Разкази от борсата

печат
Мегданчето пред кръчмата-бакалия в махалата ни – нашата „трудова борса“. На нея дебнем виладжиите. Сега, след като проклетата зима най-сетне свърши с последни снежно мразовити озъбвания, се отваря доста работа по градини и къщи.
За беля началото на истински хубавото и подходящо за бачкане време съвпада с великденските празници. Почивните дни предразполагат към друго. Още от петък – за редовното лицемерно жалене на разпъването, а нататък – подготовка за ядене и пиене до неделя. И понеделник – за оригване. И тичане към Пирогов поради преяждане, препиване и потрошаване на пияна чутура.
Не обичам тия „велики“ дни. Първо, че при все сгода и разбирателство в семейството, по религиозните въпроси все още се случват търкания, отношенията ни все едно скърцат като стъкло по ръждива ламарина. Второ – в махалата се наблюдава изблик на религиозност и атеистичните ми речи водят до мусене и сърдене, а аз не обичам да се карам с хората. Затова през „страстната седмица“ повече си мълча – и без това след някой друг ден съселяните ми ще се почувстват платили „данък благоприличие“ и пак спокойно ще възприемат „богохулствата“ ми. Но по Великден и – по-слабо – по Коледа, на народа нещо му прищраква в главата.
Та седя, слушам с половин ухо оредялото кръчмарско постоянно присъствие, и си мисля за прочетеното по вестниците. Пише, че у нас в татковината, нечистата и несвята ни с извинение република, от пет и половина милиона пълнолетни индивиди, над три милиона рекли, че са вярващи, а малко по-малко – че били истински религиозни. Да се чудя как се връзват тия цифрички с таблица в друг вестник – 51 на сто религиозни, 36 на сто нерелигиозни, ама май вярващи „по някакъв свой начин“, и едва 3 на сто се престрашили да се нарекат атеисти, безбожници демек. Само 150 хиляди безбожника. Егати двайсет и първия век, заклевам се! А в световен мащаб – 62% истови боговерци, четвърт – нерелигиозни и 9% атеисти.
Смущава ме, че атеистите ни пишат в кюп с агностиците, а агностицизма трудно го разбирам за мироглед. То е по-скоро моментно състояние на несигурност дали може се узнае нещо по принцип или по-добре да не береш грижи за туй нещо. Даже ми се чини, не агностикът е човек, комуто за нещо просто не му пука.
Още по-силно обаче ме замислят тия „нерелигиозни“, дето не искат да ги знаят като безбожници. А какво му е лошото да си безбожник? Това значи, че правенето на добро отвътре ти идва, не е заради страх от всевишен гняв, нито е бакалска сметка: аз, дедо Боже, ще направя така и така, а ти ще ме уредиш на светипетровата митница с безсрочна виза за райския Шенген! Долно ми се струва.
Толкова ме мъчи тази загадка, как така „нерелигиозен“, ама и не атеист, че решавам внимателно да подпитам съседите.
– Абе, комшу, викам, ти май си от ония, дето не обичат поповете, нали? Религиозен ли си ти?
– Не, отсича запитаният, аз съм вярващ!
– И каква е разликата?
– Че вярвам в Бог и не вярвам на попове!
Приглася му друг комшия, но споменава ходжата като обект на недоверието си.
Хубаво де, ама религията не стъпва ли върху вярата?
Не! – хором ми отговарят. – Религията е звънкане на парица в канчето на попа или ходжата!
Ама как ще звънка парицата, ако даващият я не вярва?
Ами повечето не вярват истински, щом дават парицата!
Замълчавам, защото вярата, че вярата няма нищо общо с религията, е необорима – поне не и в тези мамка им „велики“ дни. Хората имат нужда от самозалъгване, от обезболяване на болезнения живот, който са безсилни да променят, а дори ги е шубе да опитат да го променят. Твърдението, че религията е просто институционализирана вяра, ги ядосва, оголва нервите и отваря очите към собствената им слабост, а тя е наистина непоносима. Те знаят, че животът е корав и суров заради „силните и богатите“ и се утешават, че същите силни и богати на оня свят ще се пържат в казаните, докато търпението на сиромасите ще бъде възнаградено с вечен курорт и спа-процедури.
Измамата работи безотказно от хиляди години.
Сърби ме езикът да им го кажа, но днес не бива. Няма да ми простят, че точно сега съм им отнел щастието на самозаблудата. През останалата година приемат, че са нещастни.
Човеци.
Докато мълча, съселяните от презирането на парицата в църковното канче гладко преминават към предъвкване и предвкусване на „честната парица“ – много вилни дворове са обрасли, снегът е строшил дръвчета, по самите вили има керемиди за пренареждане, скапани улуци. А и някой е видял заглавие в един от разпилените за четене вестници по масите – че най-красивата банкнота в света за тази година били швейцарските 10 франка. Или друг номинал – не чух добре, а и не ми пука – тоест за красотата на банкнотите съм „агностик“. Естетиката им е без значение за мен, след като съм прозрял, че парите, каквито и да са, представляват инструмент на злото, а злото е властта. И това не е вяра, а знание – доказуемо и логично изведено. Вярата пък, според самите свещени книги на вярващите, е „приемане с ума на предполагаема истина“. Аз, атеистът обаче държа да приемам доказани истини. Или поне идещи от източници, на които съм се убедил, че мога да се доверя. Колкото и да доверявам обаче, подхождам със съмнение – съмнението няма да убие истината, ако тя е истина. При вярата пък съмнението е проява на лош вкус. Тук и там все още наказуем криминално.
Слушам комшиите как стигат до извода, че най-красива е онази банкнота, която ти е в джоба.
Така е. Живеем в света на парите. От тях зависим. С тях си храним челядта.
Слушам как се сещат, че у нас заплащането в евро на час е осем и кусур пъти под това в Дания. И току си спомнят за мераците на работодателските ни бандити да внесат квалифицирани работници – от Молдова, от Украйна, от Армения…
И тръгват подигравки: абе вие да сте виждали арменец да работи? Ха-ха-ха! А знаете ли вица за арменеца, дето…
Слушам, слушам и накрая се ядосвам:
– Абе, мангали глупави! Нали същото приказват и за вас! Намерихте кому кусур да вържете! То в Армения сигурно никой не работи, работата там сама се върши, а? Абе не ви ли е срам да повтаряте аслъ папагали чорбаджийските мерзости! Събратя бедняци да одумвате! Тю! Малко ви остана да изтърсите, че „бедни са мързеливците, а работливите са богати“! Вие! Дето се изкривихте да маате кирки и лопати, а за ядене не мож си позволите повече от филия с извара и чорба от коприва!
Стихват за миг. Мърморят примирително:
– Стига де, бате Хасане, само смях си правим, нищо лошо за арменци или други всякакви хора не приказваме! Недей се ядосва, Великден ще е, няма повече да говорим, щом те нервира. Кажи ти няква шега, дето не те дразни!
Как да им се сърдя. И как да не им се сърдя.
Не знам. •

Хасан Девринджи


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *