Роботронната революция и пертурбациите в социалното и интернационалното статукво

печат
(продължава от миналия брой)

4. КАМБАНАТА БИЕ И ЗА СРЕДНАТА КЛАСА

РР не прощава и на различните групи от „средната класа“ – т. е. на хората, които, независимо от мястото си в икономическия, политическия и културния живот, получават заплати или имат доходи от порядъка на 50-80 хиляди щатски долара годишно. Към тях, освен свободните професии и политици от по-долните етажи на властническата пирамида, принадлежат множество средни кадри, инженери, техници-специалисти и др. някога високоплатени категории наемници, които доскоро представляваха болшинството от живущите в хубавите квартали и вилните зони на предградията.

Изхвърлени от работните си места, станали също жертва на РР, днес тези галеници на капитализма (сред които все по-често се срещат и висши кадри) дояждат припечеленото в „доброто старо време“, не излизат повече да разхождат кучетата или да садят цветя в градинката. Те чакат до телефона с надежда някой да им предложи работа, каквато повечето от тях никога вече няма да получат, макар че не са престанали да изпращат ежедневно заявленията си за работа, придружени от трудовите си автобиографии.

На част от тях „щастието“ може и да се усмихне – ще намерят някоя много по-ниско платена работа, нямаща нищо общо със старата им, станала непотребна професия. Други ще спуснат щорите, няма да излизат от къщи, ще стоят с часове пред телевизорите или ще посегнат към чашката. Трети ще продадат жилищата и мебелите си, за да заминат в неизвестна посока или попълнят редиците на лумпенпролетариата, ако не… скочат от прозореца. Така залязва „средната класа“. Тя потъва във водовъртежите на РР. През 80-те години на миналия век са били ликвидирани 1 500 000 работни места за средни кадри. Към тях през 90-те вече се присъединяват и висши кадри. Те са като на пазар за роби – очакват наддаване за уменията им, които обаче са станали непотребни. Ако случайно намерят работа, тя ще е с половин заплата. Останалите могат да попълват данъчни декларации за по 5 долара на час или да извършват други дребни услуги.

Американските семейства със средни доходи са били 71% през 1970 г. В наше време те са под 40%. Сривът привидно се задържа, но единствено защото и жените на „средняците“ са излезли на пазара на труда. В края на 90-те години работят повече от половината омъжени жени.

Сред засегнатите преобладават висшистите. Над 50% от тях са били съгласни през последното десетилетие да бъдат назначени на работа, за която не се изискват дипломи. Предприятията не изпращат вече свои представители в университетите, за да набират кадри. Често за едно място се конкурират стотици кандидати. Перспективите на висшистите да се интегрират в средната класа започват да клонят към нула.

Така американският лумпенпролетариат, до скоро съставен предимно от негърското градско население, вече започва да „побелява“ и да „набира“ кадри и сред заможните. Роботите и компютрите навлизат във все по-високите етажи на социалната пирамида, като поглъщат по своя път все повече работни места и операции, които по-рано са изисквали квалификация и дипломи. „Изкуственият разум“ или „мислещите“ и самообучаващи се роботи удрят погребалната камбана и за „средната класа“!

5. „ДРУГАТА АМЕРИКА“

Още един разширяващ се израстък е „другата Америка“. Тази на 37-те милиона бедняци през 1992 г. – категория, която се увеличава с нови 5,4 милиона през следващите три години и продължава да се размножава „перспективно“. Те са най-много сред чернокожите – 35%, 30% при „латиносите“, докато при бялото щатско население бедните са от 12 до 15%! Над 40% от тях са работили през тези години, но зле платената им работа (обикновено при непълен работен ден) не е могла да ги изкачи над прага на бедността. За да оцелеят, те са получавали социални помощи.

Над 40% от милионите бедняци са деца… През 1993 г. един от всеки 10 американци е използвал купоните за храна, раздавани от социалните служби. Само през следващите четири години към тази категория се прибавят нови 9 милиона души, за да достигне общият им брой до 37 милиона преди края на хилядолетието. Експерти считат, че поне още 20 милиона американци имат право на купони. Над 1 милион възрастни американци са недохранени. Към тях следва да се прибавят 30 милиона, които се хранят по два пъти дневно. Гладът засяга все по-често младите и децата. Според проучванията едно дете от всеки четири в САЩ познава глада. Главната причина се крие в увеличаващата се безработица, предизвикана от разгръщащата се в условията на „пазарната демокрация“ РР. Гладът е причина и за увеличаването на болните, но 30% от бедните американци нямат никакво здравно осигуряване. Изследванията сочат, че при ръст на безработната с 1%, смъртността от сърдечна криза се увеличава с 5,6%, а от инсулт – с 3,1%. От хронични заболявания страдат често и нископлатените работещи, защото недостатъчното здравно осигуряване не им позволява да заплатят за качествени (у нас при социализЪма ги наричаха „животоспасяващи“) лекарства и медицински грижи. За да правят икономии, работодателите не плащат вноски за здравно осигуряване, поради което през 1993 г. броят на неосигурените надхвърля 35 милиона. Все повече уязвими за болестите работници и безработни са лишени от елементарна медицинска помощ. Милиони семейства живеят в непрекъснат страх, че всяко по-сериозно заболяване ще ги вкара в непосилни заеми, които могат да повлекат цялото семейство в бездните на лумпен-пролетариата. Изостря се и жилищният въпрос: проучване от 1991 г. върху 25 града установява увеличение на молбите за подслоняване на бездомни с 13%. Всяка година 600 хиляди американци, от които 90 хиляди деца, остават без покрив за различни периоди от време. Това са новите „номади“ на САЩ, които живеят в колите си или под… мостовете.

Бедняците са най-многобройни в големите градски агломерации и в селските зони. През 1995 г. 43% от тях са живеели в старите квартали на градовете. Социалната помощ за градския лумпен-пролетариат през същата година е била 230 милиарда долара. За 16 години – от 1973 до 1989 г. – доходите на белите от 20- до 30-годишна възраст намаляват с 14%, а тези на чернокожите – с 24%. Общо 24% от младите американци живеят под прага на бедността. Засегната е и значителна част от възрастните, чиито пенсии са чувствително орязани. Само Русия сред индустриалните страни изпреварва САЩ по неравенство в разпределението на доходите.

6. КОЙТО НЯМА, ЩЕ МУ СЕ ОТНЕМЕ И МАЛКОТО, КОЕТО Е ИМАЛ

Като правило тези, които са имали „щастието“ да съхранят работните си места или да си намерят нова работа, са с по-ниски заплати от преди. Общо за американската индустрия през 80-те години на ХХ век средночасовото възнаграждение намалява с 11 цента, без да се отчита инфлацията. От изгубилите местата си в индустрията 1 800 000 души за периода 1989-93 г. само 1/3 са намерили работа в услугите и то при 20% по-ниски заплати.

Официалните статистици маскират дълбочината на кризата като крият, че 60% от новооткритите постове са със съкратен работен ден или седмица и с ниски заплати. Например от създадените през м. февруари 1993 г. 365 000 работни места, 90% са „на половин ден“ и с мизерни заплати, които съкратените приемат, за да избегнат „статута“ на лумпен-пролетарии. В семействата на печелилите по 30 хиляди долара годишно като стоманолеяри, сега работят двамата на 3-4 места за половината от заплатата на съпруга, без каквато и да е надежда за промяна на новото им „положение“! Франк Леви – специалист по икономика на труда – изтъква, че средният американец, който в началото на 70-те години със своята гимназиална диплома може да разчита на годишна заплата от 24 хиляди долара, през 90-те трябва да се задоволи с 18 хиляди! Тоест, доходите на тази масова категория американци са ампутирани с 25% за 20 години!

Според анкетите 75% от днешните американски работници са готови да приемат по-слабо платена работа от тази, която са извършвали през 60-те години. По-голямата част от „новите работни места“ са за „розовите якички“ – женското гето от секретарки, касиерки, келнерки и пр., които обаче също са осъдени на изчезване през близките 2-3 десетилетия. Заплатите на американските наемници пълзят надолу и поради конкуренцията на евтината работна ръка от Третия свят. Третата причина (освен автоматизацията и изнасянето на предприятията на Изток и на Юг) за критичното положение на американските работници е образуването на планетарния пазар през 70-те и 80-те години, върху който се появяват опасни конкуренти в лицето на японските и западноевропейските капиталисти. Крайният резултат е спад на тяхната покупателна способност с 15% за 20-те години от 1973 до 1993 г. по данни на сп. Форчън от 12 юли 1993 г.

От уволненията и „преструктуриранията“ печеливши се оказват – според Бернщайн от ЕРI (Институт по политическа икономия) – само работодателите, докато часовите надници продължават да спадат и през 90-те години. Същата тенденция се очертава като трайна и през новия век. Бюрото по статистика сочи, че за 13 години (1979-92 г.) броят на американските работници, които имат гарантиран работен ден, но въпреки това са слезли под американския праг на бедността (11 000 долара годишно за четиричленно семейство), се е увеличил с 50%!

Пониженията на стандарта и заплатите не са най-тежките удари, които понасят жертвите на техническия прогрес в условията на „пазарна икономика“. Напрегнатата тишина на свръхмеханизираното и автоматизирано работно място и несигурността за утрешния ден предизвикват стрес у временно пощадените от свръхмодерните технологии. Вместо да освобождава хората, насищането на капиталистическата икономика с роботи и компютри увеличава натовареността на работещите с тях. В японските фабрики, където РР е отишла най-напред, броят на изработените през годината часове от един работник надминава с 200 до 500 часа „нормата“ на щатския му колега. Проучвания от далечната 1986 г. сочат, че над 124 от 200-те хиляди работещи в заводите „Тойота“ страдат от хронична преумора.

Същевременно, работниците са манипулирани и принуждавани да се идентифицират с предприятието си, да го считат за „свой дом“ и гарант за сигурността им. За да постигнат това, сякаш заимствали похвати от епохата на „реалния социализъм“, компаниите организират живота на своите наемници и в извънработното им време (колективни посещения, ваканции, жилища, доставка на продукти и т. н.) По този начин те се превръщат в „тотални институции“ (които упражняват влиянието си върху всички аспекти на социалния живот), от които до „тоталитаризма“ има само една стъпка. За поддържане на дисциплината компаниите разчитат на колегиални комисии, излъчени от самите екипи. Те упражняват непрекъснат контрол и натиск върху по-бавните или съпротивляващи се на адския ритъм на автоматичните линии… Японските началства са неумолими спрямо закъсняващите или отсъстващите. Дори отсъствията по болест се вписват в личното досие на работника. В „Тойота“ могат да ви уволняват за пет отсъствия в годината.

Георги Константинов
(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *