Разкази от „борсата“

печат
Гадно време. На „борсата“, селското ни мегданче с кръчмата, цари униние. Няма виладжии, няма кому да свършиш работа за някой лев, затова си вземаме пиячка на вересия и нищим проблемите по света и у нас.
Понеже по вестници-радио-телевизии пак „борят корупцията“, приказката се закача за нея. И току някой се изцепва: Абе, хора, ако нямаше корупция, знаете ли на какъв чеп щяхме да сядаме, а? Корупцията е отдушник – дадеш под масата малко бакшиш и си спестяваш големите неприятности. Като в казармата бре! Гонкали ли са ви по устав? По-зле е от просто гонкането, така мисля! Така че нека си има малко корупция и всичко в държавата ще е наред…
– Да бе! – рипам тутакси. – Как нещо ти е наред, след като ти трябва отдушник, обезболяващо демек – вазелин, по-точно казано?! Викаш, ама няма държава без корупция? Ами да! Държава без корупция не може. Корупцията ѝ е в кръвта, в жлъчката, в костите! Само че „корупция“ наричат онова, дето не е регламентирано, а иначе кое не е корупция, а? Лобирането – не е ли? Цялата данъчна система – не е ли? Ами разните такси и плащания за „услугите“ на бюрократите? Ами законите, дето те изкарват за нищо виновен? Ха! Не, недей да спориш, не искам преди обед да си опъвам нервите. Спомена за казарма, та се сетих какво ми е приказвал прадядо ми за войната.

Той се казваше Аслан, ама си беше страхлив. Ама на, взели го войник, трийсетгодишен, държавата се нуждаела от повече пушечно месо, защото се намесила в Първата световна.
Попаднал дядо първо на румънския фронт. Строят сапьорите понтонен мост през Дунава. Тъкмо го направят – отсреща бам! с оръдията, понтоните на трески, а с тях и някоя друга рота на леш. Добре че минала пътьом германска батарея. Дали един залп по камбанарията на другия бряг, откъдето явно насочвали румънските топове, и заминала. Нашите форсирали Дунава, румънските войски търтили да бягат. Нашите войници, нали юнаци, подир тях. Насред път до Букурещ се усетили, че обозите са изостанали, няма патрони. Няма патрони, но има щикове, а и румънски войски никъде не се виждат, а времето се разваля. Продължили нататък, влезли в Букурещ, никой не оказва съпротива.
Стигнала ротата на прадядо, смалена при форсирането до взвод, до един гиздав, но притихнал площад с хубави високи сгради, каквито в даже в София още почти нямало. Гледат – хлебарница, зад витрина наредени гевреци, самуни, питки… На нашите лигите им текат. Командирът, шоп с цигански черна и гъста коса и зелени като на дявол очи, се озърнал – в дворчето на хлебарницата накамарени дърва, на метровки. Тропа на витрината, излиза хлебарят, жълт от страх. Шопът, за когото знам, че бил кошничар по занаят и селски ратай в резиденция „Враня“, откъдето крадял фазани, обяснява на румънеца: домнуле, гладни сме! Ти имаш гевреци и ненацепени дърва. Ще ти нацепим дървата и ще ги наредим, а ти ни дай по пет-шест геврека, бива ли? Румънецът как да откаже.
Наяла се ротата, смалена до взвод, командвана от ефрейтор, защото офицерите загинали още на понтоните. Доспало им се, голяма умора – та чак от Джурджу до Букурещ, на пребежки, пеш! Кривнали към другата страна на площада – там се шири хотел. Тропат на вратата: домнуле, морни сме! – О, вика оня, заповядайте! – а зъбите му тракат. Нашият шоп суче мустак и отговаря: А, не, мърляви сме. Изнеси ни некви стари дюшеци и вехти одеяла тука на паветата, да не ти цапаме стаите.
Хотелиерът обаче дал и нови одеяла, юргани, само и само да се отърве. Шопът наредил на своите да върнат здравото и чистото, оставили си само скъсаните и старите. И всички се проснали да спят…
На следващия ден започнали да прииждат тиловите части. И файтоните. Прадядо разправяше: пълни с дебели офицери от тиловаците, а с тях – важни господа, цивилни, с лачени чепици. В един от файтоните даже имало една мадама – с цветя по шапката и воалетка. Покрай файтоните подтичвали охранени ординарци, уж войници, ама загладени като попски прасета. Чорбаджиите с лачените обуща посочват с бастун някой магазин, офицерът шкембелия командва – и лакеите, облечени като войници хукват като спуснати хрътки. Тряс витрини, прас врати – влачат платове, сервизи, ядене, пиене, рокли, костюми, някакви украси, картини, каквото сварят – и го товарят на каруци, източили се подир файтоните.
Ротата взвод на прадядо стои и гледа мародерството отстрани. Шопът ефрейтор, направил зло като на пор лице, мълчи. Не щеш ли, един от дебелите офицери съглежда окъсаните кални войскари и им крещи: к’во зяпате бе, говеда!? Марш насам да товарите!
Шопът станал бял като тебешир, очите му святкат. Глухо грачи: рота, строй се! Кръгом! Марш!
Зад гърбовете им врещи дебелият офицер, а шопът си съска през зъби: мамицата ти чорбаджийска, арно че немаме джепане…
Прадядо разбрал, че шопът бил готов да командва войниците за стрелба по грабителите. И макар че бил страхлив, едва сега се напикал в гащите. Устискал под снарядите и куршумите, докато крачел по люлеещите се понтони, ама тук…
Та мисълта ми беше, ето ви корупция, ето ви държава – в лицето на славните си въоръжени сили.
Прадядо после се тюхкаше задето толкова добри момци измрели по окопите – за да могат ония с лачените чепици да си натоварят каруци с шукаритетки на аванта. Вика, имаше от нашите некои, дето след бой обираха мъртъвците, като поне в началото пребъркваха убитите противникови аскери – пръстенче, часовник, табакера, дреболии разни. Тия пребърквачи, като се върнаха с една мешка „трофеи“, се позамогнаха, но, викаше прадядо, на тях не ме е яд, защото и те газеха кръв, лайна, черва и кал с нас, дето ни беше гнус, и те целуваха земята, щом почнеха да пеят отгоре куршуми и шрапнели. Ама онези, с лачените чепици – ето те са ми омразни, чистичките, дето идваха да приберат каймака.

Хасан Девринджи


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *