Разкази от борсата

печат
Началото на учебната година са „дни, дето година хранят“. Целият септември е белязан от трескава работа, свързана с даскалото – ремонт на сградите, кой знае защо, по нашенска традиция в последния момент, децата понякога чак до средата на октомври влизат в час под „музиката“ на тесли, резачки, шлайфмашини, навред смърди на разтвор за мазилка, на боя, горещи битум и желязо, вятърът носи оронени топчета стиропор, лепен за изолация на стените.
Освен ремонтите, по фабрички бачкаторите щамповат ученически чинове. Не е голяма премъдрост – режеш плоскости от пресован талаш на правоъгълници, заваряваш с телоподаващи електрожени тръбната конструкция на краката, сглобяваш – и готово! В режим на бързане, в условия на обичайна липса на техника за безопасност, под припирането на собственика, уредил се с вкусната поръчка. И резултатът е: един младеж от махалата си сряза ръката на циркуляра. Естествено, трудова злополука „по вина на пострадалия“, макар че ако не се налагаше работниците да се гъчкат в тясното помещение, импровизирано за „мебелен цех“, белята нямаше да се случи. Сега завалията ходи с подута длан, украсена с коричка засъхнала кръв. Баба Айше, която ни е тукашната знахарка и – между нас казано – на години не е съвсем за баба, разбирачите на женска хубост си я заглеждат, макар да не смеят да я задяват, щото нали репутация на вещичка си има… Та „бабата“ му вари смрадлика с още нещо – да си топи ръката против зараза. После му я маже с чист зехтин, нарочно от Гърция докаран по приятелска линия, в зехтина – маслен извлек от кантарион, само че не помня жълт ли, или бял.
Чакай, ще рече някой запознат с медицински науки и подозрително настроен към концепцията на бабините илачи, ами на истински лекар тоз юнак сколаса ли да отиде?
Сколаса, разбира се. С линейка. Ама – язък, няма осигуровка, която е задължение на работодателя. Няма и трудов договор даже. Чорбаджийката – очевидно турена за параван на истинския собственик на „цеха“ – фучи и фърчи да урежда бумаги, за да не загази. И работника си надумва – да ѝ влезел в положението, да не подава жалби, абе да не създава проблеми. Ако я послуша – щяла да му уреди обезщетение, неофициално. Казах му да не се лови на тая въдица. Ама хем го е малце шубе от шефката, хем няма друг изход – приел е. Болничните вече му изтичат, а ръчето още е нефелно.
Мен ако питате, ще бере още ядове, както баджанака му, дето също преди време „влезе в положението“ на чорбаджията – и видя за една година нетрудоспособност сто лева цифром и словом.
А, не – настоява разбирачът на медицината – не измествай темата! Какво са му рекли в болницата?
Ми нищо шукарно не са му рекли. Не можем да те зашием, това му казали. Как така? Ей така. По начин, който предполага, че ако извади няколко стотачки ЗА НАЧАЛО, току виж се окаже, че могат да шият. Обаче момчето имало само вятър в джобовете. Защото е зависим комарджия.
Аха, ето каква била работата! – доволно тегли калема на беседата разбирачът, измествайки този път сам темата, ама към себе си е снизходителен, то се знае.
Не, работата е там, че когато бачкаш като каторжник, а изкарваш стотинки, или хващаш далавери, или се изкушаваш да спечелиш от комар. Или се пропиваш. Понякога, всъщност доста често – трите в едно. И като стана дума за пропиване… ето, бай Начо Морския. Успял да продаде имот, дядово наследство май, някъде около Приморско ли, не помня. Взе балата пари… и тези от махалата, които не виснат сега като паяци по покривите, които не полудяват от шума в разни „цехове“, са на купон при него. Денонощен. За пет дни само стъклени бутилки изнесохме три големи чувала от коптора на Морския. Пластмасовите не се броят. Пие, черпи, раздава пари, купува армагани. Страх ме хваща какъв местен апокалипсис ще се развихри, когато от Бургаско пристигне снаха му. Той заради това не се прави на руски хусар или френски мускетар по краищата, откъдето е родом. Черноморски купон не се получава, ще го налетят по-практичните роднини, ще му секнат тая долче вита. Затуй пиячка, мезета и музика се стели над Искъра. Носете си новите дрехи, момчета! – това е мотото на Морския. И сърце не ми дава да река, че не е прав. Ето, преди седмица видяхме един от съседната махала с пикапа, догоре натоварен с винкели, тръгнал нещо да прави някому, казахме си здрасти сабахлем – и хоп по обед го тресна инсулт. Завеса, титри, край на филма.
На „борсата“ на мегданчето пред кръчмата, седнали около макарите от силов кабел вместо маси, коментираме внезапната кончина, а също така арестите на мошениците от „Горско стопанство“ в Дефилето. Набързо коментираме – всеки го гони работа. За инсултаджията – по няколко топли думи и много мълчание, понеже си падаше далавераджия. За арестантите – ами явно не са платили дължимия рекет към по-висшите инстанции, ще ги постреснат в участъка, ще ги подържат под стража за назидание, ще отчетат „борба с корупцията и организираната престъпност“ – и ще ги пуснат, съвсем леко пооскубани. То се видя и с катастрофата на автобуса – държавата се престори на загрижена, даже призна „вина“, ама я призна в стил „виновни сме, че сме толкова добри и меки, а трябва силна ръка“, после хвърли две мършички за утешителен курбан – дреме му на министър за оставка…
Съвсем не остава време да обсъдим поредния гениален план за връщане на наборната казарма, а най-вече – Трудови войски. Трудоващина за разпасалите се цигани! Младите само въртят пръст около слепоочието, старите пък се сещат за младостта, белязана от кирката, лопатата и бетона в кеча. И се разбягваме по задачи. Повече приказки – вечер, който ще има сили да се довлече. За съжаление, вечер сладката приказка бързо се дави в алкохола, на уморено гаврътнеш ли стотарка мастика – пиши ги избягали умните мисли.
Макар че нея вечер имаше повод да не бързаме със спиртните дози. Така, както правим покриви на училища и детски градини, закачаме и странични поръчки. Една от тях отчая даже нас, обръгналите, майсторите и „майсторите“.
Тече на някакъв гражданин покривът. Първо се смайваме, че е издържал толкова време. Сетне се хващаме с двете ръце за главата при разпокриването. Предишните майстори са си оставили и лайната с извинение в тясното, недостъпно за човек подпокривно пространство. Ковали са дъски през педя, през две, а отгоре натъкмили червени вълнообразни плоскости, за да не изглежда трагично.
Човекът с покрива го познаваме, имаме си лаф и нелоши отношения. Помагаме. Сменяме греди, мертеци, спасяваме старите олуци, че новите не му се вписват в посилния бюджет. От черни ставаме по-черни – дървенията е мазана с горяло моторно масло, дарено от готин мъж от Горублянски автосервиз. Спретваме и дъските отгоре, равни като дюшеме, почти не клопат.
След което настъпват разногласия. С коя страна нагоре се постила изолиращата мушама? Консултацията с истински майстори малце закъснява – турен е на обратно, здраво закован и залепен. И битумките сме почнали по неправилния начин. Една трета от покрива се получава неуставна. Поправяме се и продължаваме според наставленията на специалистите, които сами не могат се откъснат от своите обекти.
И стигаме до първата сериозна пречка – коминът. Трябва да се облепи с изолация. За лепенето е нужна пропанова горелка. Човекът извади бензинова лампа, младежта я зяпна и попита това от кой музей е откраднато. За жалост, лампата е счупена, не става, помпичката не действа, а и тече – ще подпалим къщата с нея. Почваме, тъкмо на вечерната сбирка пред кръчмата, да търсим варианти. Мигновено се разделяме на два лагера.
Едните: щом му трябва, да оди да купи! Или да вземе под наем – има фирми!
Другите: абе за един час работа да купува! Я да видим кой има пуста горелка, да я искаме назаем!
Тъй де, назаем, срещу сума кеш!
Абе я се таковай, на теб все срещу кеш ли всичко ти правят, а? Майкя ти бозка дава, после да не ти я пише на сметка да ѝ платиш млякото бе, скъпар?!
Спорът се разгаря, но не решава проблема. Зарязваме свадите, въртим телефони. Изразът „въртим“ отдавна няма нищо общо с телефонирането де.
– Абе, байно, дай една горелка за утре! Абе не е за мен, ама все едно на мен я даваш! Не? Тю… Айде, твоя воля… – затваря и мърмори, че ще дойде мачка за погачка.
– Свако! Требе ни горелка. Аха. Бутилка намерихме, свалям си я от котлона, жената ще готви с раховеца. Не, няма аз да го работя. Не, никакви пари, услуга правим. Е как така нямаш?! – прекъсва връзката и дудне, че свакото заради него се прави на ударен. Има! Ама за да ми стори мръсно на мен, се преструва. Опак човек.
Успоредно с преговорите със свакото, тече друга дипломация:
– Бате, ти нали имаш горелка? Дай ми я за утре бе! А… Работиш с нея? Утре не можеш ли да свършиш друга работа? Е, язък. Не, за утре трябва. Ще можеш след седмица… Добре, ако не намерим друг начин, ще ти я искам. Сам ще дойдеш? Ама не е за пари, ей! Услуга. Познаваш го! Да, същия. Навит си! Екстра! Ама ние ще видим дали ще намерим гяволийката за утре. Чао, бате, жив здрав и наздраве!
Звънят телефони, трупат се сметки. Трима-четирима души лепнали апаратите към ушите си, ала уви – един час удрят на камък. Тоя нямал, друг я дал, трети иска заплащане, четвърти я продал, пети изобщо не може се сети къде я зарязал… Захапали сме обаче, удари ни на амбиция. И на взаимопомощ. Тия, дето мрънкат за купуване, позорно се оттеглят от макарите.
Как свърши историята ли? Намерихме горелката. Обаче викнахме и майстор, за да не окепазим нещата. И без това този покрив стана малко като кулата в Пиза. Но поне е здрав. А човекът ни стана от добър познат на съвсем истински приятел.
Пък и спестихме малко черен дроб, не остана време за пиене, мръкна се.
Далавера отвсякъде. •

Хасан Девринджи


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *