Разкази от борсата

печат
Мегданчето пред кръчмата-бакалия в махалата ни – нашата „трудова борса“. На нея дебнем виладжиите. Сега, след като проклетата зима най-сетне свърши с последни снежно мразовити озъбвания, се отваря доста работа по градини и къщи.

Три поредни години късни студове ни попариха плодните дръвчета, не пощадиха и орехите. Няма катерици наоколо вече, което не е добър знак. И тъкмо рекохме, че времето спря да се бъзика, април мина добре, топъл, с достатъчно слънце – и заповядайте нова напаст – гъсеници! Опоскаха ябълки, джанки, череши, леските стърчат голи. Някакви пришълци са навярно, птиците още не са свикнали да ги кълват.
Вярно, покрай гъсениците, от „борсата“ понамазахме – виладжиите ни емнаха да им пръскаме имотите с отрови. Бая комшии взеха по някой лев, заделиха и от препаратите за свои нужди – без особен успех обаче. И по вилите, въпреки пръскането, картината е жалка.
Викам си, а после разправям на съселяните: абе като тровим наоколо, как птиците ще почнат да ядат тия пусти гъсеници?
В отговор един комшия казва: я чакай малко да си взема едно „бяло кафе“ от кръчмата, ще ти кажа каква е цялата работа!
Сядаме в очакване. Денят пак ще е дъждовен, от нощните валежи е мокро – не е добре за бачкане.
Комшията се връща с „кафето“ – джин ли е, водка ли е, не го знам. Настанява се, оглежда ни с вид на даскал, който сега ще просветли тъпите чутури на момчурляците. И подхваща:
– Това с тия гъсеници е нарочно!
Реакциите са от „ама верно ли?“ до „ей, стига с тия конспирации бе, Асене!“ Наостряме обаче уши – и без това май няма какво да се прави днес.
– Нарочно е! Откъдето и да го погледнеш! От общината откога не са пръскали, както едно време? Няма и да пръскат! Ще направят „обществена поръчка“. Ще дадат едни пари на някакви свои хора, фирмаджии. Фирмаджията ще купи евтин боклук, ще го пише скъп препарат против вредители, дето уж трепе само гадинките, а на хората и стоката с нищо не вреди. Да, ама не! Не вредял! В комшийската махала едни такива пръскаха, сега половината им село са с разстройство и обриви! Кокошките им не снасят! Козите се умърлушиха! Та ще гушне парата фирмата, ще ни направи мръсно, а гадинките само ще ги настърви този евтин боклук, ще лапат още по-лакомо!
Спира, за да удари юнашка глътка от „кафето“. Публиката мълчим. Струва ми се, че не само аз, но и другите си припомнят – вървиш буквално вчера по пътеката през гората и чак чуваш как гъсениците гризат листата. Шумолят. Изпражненията им, едни ситни черни зрънца, направо валят върху ланшната шума и по главата ти. Зловещо.
– А каква е целта на това? – пита риторично ораторът и вдига крив от ранен артрит пръст. – Целта е да ни съсипят градините! Да нямаме ни ябълки, ни круши, ни сливи, ни дюли, нищо!
– Чакай бе, дюлите май са наред…
– Не ме прекъсвай! Иди да си ги видиш колко са наред! – сърди се изобличителят на световния заговор срещу нашата махала. Успокоява се с още сръбване от „кафето“ и продължава. – И като нямаме плодове, ще ходим в магазина! А там – всичко вносно, прави гуша на търгашите вносители. Купуват го за евро с отстъпка, пробутват ни го за 2 лева еврото без отстъпката, че и с надценка. Вкус – никакъв. Ето затова е цялата работа! И повече ще ви кажа… – снишава глас. – Тия гъсеници са ги разпръснали отгоре със самолети! Кога друг път са се пръквали толкова наведнъж?! Ми то гората и градините гъмжат от тях бе, хора!
Трите масички слушатели започваме да мърморим, обсъждаме чутото.
А аз си мисля – леле колко лесно вярваме на какви ли не щуротии. Не че липсват късчета истина, ама конспирациите не обясняват нещата, те са втората линия на баламосването. С абсурди сеят съмнения, така че накрая да не знаеш на какво да вярваш, в себе си не си сигурен даже дали не е почнала да ти хлопа дъската, че и цялото дюшеме!
От друга страна, как пък да не си речеш, че „май има нещо“. Кажат по вестници, радио и телевизия, че няма да поскъпне токът – хоп, след няколко седмици или месеца поскъпнал. Кажат, че безработицата намаляла – тетрадките с вересиите се пълнят с цифри, на бакалина му се плаче, камо ли на нас. Кажат, че бензини-дизели-газ поевтинял – цедим горивото по капка, за да заредим трошките, за да свършим с тях някаква работа. Кажат колко ни е хубаво в Европата – хоп, още едно-две семейства заминат на гурбет без връщане в тая част на Европа, където още уж е добре – на нашия фон май всичко изглежда по-добре. Кажат, че опростили някакви чиновнически услуги – значи пак ще ти трябва ден или два за висене по опашки.
С една дума – все чакаме лошото. Необичайно буйно цъфналите акации – и тях гледаме с подозрение.
От една страна това е добре – да не вярваме на „ония горе“, на политиците и чорбаджиите. Така трябва.
Оставаме обаче насред път в ума си. „Не вярвай на държавата“ е полезно схващане. За съжаление, давайки си сметка какво да отречем, сме безсилни ли, некадърни ли да си представим какво да приемем. И затова хлътваме в познатата помийна яма: дай да изберем нови политици, дай да намерим благи чорбаджии, да дадем повече пълномощия на прокурори, да плащаме повече на съдии и митничари, за да не крадат и да са неподкупни… Въртим се в кръга на глупостта и малодушието си.
– … природата ни наказва! – чувам края на изречението от човека до мен.
– Не – казвам, – никой не ни наказва, сами се наказваме!
Допивам си кафето – нормално, не „бяло“ – и тръгвам към дома, защото иззад баира вече ръмжат гръмотевици, може и градушка да удари. •

Хасан Девринджи


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *