Разкази от борсата

Тъкмо около кооперацията се върти приказката днес, понеже изчетохме вестниците, попсувахме и ги забравихме. И изникна въпрос: абе, бате Хасане, ако проима някогаш анархия, каква ще е икономиката – пазарна, планова, кооперативна?
Отговарям: планова.
– Ама да не е като при бай Тошо? – полустряска се, полурадва се един набор.
– Не, при бекапейския държавен капитализъм икономиката беше командна. Чиновниците в партията измислят показатели, свеждат ги до чиновниците в стопанската администрация, пък те юркат началник цехове и бригадири да изпълняват идиотските приумици за добиви на стомана и въглища, производство на хладилници според килограми уред на глава от населението, ей такива дивотии… Резултатът беше ясен, помниш го – уж цъфтим, зреем и презряваме, пък все нещо не достига и трябва да се уреждаш по „втория начин“…
Поемам си дъх, за да направя дълга вметка, с която да напомня на съселяните, че това е корупцията, ама тя не е „грешка“, а естествен начин на живот на всяка система, която е изградена от държавност; че и определението „болест“ не е вярно за корупцията, защото, ако правим такова сравнение, трябва да я наречем „симптом“, а болестта е пак същата – неравенство, привилегии, власт, тоест пак държава; и накрая да приключа вметката с извода, че който иска „да преборва корупцията“, той трябва да премахне веднъж държавата и тутакси – отношенията на търговия на всеки с всичко… Което никой държавник не би сторил – да не е луд да си разтури рахата!
Обаче не сколасвам да изкажа намисленото, понеже наборът има въпрос по същество:
– Значи пазарната, частната е по-добра според теб?
– Какво значи „пазарна“? Ако задълбаем, то всяка икономика съдържа някаква плановост. Фирмите си правят сметки за приходите. Държавата спуска рамка, бюджет, с неговите „обществени поръчки“, които влияят върху производството – с предимство ще виреят онези, които се вредят (или са абонирани с политически, приятелски или баджанашки връзки) на бюджетната хранилка. И така ще правят онова, с което са „спечелили“ държавното финансиране, а не онова, от което населението има реална нужда. Та даже не знам как точно да нарека този сорт „плановост“. Ако онова при бай ти Тошо е командна икономика, то частният капитализъм е лудница за баничари.
– Какво?
– Не е най-доброто определение. Хрумна ми от поговорката, че не е луд, който яде баницата…
– Е не са всички на държавни или еврофондове!
– Не са, но произвеждат стоки и услуги, за които има пазар, демек платежоспособен контингент. Или потребител, който няма друг изход, освен да купува, хляб например. Това пак не е „план“ според нас, анархистите…
– Е нали всичко е според търсене и предлагане…
– Да, ама не. Търсене има за акумулаторни батерии за стари марки мобилни телефони, где го предлагането? Компанията е пуснала нова марка, лъскава, скъпа – и производството на старите апаратчета го прекратила. Купувай новото! Имаш избор – да си без телефон, както едно време. Само дето днес и улични телефони липсват, а стационарните у дома не са удобни… Как да е. Системата отдавна се е научила да натрапва търсене, да го управлява чрез предлагане. Даже се съмнявам дали изобщо някога законът за търсене и предлагане е работил така, както ни подвеждат да мислим.
– Ами конкуренцията не оправя ли нещата?
– Как? Не е нужно да правиш картел, за да ти е ясно, че поддадеш ли било на заплата на работниците си, било на цена на това, което продаваш, губиш, а не печелиш. Не можеш обслужи всички желаещи евтиното (или да наемеш всички мераклии да бачкат за добра заплата), разрастването не зависи само от теб, но и от колеги в бранша, от същите чиновници. Така или иначе, ако си още малък, не става да правиш дъмпинг – ще се сецнеш. Пък и тази конкуренция… естествена била, да бе! Щом е толкова естествена и здравословна, защо има нужда от Комисии за нейна защита? Защо не е довела до благоденствие за тези петстотин години капитализъм?
– Добре, кажи тогава каква е вашата, анархистка планова икономика.
– От лесна по-лесна. Ето, представи си всички предприятия като мебелната кооперация – управляват се от работещите в тях. Дотук беше приликата, почват разликите. Предприятието не е принудено да дебне клиенти-купувачи на продукцията. Защото потенциалните потребители на изделията или услугите, те също си имат кооперация. Събират се и броят кой от какво кога ще се нуждае. И като решат, пращат цифрите с поръчките към едно статистическо бюро. И то показва на предприятията: ето това и това иска народът, толкова бройки, такова качество, в такива срокове, разпределяйте си работата и изпълнявайте!
– И ако изпълнят калпаво?
– Че защо? Работниците в предприятията са и членове на свои потребителски кооперации, те също някому поръчват нещо. И понеже няма власт, единственият начин да мотивират производителя да си върши работата съвестно, все едно лично за себе си прави хладилник или телевизор, или кисели краставички в буркан, е самите те да работят съвестно и качествено. Направи добро, за да ти се върне.
– Е да, ама у нас такова нещо как ще стане, нали все пишат, че сме били много зле с производителността…
– Мани ги к’во пишат. Производителността зависи предимно от това какви машини използваш, какви технологии. А тези неща е редно да бъдат за всички, предприятията да си споделят технологии, да ги поръчват като хляб и чорапи на конструкторски бюра, един вид „фабрики за технологии“, а конструкторите ще подкрепят учените, които изследват природните явления, които конструкторите да превърнат в технологии, а инженерите да ги използват… Това ме подсеща, че нивото на технологиите днес е такова, че и от работници има все по-малко нужда. Ще има обаче нужда от потребителски съвети, които да подават данни към роботизираните заводи какво, колко и кога да произвеждат. Ще има нужда, чисто лична, човешка, хората да правят онова, което им е интересно – например да конструират по-добри роботизирани системи, техническо творчество. Има и други видове творчество, предполагам, че ще започнат да се смесват…
– Това са далечни работи, внуците да му мислят. Ти ми кажи, всичко ли трябва да си поръчвам? Не е ли по-лесно да ида в магазина?
– Би било по-лесно, ако има магазин с абсолютно всичко в неограничено количество. Дето с теб като деца си въобразявахме, че баш такива са „корекомите“. Е, сега всичко е като „Кореком“ – колко често намираш точно какво ти е нужно? Колко обикаляш да го търсиш? И колко време издържа, преди да се счупи?
– Казваш ми, че като настъпи анархия, складовете към фабриките ще са такива магазини за абсолютно всичко в неограничени количества?
– Не бе, наборе. Казвам, че складовете за готова продукция ще са пълни точно с онова, което са поръчали хората – по вид, по количество и по качество. А надали и складове ще има – щом произведат твоята персонална поръчка, а компютрите помнят кой какво е поръчал, опаковат я и ти я пращат – или в оборотния склад на потребителската ти кооперация, или направо у вас, у дома. С куриер. Или, модерно – с дрон. Да, с дрон е добре.
– Ами ако реша, че ми трябва нещо друго?
– Ами първо, добре ще мислиш, преди да поръчваш. Второ, ще пуснеш на сайта на потребителските кооперации, че сменяш своето с нещо си друго. Трети изход – ще потърпиш и следващата поръчка ще я направиш такава, че да си доволен.
– Мисълта ми беше няма ли да има един запас от стоки, за всеки случай.
– О, сигурно ще има. Ако изведнъж нещо ти потрябва, сто на сто някой другиму е потрябвало преди теб, поръчал го е и ще го има в запаса. Но виж какво още ще има, то вече го има: обемни принтери. Не е нужно да поръчваш всяка дреболия – ще я намериш в каталозите измислена пък и сам ще я нарисуваш на таблета, ако щеш – кибернетиката преизчислява рисунката в чертеж и я засилва към близкия обемен принтер за обществено ползване. След което получаваш съобщение: елате и си вземете изделието. Или: в еди колко си часа отворете прозореца, за да не се блъска дронът куриер в стъклото.
– И всичко това, викаш, без пари? Без отчет какво и колко си бачкал? Ами ако се скатаваш?
– За какво са ти пари? Ако се скатаваш, колективът ще те прати да си потърсиш занимавка, от която не ти се скатава. Ама и да си скатавка по нрав – какво толкова? Колко ще консумираш? Особено произведеното от роботи? Кого би ощетил, щом никому не пречиш и потребяваш на едно средно ниво? Вярно, няма „полза“ от теб, но няма и вреда. Като няма кого да „лъжеш“, ще лъжеш само себе си, че за нищо не ставаш – и или ще ти писне да се лъжеш, или ще пукнеш я от скука, я от скомина.
– А защо и сега не е така?
– Защото има богати. Гладния ще нахраниш веднага, лакомия – никога. И тая лакомия иска защита от ощетените – затова служи държавата. Затова не е „така“!
– А кога ще стане така?
Разпервам ръце и щърбаво се ухилвам: когато се преборим, наборе, когато се престрашим да се преборим… •
Хасан Девринджи