Революционният терор

печат
(продължава от миналия брой)

Видяхме как идеолозите на руската Партия на социалистите-революционери обосновават революционния терор – ужасен избор, но друг няма, без него властта се разпасва, сигурна в безнаказаността си.
Така са действали преди 100 години.
Днес терорът е на въоръжение на реакционни групи, чиято потисническа същност съперничи с тази на държавната машина, която смята насилието за своя “свещена привилегия“ и подлага на постоянен терор своите поданици – от “мек“, ограничен от заплахи и тормоз “по буквата на закона“, до “твърд“ – преки репресии с повод и без повод.
Заобиколно властта използва и “битовата престъпност“, вади кестените с чужди ръце. Отвратително е, когато сиромаси обират сиромаси, например отмъкват инструменти от лека кола, с които човек си вади хляба по случайни обекти. Властта нехае, защото изтормозено населението е по-лесно за управление, като репресивните органи играят ролята на “спасители“. Спасителите обаче често липсват, закъсняват или вършат половинчата работа. Когато не реагират на сигнали за домашно насилие и то завършва с показно убийство, оправданието е “няма средства за нас, не ни достигат хора“. В същото време за интересите на държавата – неплатени данъци, продажба на акцизни стоки, посегателство срещу чиновници – винаги се намират и хора, и пари, и всякакви средства. Когато ченгетата изядат пердах от турски гастарбайтери на граничен пункт, вдигат врява какви са страдалци за “интересите на държавата“. Пропускат “дребната“ подробност, че интересът на държавата не съвпада, че и противоречи на интереса, на нуждите на “обикновените“ граждани.
По-отчетливо личи за какво става дума именно при ислямския тероризъм. Отделен въпрос е дали този тероризъм е “органично присъщ“ точно и единствено на исляма, а другите религии са преблаги и човеколюбиви. Във всеки случай държавният терор превъзхожда този на извъндържавните групировки. Показателно е, че те самите се строят и действат по тертипа на държавността – тъкмо защото държавата е най-удобният инструмент за терор.
И тук виждаме нещо “странно“. Ислямският тероризъм се употребява така, както “битовата престъпност“. Ударите на джихадистите ни най-малко не разстройват държавните институции, не всяват страх и объркване у властта. Успешно обаче вършат това спрямо гражданите – дезорганизират, сплашват, разколебават. Въпреки демонстрации с цветя и плакати “не ни е страх“, населението е стреснато и принудено да разчита на униформени и цивилно облечени “пазители“, “стражи на реда“.
Още в Древен Рим разумни хора са се питали: а кой ще ни опази от пазителите?
Убийствата на случайни хора всяват паника, но укрепват държавните пълномощия за контрол. Този контрол не отива предимно против “лошите“, а преди всичко над мирното и законопослушно население. Щом е послушно, защо му е повече надзор? Защото се задава окончателният залез на “социалната държава“. Средната класа, опората на западното благоденствие, се свива. Пенсиите и социалното осигуряване се оказа, че не са вид спестяване с лихви. Оказа се, че работещите в момента издържат вече нетрудоспособните и “неинтегрираните“. Къде тогава пропадат осигуровките на работилите преди? Лихвите от тези натрупвания?
Излапани са от държавата, и то не Ислямската.
Срещу задаващото се масово недоволство е нужен “външният враг“, а най-добре гарниран и с “врага отвътре“ – всеки да бъде под подозрение. Този мръсен номер е познат от памтивека, но сега се белосва със “сблъсък на култури“ и прочее простотии. Главният конфликт обаче е между бедни и богати, между обедняващите и продължаващите да забогатяват, между привилегированите и все по-онеправданите. Затова трябва военно положение и “борба с терора“, война на цивилизации. Когато, казват демагозите, се води война, дребните бунтове са измяна, помагат на “врага“, създаден, обучен и опаричен от самите властници.
Терорът на ислямистите не се различава от терора на държавниците – той им помага да дисциплинират гражданите си.
Целта революционния терор е точно обратната.
“Терорът за нас е ужасен, нежелан избор – пишат революционерите преди век, – но бездействието е равносилно на съучастие.“

Терорът срещу вече угнетените хора в името на държавна кауза, както правят джихадистите, е още по-силно съучастие в държавния терор.
Битката за власт не носи свобода на народите. Оценяването на тероризма следва да се прави по проста схема: срещу кого са атаките? в името на какво?
Ако е за свобода, ако удрят изедниците – това е едно.
Ако е за смяна на едни властници с други, ако е за “традицията на предците“ – това е Злото. Не вървят оправдания, че “тия са диваци, а нашите традиции са добри“. Една от тия наши традиции е била убиването на извънбрачни деца и тя е продължила доста време. Последното ритуално умъртвяване на копеле се е случило в България през 1930-те, и то с участие на свещеник. Да беше очистил тогава овреме някой радетелите за тая “традиция“, барабар с попа, какъв терор щеше да бъде това?

Шаркан


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *