семейство, което, макар и буржоазно и либерално (бащата е работил в „Светия Синод на БПЦ“), не желаеше да всява смут в още крехкия ми и млад разум, а напротив – поощряваше възпитанието, което ми се даваше и т. н., и т. н.
По-късно, след завършване на университета, освен аспирантурата в Института по български език и литература при БАН, поддържа връзки с такива като акад. Косев, с Любомир Левчев и други нечистоплътни културтрегери, работили във вестниците „Народна младеж“, „Средношколско знаме“ и др.
С две думи пред нас е 18-каратова девственица, която не би имала никакви задръжки да изпълни „патриотичния си дълг“ в служба на спец-службите.
Не закъснява и наградата: през 1966 г. ѝ разрешават да отиде като стипендиант на френското правителство на специализация във Франция, „поемайки ангажимента (пред „органите“) да не се жени и да не остава там“, нещо което тя нарушава и става „невъзвращенец“. Според досието „Сабина“ – Работно дело № 8230 („работните дела“ са на агенти, а не на „обекти“) – вербуването е станало през 1971 г., но в него пише, че делото ѝ е преминало от VI Управление на ДС (политическата полиция, която „работи“ вътре в България) към ПГУ-ДС.
Трябва да отбележим, че на простосмъртните българи обикновено не се разрешаваха пътувания на Запад, а „невъзвращенците“ подлежаха на съд и на роднините им – заложници – се налагаха различни наказания. Нищо такова не се случва със „Сабина“ – тя се връща спокойно в „родината си, на която е изменила“, а великодушните „органи“ разрешават на родителите и други нейни близки да ѝ гостуват.
Отричайки всякакви връзки със службата на ДС-шпионите, „Сабина“ би трябвало да обясни тези техни необичайни „нецелесъобразности“. Иначе досието ѝ има обичайния полицейски вид с документи, писани на старите пишущи машини, върху пожълтяла от годините долнокачествена хартия. То е прочистено, което се вижда от двойната и тройна номерация на страниците, която свидетелства за отстраняване на документи, които иначе фигурират в списъка, предшестващ всеки том. Последното е направило необходима новата номерация, за да не би някои от „работниците“ на ДС да откраднат някой документ. Досието съдържа устни доноси за френските интелектуалци, включително и такива от Френската комунистическа партия, за дейци от палестинската съпротива, за Китай и маоисти (към които тя и съпругът ѝ формално принадлежат) или за българската политическа емиграция в Париж. (В справка от ноември 1984 г. се потвърждава, че тя е давала устна информация за български емигранти, както и за дейността на прогресивни арабски организации и промаоистки групи – нещо, което кавалерът на Почетния легион и носител на Ордена за заслуги (към Франция) категорично отхвърля.)
Отричането на агентурната връзка с копоите на ДС е характерно за повечето извадени на светло доносници. Някои казват, че са „работили за родината, изпълнявайки патриотичния си дълг“ и дори имаше един депутат от VII ВНС, който се спотайваше, а след като го оповестиха в един от списъците на „народни представители“ агенти на ДС, заяви, че сам е пожелал да стане доносник, „за да може да разруши отвътре ДС“.
Аргументът, че няма документи, написани собственоръчно от „Сабина“, нито документи за вербовката ѝ не значи нищо. Друг депутат от ВНС, вече покойник, дори нямаше псевдоним и също пееше за брат си (емигрант) пред копоите, които записваха разказите му.
Неразбираемо е и защо фалшификаторите от ДС биха положили подобен Сизифов труд, за да създадат такова обемисто досие, за да компрометират една млада дама (през 70-те години на XX век), която не им е причинила никакво зло, даже напротив. Ако обаче въпреки всичко делото „Сабина“ излезе автентично, с нея би трябвало да се заеме френското правосъдие, а ако това не стане, тогава единственото обяснение може да бъде, че Мадам е „тъкала на два стана“ или е „работила“ за двете си родини. Подобни случаи също не са рядкост в историята на шпионажа… •

Феранте Пала


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *