Разкази от борсата

печат
Мегданчето в махалата сутрин вече бързо опустява – лято е. Народонаселението е хванало ангажименти и бърза да превари обедните дъждове, за да посвърши работа и да прибере по някой омачкан лев. Сбирките на „борсата“ станаха вечерни и то ако валежите не се проточват.
Приказваме си за обектите, за капризите на виладжиите, които са ни наели, псуваме градушките – откакто „демокрацията“ и „пазарната икономика“ бастисаха противоградните ракетни площадки, тая напаст опустошава градините, не всякога опънатите отгоре мрежи спасяват посаденото покарало.
Освен бачкане по вилните имоти и човъркането в собствените си дворове, сега у нас е цъфтежът на липите – настъпва малко по-късно заради надморската височина на махалата. Берем та се късаме – напипахме изгоден изкупвач, няма да кажа кой, за да не си плюем в кладенеца, от който пием. Слизаме и до близките жп гари, където липите са като баобабите, дето плашеха Малкия принц, но там само смитаме падналия прашец, докато минаващи „бели граждани“ ни гледат нацупено, а после пускат по фейсбуците снимки с коментари „ей, тия мангали пак се уредиха!“ и „ха пийте после купешки липов чай!“.
Отзад-напред: първо, сметеното не отива за чай, а за ароматизиране на сапун. Второ, щом толкоз сме се били уредили – елате и вие да метете и събирате де! Кило прашец (и то прашец, не прах от асфалта и плочките на тротоара, смесен с фасове и боклуци, хвърляни от същите бели граждани) – 1 лев при изкупвача. Прилично голям чувал събира шест килограма. Направо милионери ставаме, нали?
А от липите, под които няма паваж или асфалт – нъцки прашец и окапал цвят.
Дъждът призовава за живот и гъбите. Обратно на мнението на журналистите, за гъби се ходи не само в дни на избори. Носим си остри ножчета с хитро изпилено острие, за да не унищожаваме мицела – точно напреки постъпват идещите от града „гъбари“. Не им пука, че догодина на същото място гъби със скенер не ще откриеш.
Същата беля с билките, особено по Еньовден. Втурва се една орда жадни за здравословен живот градски обитатели – и по околните полянки все едно диви прасета са вилнели. Късат с две ръце! Ние пък билките ги режем с ножица, специална, за нищо друго не се използва, макар това да е суеверие де. И не тъпчем „реколтата“ в найлонови торби от храмовете „Била“ и „Лидъл“ – правим си торбички от амбалажна хартия.
Между другото, в такива книжни пликове държим и тютюна, дето не е за продан, а за наша си консумация – за да не мухляса. А при маниаците за „биоживот“ и след вдигнала се роса билките се спарват в найлона (добре де, полиетилена) – и пак мухлясват. Отишло си е растението нахалост, за едното нищо. Ама на маниаците не им дреме, защото са направили красиви (според представите им за красивост) снимки на стръкчетата билки и са ги качили в интернета за фукня. После пак си купуват билки от престижни магазинчета.
Та така – в момента сме на тая вълна, хербарийна. И него вечер се смаях, когато отидох да пийна една бира на лаф с комшиите, а вместо приказки за виладжии и за набраната липа, чух страстно обсъждане… на извънземни!
Е това у нашата махала още не беше се случвало!
Приближавам се до огнището на бурната дискусия. Ръгам с лакът един от кибиците по периметъра на седянката – да ме информира за предисторията. Той бързешком и полугласно ми обяснява, че една от тайфите – женоря, чавета и един кьопчо на моя възраст – плъзнали по баирите за липа, се върнали бледи и стреснати. От що? Ами били видели пришълци от друга галактика.
Абе, мамка му стара, га научихте за други галактики бре, братя ромале?! Ах тая телевизия, ах тоя интернет…
Взирам се с амортизираните си зъркели в контактьорите с извънземния разум. Кьопчото вече е фиркан и когато се опитва нещо да каже, една от жените го цапва да млъкне и да си пие мастиката. Явно са му сърдити, че не е бил мъж да изпъди пришълците. Все едно не го знаят, че е кьопчо. Не сакат, просто несръчен. Никой не го иска в бригада за работа, затова го пращат с жените да им помага с каквото може. А не може кой знае какво. Макар че те някак успяват да изкопчат от него някаква полза, наистина не знам как, ама жена, особено циганка, е майсторка да извади и капката мед от бурето с помия.
Виждам – още са бледи и стреснати. Освен кьопчото – мастиката го е направила червендалест. Гласовете им потрепват от време на време.
Историята е проста – излезли на една висока поляна, от нея цяло Софийско поле се вижда между другото – като на длан. Мястото е слънчево и въпреки надморската височина, там липите цъфват скоро след софийските. Излезли изпод тежките корони на борове, от полумрак, примижавали на открито. И не щеш ли – насреща им летяща чиния. Бръмчи и святка. Голяма!
Не му мислели – беж да ги няма. Една торба липов цвят, набран по пътя, се разсипала. Една кошница с гъби останала за плячка на извънземните, а още две се поопразнили от лудото тичане. И баба Цвета си изгубила лулата с табакерата тютюн. Май още някакви загуби бяха отчетени и оплакани, но понеже ги изреждаха хорово, не ги разбрах.
Мда. Преди някак ми беше по-лесно да се присмивам на страхове от таласъми и уроки. А тук – летяща чиния, бие към научен феномен. Затруднен съм.
Групата избягали от извънземните вече няма какво да добави към разказа, ама още им се говори, още им се седи в центъра на вниманието. И почват да се повтарят, привнасяйки към фактите своите представи какво ли щеше да им се случи, ако летящата чиния беше ги осветила с онзи лъч като от филмите.
Взема да става драматично. И вокалните децибели растат. Само писъци като на погребение ни липсват. Намесвам се:
– Сабринке! Я ми нарисувай чинията на извънземните, моме!
Сабрие е кротко девойче с лека и точна ръчица. Неуморно навивам баща ѝ да не я омъжва, а да я остави да изкара гимназията и да я прати после в Художествената академия – при все че нямам добро мнение за образователната система, но нека момичето има шанс да се измъкне от орисията да робува на съпруг пияница и да работи като чистачка.
Гледам нарисуваното върху амбалажната хартия, с която е постлана макарата от силов кабел, турена вместо маса пред кръчмата. Седянката (повечето присъстващи стоят де, така че предимно е стоянка) се умълчава, проточват врат да видят скицата. Мен ме напушва смях.
– Абе, хора… От високата поляна, дето бяхте, на стотина-двеста метра едни софиянци с големи лъскави джипове купиха съборетина лани, вдигнаха вила ум да ти зайде, нали им бихме двете плочи, ограда като крепостна стена им зидахме! Ами че хора с пари си купуват разни играчки! Това е дрон!
Върху ми се фокусират недоверчиви погледи. Обяснявам:
– Излезли сте от пътеката, изпод дебелата сянка на боровете, и сте видели дрон. Отблизо, ама очите ви са излъгали, че е далеч, затуй ви се е сторил ГОЛЯМ. Дрон бе, играчка. Радиоуправляем. Модна работа за паралии.
Кратка пауза и реакция – шопска салата от облекчение и раздразнение:
– Уф… Хасане, черен ти език, не си видел какво сме видели! Ти ще кажеш, дрон било! По телевизията за извънземни говорят!
Напрежението и страхът обаче се изпаряват като разлята ракия. Все пак им е досадно, че са се уплашили от едното нищо. Че и късметлийската лула затрили. Пък и темата за това какво са щели да им направят извънземните след отвличането още не е изчерпана. Пък аз, скептикът, им я секнах, затова ме пустосват.
Неочаквано в защита на женските страхове – или блянове? – се обажда един от комшиите:
– Ами ако верно са били извънземни?
– И какво дори да са били?
Да си бях премълчал, защото се отприщва порой почти научни хипотези:
– Е как какво?! Ще ни завладеят! Ще ни накарат да им работим! Ще ни вземат хубавите жени и хубавите мъже за разни опити! Или ще се лигавят с тях, тия гадини лигави! Ще ни натикат в лагери като маймуни в зоологическа градина! Ще ни ядат! Ще ни вземат и въздух, и вода, и слънце, ще трябва да си ги плащаме! Гък няма да ни дават да кажем! Ми да, сега като берем билки, и за себе си заделяме, а тия ще ни вземат всичко, ще ни забранят да помирисваме даже!
– Ще ни направят на ГМО! Ще ни закарат в другата си галактика – аслъ танцуващи мечки! Ще ни изгонят от хубавите места, да живеем по пустини! Ще ни държат глупави, за да не се бунтуваме! Ще ни насъскат да се избиваме, за да спестят бомби! И ще ни псуват, ще ни гледат отвисоко!
– Ще карат мъжете да им слугуват, а жените ще раждат техни деца!
– Не бе! Ще направят мъжете педерасти с меки китки, а жените ще ги кастрират да не раждат хич!
На последното баба Цвета, която беше раждала четиринайсет пъти и много патила от коравата ръка на отдавна покойния си съпруг, внезапно изрича:
– То това не е чак толкоз лошо…
В образувалото се безмълвие вметвам коварен въпрос:
– Да не би сега и без извънземни господари да е нещо по-различно? Каква е разликата между чорбаджия с два крака и такъв с двайсет пипала?
Сконфузват се почти всички. Използвам ситуацията:
– Я помислете малко! Ако ги има, дошли са от толкова далеч, че не може да се сънува дори. Значи владеят големи сили, голямо знание. Много сила, много ум – значи по-малко простотия. А вие точно простотии от тях очаквате. Ами ако са такива зли, да са се изтрепали от злиня помежду си, преди да долетят до Земята, ей! Роби им трябват, викате, а? Че защо са им хора роби, навярно си имат роботи, сто пъти по-силни от всеки човек. Хайде стига глупости са ви занимавали…
– Верно бе! Може пък да дойдат да ни освободят от нашите тук простаци, нали, Хасане?
За моя радост, умната мисъл се облича в думи не в моята уста, казва го майката на Сабринка:
– А, не братчет, свобода на тепсия не се поднася, да не е баница! – Нататък обаче се запъва, аз бързам да ѝ помогна:
– Сами ще си я опечем… някой ден. Пък извънземните да заповядат на гости.
Смях. Облекчение. Само баба Цвета е замислена, а още две жени не са сигурни, че са доволни от свършека на разговора. Хлапетата пък играят наоколо, нехайни за дертовете на възрастните.
Освен това ми се струва, че бакалинът си представя, че би могъл да пробута от ментето пиячка на пришълците, без да го е грижа, че ще провокира междузвездна война…
Поне засега обаче махалата ни не е застрашена от извънземно завладяване.
Оставаме си със старите проблеми, достатъчно страшни, ама познати и сякаш търпими поради натрапения им ореол на неразрешимост.
Май трябваше да поизчакам седянката да стигне до извода, че трябва да се опълчи на тия с пипалата от другата галактика.
Може би така щеше да се досети, че и двукраките изедници от същия с нас биологичен вид заслужават сопа вместо поклони. •

Хасан Девринджи


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *