Роботронната революция и пертурбациите в социалното и интернационалното статукво

печат
(продължава от миналия брой)

Очевидно са забравили предупрежденията на „бащата на кибернетиката“ Норбърт Винер:

Да си представим, че втората революция (РР) е завършена. Тогава средният човек със средни или още по-малки способности не ще може да предложи за продажба нищо, за което би си струвало да се плати. Изходът е един – да се построи общество, основано на човешки ценности, различни от пазарните (покупко-продажба) и от властовите.
За строителството на такова общество ще се изискват голяма подготовка и голяма борба, която при благоприятни обстоятелства може да се води на идейна плоскост, а в противен случай – дявол знае как?

 

(Кибернетика: или управление и комуникация в света на животните и машината, 1948 г.)

И така, с мълниеносна историческа скорост, нещо ново и огромно се разраства и вещае буря не само на Западния фронт. То надвисва заплашително над целия „най-хубав от всички възможни светове“.

Някои от последиците му в социалната сфера ще разгледаме по-нататък.

1. КЪДЕ ПОТЪВАТ АМЕРИКАНСКИТЕ НЕГРИ?

Първите, които изпитват на гърба си последствията от автоматизацията, са американските негри. Това е един от най-забележителните феномени в социалната история на XX век, върху който обикновено социолози и политици предпочитат да не спират вниманието си. Абсолютно неоправдано, защото грижливият анализ на преживяното от американските чернокожи през 60-те години и следващите десетилетия е ключът за разбиране на влиянието, което РР ще окаже върху „съдбата“ на работниците от целия свят.

Работещи първоначално като роби в плантациите на южните щати, а след това като „свободни“ арендатори, които от гледна точка на степента на експлоатация няма защо да завиждат на робите, американските негри сменят социалния си статут два пъти за по-малко от век след гражданската война от 1861-1865 г. Появилата се през 1944 г. механична памукоберачка върши работата на 50 души. През 1949 г. само 6% от памучната реколта се събира машинно, но през 1964 г. те са 78%, за да достигнат 100% през 1972 г.! Това събитие прогонва масово чернокожите на север, където те търсят препитание в автомобилната и други индустрии. С това се увеличават напрежението сред черното население и расистките настроения сред белите. Така поредната аграрна революция, която индустриализира земеделието, като увеличава броя на тракторите и другите селскостопански машини, е придружена от съкращаване на памучното производство с 40%. Тези обстоятелства и подчертаната антинегърска политика на бялата власт правят ненужни ръцете и гърбовете на чернокожите работници. През следвоенните три десетилетия над 5 милиона от тях напускат Юга, за да попълнят редиците на индустриалния пролетариат в Севера с всички страдания, мизерия и ужаси, които обикновено съпътстват всяко брутално разкъсване на социалните тъкани. Някои предупреждават за надвисващите социални бури. Още през 1947 г. Дейвид Кон пише: ако не съдействаме енергично за по-безболезненото абсорбиране на милионите емигранти от Юга от американската индустрия, в САЩ може да се разиграе страхотна трагедия.

Само че дошлите от Юга чернокожи работници са посрещнати от започващата РР в американската индустрия. Този път лишените от работа и доходи не намират ново поле за приложение на работната си сила и попълват редиците на новия, масово и лавинообразно растящ лумпенпролетариат в американските градове. Така, в условията на капитализма, РР създава предпоставки за социални сътресения и насилие, започнали с пожарите в щата Алабама през 60-те години на ХХ век.

РР засяга една след друга металургията, автомобилната, химическата, каучуковата промишленост. Автоматизацията взема първоначално най-много жертви сред неквалифицираните, които обикновено са чернокожи. Според официалната статистика процентът на безработните сред тях още в средата на 60-те години е два пъти по-голям, отколкото сред белите.

Роботите и преместването на автоматизираните фабрики в райони с по-евтин помощен персонал (такъв все още е нужен) предизвиква нова криза с трагични последици за неквалифицираните чернокожи работници. През 50-те години в заводите на автомобилната компания Крайслер чернокожите са 26%, през 1960 г. от тях са останали само 24 души. В Дженерал Мотърс те са само 67 от общо 11 000 работници. От 1957 до 1964 г. индустриалното производство на САЩ се удвоява, а броят на „сините якички“ спада с по 3% годишно. С това се нанасят тежки удари и върху синдикализма. Автоматизацията през 60-те и 70-те години на миналия век довежда милиони бели от т. нар. средна класа във вилните зони на градовете, докато центровете им „почерняват“.

По-голямата част от чернокожото население попада в порочния кръг на постоянна безработица и социални помощи. През 1975 г. 15% от жителите на Ню Йорк и 19% от тези на Чикаго зависят от обществените помощи и осигуровки. РР изкопава още по-дълбока пропаст между дипломираните, които са предимно бели, и неквалифицираните бедни, които обикновено са черни. От 70-те години насам черните намират работа в низшите стъпала на държавната йерархия, общинската администрация и различните служби от услугите. Техният брой в държавния сектор се покачва от 13% през 1960 г. до над 30% през 70-те години.

Нишата обаче, до която известен брой от черните са допуснати след окървавеното зарево на пламъците в Алабама (в ниската и средна държавна йерархия) предстои да бъде закрита, защото чиновническият труд също подлежи на автоматизиране. (Още преди 30 години в затворите на САЩ започват да въвеждат електронни надзиратели.)

Майкъл Браун нарича това разделяне на негрите на държавни чиновници и безработни-лумпени „благотворителен колониализъм“. В него първите „администрират“ и надзирават вторите с всички познати ни от филмите зверщини в американските затвори, а последните могат да бъдат разглеждани като прототип, паноптикум или „авангард“ на бъдещето общество.

Тази система е замислена като едно от средствата за отдалечаване на катастрофата на капитализма вследствие РР, но такова отдалечаване става за сметка на приближаването към общество, построено на „принципа на лудницата“, където едни пълнят каци без дъно, а други ги надзирават, докато собствениците на американската икономика и техните чиновници от висшия и среден ешелон се… бъзикат. Дали подобна „система“ на изкуствено поддържане на висока „заетост“ в държавните институции (а и не само там) или „начин на производство“, ако употребим марксовата терминология, е възможна в рамките на пазарната демокрация, остава открит въпрос (не само защото не се знае дали с оръжие в ръце „слугите по божия милост“ няма да поискат – както е ставало неведнъж в историята – да заемат горните етажи, изхвърляйки от там началниците и господарите си?) Може би най-подходящата реализация на подобно общество с неговата „правоимаща номенклатура“, синекури, полицейщина и псевдозаетост (която е само друга форма на безработицата и малтретирането на лумпенпролетариата) си остава… „реалният социализъм“ с всичките му атрибути и философии на „класиците“, които могат да изкушат един ден „елитите“ от висшата държавна йерархия и транснационалните компании в „свободния свят „? Само че „съветската“ форма на държавен капитализъм се оказа още по-неустойчива от частния в условията на РР. Както е известно, под нейните удари тя се разпадна като пясъчен замък, а „войниците на партията“ се отказаха от „историческата си мисия“ и потърсиха нови богове и господари. Сега те са амбулантни пилигрими и привърженици на „социалното пазарно стопанство“ – т.е. на социал-капитализма, от който до… националсоциализма ни дели само една крачка.

Ако оставим търсенето на modus vivendi за безработните в рамките на държавността и собствеността (капитала) на грижите на властниците и богатите, трябва да подчертаем дебело, че единствената „класа“, която се ражда, расте и укрепва от автоматизацията в условия на „пазарна демокрация“ е лумпен-пролетариатът или „ъндърклас„, както още го наричат социолозите. Това са десетки милиони неквалифицирани работници и служещи, чийто труд става ненужен и безполезен, които са осъдени на безработица, разчитат на социални помощи и филантропия – от поколение в поколение… Процентно най-много лумпени в САЩ идват (засега) от чернокожото население. В този смисъл, американският негърски лумпен-пролетариат е своего рода „челен отряд“ за останалото население на САЩ, така както нашите страни сочат „бъдещето“ на целия свят, ако социалната революция не сложи край на безобразната агония на капитализма.

Постоянната безработица и лумпенизиране на черното население в САЩ поражда (засега) като свой непосредствен резултат две неща: бунтове с пожари и разрушения като в Алабама и Сан Франциско и постоянно нарастващо престъпване на законите, подхранвано от криминогенните фактори, сред които на първо място са горните два (безработица и лумпенизиране).

През 1965 г. в бидонвилите на Уатс (квартал на Лос Анджелис) започват негърски бунтове, които обхващат бързо Изтока на САЩ, минават през Детройт и другите индустриални градове на Севера, за да стигнат до потъналия в пламъци щат Алабама. Един от „жителите“ на Уатс изразява своя гняв така: белите си въобразяват че могат чисто и просто да ни складират в квартали като Уатс и после да ни забравят. Това няма да мине!

Според официалните статистики всеки един от четири млади негри е в затвора, следствен, с условна присъда или търсен от полицията (т. е. в нелегалност). За столицата Вашингтон тази пропорция достига 42%. Най-голямата причина за смъртността между младите чернокожи е убийството. Уличната престъпност в черните квартали се придружава от дезинтеграция на „основната клетка на обществото“ – семейството. Още през 1965 г. 25% от децата на негрите са извънбрачни, а днес 62% от семействата им са с по един родител! С разгръщането на РР и увеличението на безработицата, която засяга на първо място негърското население, тези цифри могат само да растат. Сред безработните (или закритите работни места) за 1991 г. близо 1/3 са черни. Това се дължи на обстоятелството, че през 90-те години те са принадлежали към най-уязвимите за ударите на РР категории: черноработници, специализирани „сини якички“, много дребни и средни чиновници.

Още през 1950 г. Норбърт Винер пише:

нека не се забравя, че автоматичната машина е точният икономически еквивалент на робския труд. Всеки, който иска да ѝ съперничи с труда си и да я конкурира, трябва да приеме икономическите и социални последици на робството!

 

Първите, които са принудени да сторят това, са бившите американски роби. Днес икономическата система на САЩ не се нуждае от труда на черните и капиталистическото общество търси възможност да се освободи от тях по най-евтиния начин, като ги изправи пред „свободния избор“ между робството в американските затвори и лумпенизирането „на свобода“, осъждащо черните на деградация, дегенерация и малко по-бавна, но доста по-мъчителна смърт. Белите господари на САЩ искат да ги набутат отново в „чичо Томовата колиба“ или още по-добре – в гетата или гробищата, ако е невъзможно да ги върнат там, от където са ги довели роботърговците преди няколко века…

Георги Константинов
(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *