Разкази от борсата

печат
Експлоатация

Сещам се как в тълковния речник обясняват думата „експлоатация“ – присвояване на чужд труд за лична облага. И добавят „разговорно“ в скоби, все едно хем е точно така, ама някак не съвсем така, не е академично.
У нас в махалата обаче не сме академици, а просто бач­катори с неполиткоректното название „мангали“, при това всякакви – християни, мюсюлмани… и просто цигани. Всъщност, не страдаме от религиозност, само имената ни са с различен произход. През последните години се пръкнаха имена от сапунените сериали. Така стрина Фатме и баджанака Васко имат дъщеря Айше и син Диего, а братовчедите на чаветата се казват Изаура и Фахри. Имаме и един малък Роналдо, ама той не обича да рита топка за разочарование на баща си – на момчето му дай клещи и отвертка… и си пази битовата техника!
Опа, отвлякох се.
Та в махалата не всички разчитаме на „борсата“ – мегданчето пред кръчмата, където дебнем виладжии да ни вземат да им свършим някаква работа по имотите, наследени от роднини с привилегии на АБПФК пета категория. Имаме неколцина българи, но и от ромските представители се радват на постоянна работа с редовна (така се вика де) заплата и осигуровки (евентуално). Някои са в „Чистота“, други – в един цех в Софийско поле, правят метални профили и блокове арматури. Неколцина висят по сергии в дъжд и пек, мраз и вятър, от сутрин до мрак.
Засичам се с двамина от сергиджиите в кръчмата. Сядам при тях, приказват си за надниците. Веднъж чорбаджията им обяснил, че за да им плаща по 350 лева, трябва всеки от тях за него да изкара поне 1000-1100 лева месечно чиста печалба, не оборот. И в момента, сигурно за пореден път, се чудят дали не ги е прекарал.
Мъчно ми е, но истината е по-добър приятел от всеки древен гръцки мъдрец и им го казвам: прекарват ви.
Съмняват се. Не им се иска да са се минали. Викат, че май така трябва.
Обяснявам им за експлоатацията.
Мръщят се. Каква експлоатация бе, Хасане! Нормално нещо. Чорбаджията има разходи. Семейство храни. Поема риск за развалената стока. Обикаля с пикапа да зарежда. И така нататък.
Добре, питам, кое тогава е експлоатация? Премълчавам, че и те семейства хранят, и то с малки деца, докато техният чорбаджия има двама възрастни синове – единият адвокат, другият – и той чорбаджия, ама цигани в склада си на Илиянци не взема.
Замислят се. Спомнят си един комшия, завалията платил да го уредят за чужбински гурбет, там му взели личната карта и го карали да бачка, накрая го изритали с дребни пари, които едва му стигнали да се върне. Беше отслабнал с 15 кила.
Аха. Значи работата била в това колко ти плащат накрая – ако е нищо, според тях прилича на „експлоатация“, обаче ако си изкарал на шефа хилядарка, той ще ти даде една трета – и туй не било „присвояване на чуждия труд“. Ох, хора… Дали не са толкова снизходителни, задето този техният е от малкото, дето не го е страх от „циганска работа“? И от пуста криворазбрана „благодарност“ го оправдават?
Не успявам обаче да ги въвлека в дебати по темата, защото пристига един от железарите, тъкмо се връща от смяна, още мърляв – и преди да се прибере у дома да го хока тъщата, се отбива да гаврътне две-три мастики, пък дъртата после нека дудне, той е анестезиран.
Заедно с оригването от първата мастика железарят дава компетентно мнение: точно така! Експлоатация е, когато не ти плащат хич!
Напомням му, че през зимата собственикът на цеха им задържа, а после намали заплатите – не защото зле му работеха, а защото не беше кадърен да се подсигури с поръчка, при все че под носа му започна голям строеж – само да сглобяваш арматурни блокове и да ги хвърляш през оградата, където да ги наместят и вържат към другите железа. После му се повреди една машина, защото беше стара, а той се стисна да наеме трима техници, взе един, който се мъчи сам-самичък цяла седмица с ремонта.
А, маха с ръка железарят (абе как му беше името? спомням си как се казва баща му… тоест тъстът му де, ох пусто мое ЕГН!), случват се такива работи…
Хубаво, случват се, но вие си изпълнявате задълженията, а той – не. И вие плащате неговите нарушения. Той да е платил вашите издънки?
Няма какво да възрази, опитва да раздели експлоатация от тарикатлък, усеща се, че не му се получава, млъква. Но не се е предал, рови в тавачето да ме цака с някоя мисъл.
Ако имахме профсъюз, нямаше да ни намали заплатата – изрича накрая, не съвсем убеден.
Малко съм изненадан. Ти откога стана запален по профсъюзи? Не съм, отговаря, и те са мошеници, ама можеше и да се получи, понякога правят нещо.
Е, да – понякога.
Разправям му, че профсъюзите наистина са мошеници, щом събират членски внос. Съгласен е. Даже добавя, че хич не му дреме дали профсъюз, или някоя държавна инспекция накара работодателя да плаща навреме, според договора, да внася осигуровките.
Ама смисълът на един истински загрижен и отдаден на работника профсъюз не е само това!
А какво още? Да ме пазят от уволнение?
Не бе, момче! Един истински профсъюз ще гледа не само да ви спазват правата, но и да ви направи свободни, да организира работническо самоуправление, да не бачкате за собственика, а за себе си!
Гледа ме с недоумение. Млад е. Заврян зет, него не съм облъчвал с пропаганда, не съм го ограмотявал… Ама и тия тук, дето мълчат и слушат препирнята – облъчвани са от години и пак се оказа, че налятото в тиквите е изтекло през ушите…
Не – отсича. Не ми трябва да управлявам цеха. Не е моя работа. Аз връзвам арматурите, за да не ги сглобяват по строежи, а само да поставят готови блокове. Нито разбирам от управление, нито ми е нужно. Да си ми дава шефа парите навреме – и всичко е наред.
Да де, ама ти изработваш за шефа четири-пет пъти повече пари, отколкото той ти дава!
Ами който как се уредил, това е животът – изрича младокът, все едно е претръпнал на всичко старец. И без това изглежда на повече години, отколкото е. Бачкане и пиячка, нервиране у дома – гарантирано ускорено състаряване. Полезно от гледна точка на държавния интерес – ще спестят от пенсията му, която с тая лакомия за мастика надали ще доживее.
Обикновено в такива случаи избухвам, яд ме е с това примирение „ами това е животът“! Не, не е това животът!
Този път обаче нещо нямам сили да се гневя.
Мълча и чакам нещо да ми хрумне – убедително, ама и ведро. Когато убеждаваш смачкани хора, не е нужно да ги смачкваш още повече, целта е да ги „отмачкаш“, да ги изправиш, поизгладиш малко като станиол от шоколад. Току виж се възприели като нещо повече от благодарни роби на чорбаджията.
За лош късмет кръчмарят вади отвътре телевизорче, слага го върху макара от силов кабел, която служи като външна маса. Пусто футболно първенство. Ще се гледа мач. Почват да прииждат хора. Не че нямат у дома на какво да гледат същото, ама си е друго в компания.
Да бяхте толкова единни и за други неща, клетници комшии и роднини мои. •

Хасан Девринджи


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *