Революционният терор

печат
Гео Милев е казал: когато властта избива народа, нарича това защита на държавата, когато народът се решава да отвърне, властта нарича отговора тероризъм.
Сред най-успешните терористични организации преди 100 години е Партията на социалистите революционери (съкратено ПСР или “есери“). Те провеждат над 250 акции, при които се опитват да щадят невинните, за разлика от днешните джихадисти, за които невинни просто няма. Огромна е разликата и с политиката на държавите, които използват бомбардировачи и ракети, за да трепят наред насилниците, заедно с жертвите им.
Лидерите на есерите, особено ръководителите на Бойната организация към ПСР, достатъчно добре обясняват защо прибягват към терористични атаки. Ето няколко цитата.

Григорий Гершуни (1870 – 1908), организатор на няколко успешни покушения, след ликвидирането на министър-изверг, заповядал разстрел на мирни демонстранти в Петербург през февруари 1901 г., пише:
“С чудовищно жестоките и безочливи мерки властта накара всички да изгубят вяра във възможността за каквато и да е мирна дейност за промяна … Погавриха се с честта, потъпкаха неприкосновеността на личността, с което внушиха към себе си ужас и отвращение … удушиха пресата с менгемето на цензурата … превърнаха университетите в казарми за полицията и войската … потискат малцинствените народности … наводниха страната с доносници … претъпкаха затворите с работници и студенти … разориха народа с непосилни данъци, след което туриха жандармски блокади пред онези сърцати градски жители, които искат да помогнат на селото, превърнато в царство на глад и смърт … навред свистят камшици и святкат саби … мирни демонстрации стават улични кланета под порой куршуми … цяла Русия е като място за изтезания и издевателства … всичко това го върши не кой да е, а нашите министри, генерал-губернатори и прочее царски измекяри. Ние не виждаме да се задава край на тези зверства. Ние, социалистите-революционери, признаваме, че всеки, който не препятства на злодеянията, извършвани от правителството, е съучастник на злото. Лишени от всякакви мирни начини за противодействие, ние смятаме за свое не само право, но и свещен дълг, въпреки погнусата, която изпитваме от подобни средства, да отвърнем на насилието с насилие – за пролятата народна кръв ще леем кръвта на изедниците и потисниците …

Свистенето на куршума е единственият възможен вече разговор с нашите министри, докато не се научат да разбират човешка реч и да се вслушват в гласовете на 130-те милиона страдащи хора … По вашите дела, господа властници, ще ви въздадем заслуженото!“

Виктор Чернов (1873 – 1952), откъси от документа “Терористичният елемент в програмата на партията“:
“… Терористичните действия се оказаха не просто нужни и целесъобразни, но необходими и неизбежни … революционерите винаги сме се въздържали от тях до последната възможност, ала неумолимата логика на събитията ни водеше към избор. С радост бихме се хванали за всеки аргумент, който да ни избави от проклетото задължение да използваме не оръжието на животворното слово, а смъртоносните уреди за битки. Не всякога обаче можем свободно да избираме средствата, обстоятелствата ни ги диктуват.
Властта не разбира друг език. И щом признахме терористичната борба като единствен начин за въздействие, щом признахме, че събитията изискват от нас такъв избор, ние не можем, а и не искаме да се измъкваме от изпълнението на историческия си дълг, колкото и суров да е той, колкото и да ни тегне…
… разбираме, че отнемането на човешки живот е дело ужасно и отблъскващо, … но би било безнравствено в страната на робството, на мълчанието, в която милиони хора са осъдени на животинско мизерно съществуване по волята на управляващата клика, натикани в безпросветно невежество, сведени до състоянието на добитък … да останем бездейни и да не използваме всичко, което би могло да спре кошмара на руското битие. Ние сме не само в правото си, върху ни ляга нравственото задължение да поставим на везните от една страна морето човешки страдания, а от друга – рахатуването, че и самия живот на причинителите на тези страдания. За душевния ни мир би било добре, ако подобна фатална дилема не съществуваше, но тя съществува и ние нямаме право на нравствен егоизъм. Ние няма да бъдем безучастни свидетели, което е равносилно на съучастници, на сътворяваните около нас престъпления на властта срещу народа, няма да се обречем на позор … така разбираме нравствеността, отхвърляме други нейни тълкувания, които само светят, но не греят, хладно озаряват пропастта между реалния живот и умозрителните идеали. Ние не се задоволяваме със съзерцание и дръзваме да строим мост от живота към идеала от материалите, налични на грешната земя.
… животът изтласка на преден план потребността от терор, така че нека замълчат “бойците на мастиления фронт“, вятър да развее “бойните им полета“ от хартия. Терористичните актове, без да ги е грижа какъв агитационен или дезорганизиращ ефект имат, са единственото средство за самозащита, без което с нищо неограниченият самодържавен произвол минава всякакви граници, всякакви предели, става непоносим. Тактиката на правителството е проста и разбираема. Изненадано от вълната недоволство, то гледа с всички средства да я унищожи – чрез държавен терор срещу народа. Не само с куршуми и камшици, приклади и саби. С тормоз на протестиращите, с унижения, с посегателство над честта, особено отвратителна спрямо жени и девойки, с изтезания в арестите и затворите … не бива да се изненадваме от множеството самоубийства сред осъдени, следствени или просто “задържани до изясняване на обстоятелствата“ – не те се самоубиват, тях ги “самоубиват“ …
Правителството се надява с тези мерки да сломи физически и душевно народа, ще препълни сърцата със смъртен страх, а умовете – с вцепенение и покорство пред всичко … При това положение няма друг изход, освен да докажем на правителството обратното … Нека то се бои от народа. Ако мълчим, нашето мълчание, нашето бездействие ще окуражава властта да върши най-възмутителни деяния, ще ѝ придава смелост и сигурност, че не ще я сполети възмездие.

Значението на терористичната борба като средство за самоотбрана е очевидно … не го отричат и противниците на крайните мерки, даже критиците на революционния терор признават, че “е въпрос на чест да принудим самодържавието да озапти развилнелите си измекяри“. Точно така! Въпрос на чест! Чрез принуда! Но каква друга, освен песента на куршума, щом човешка реч властта не разбира?! …
Терорът привлича вниманието на хора, които иначе гледат да си заравят главата в пясъка … кара ги да мислят политически, нека и против волята им. Обвинителният акт срещу осъдения от революционните терористи държавник ще направи впечатление на хиляди, но след екзекуцията ще поискат да го видят стократно повече, а мълвата ще разнесе вестта до милиони. И когато терорът поразява деец, който е разплакал безчет очи и почернил десетки хиляди съдби, смъртта му ще струва колкото месеци “мирна пропаганда“, идеите на извършителите на възмездието по-лесно ще влязат в главите, ако не като убеденост, то като съчувствие към тях. Приказката “някой убил някого“ ще свърши, хората ще казват: хора с еди-какви си убеждения ликвидираха еди-кого си изедник за еди-какви негови злодеяния. И все по-често ще добавят: да видим следващият деребей ще бъде ли толкова ербап!
Успява ли терорът да сплаши и дезорганизира управляващите? И ако да, то доколко? Зависи от много обстоятелства. Ако революционната борба се изчерпва с терор, осъществяван от шепа заговорници, то вместо страх и объркване, властта ще се почувства настървена да смаже извършителите. Когато обаче правителството губи кураж пред масови протести, когато не смогва да овладее недоволството, когато е в огнена обсада от демонстрации, бунтове, вълнения – тогава точно прицелени удари, повалящи най-енергичните и ревностни държавни функционери, ще хвърлят управляващите в смут и парализиращ ужас …

Ние сме за терора като средство, … но не като единствено и самоцелно. Борбата с врага трябва да бъде цялостна, органично свързваща методите и средствата … Терорът е само едно от оръжията ни, най-пълен ефект то постига в съчетание с другите оръжия в точно избран момент и с премислено избрана цел … Важно е планирането и организацията на акта, калпаво изпълнение срещу неключови фигури само дразни врага, не го обезкървява, а неизбежните жертви, както странични, така и измежду революционерите терористи, се оказват напразни…“

Хасан Девринджи


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *