Роботронната революция и пертурбациите в социалното и интернационалното статукво

печат
(продължава от миналия брой)

При тези безспорни тенденции на капиталистическото развитие в условията на РР казионните икономисти и статистици не можаха да измислят нищо по-добро от… фалшификацията. Те използват различни едри и дребни мошеничества от рода на разработването на различни критерии за т. нар. приемлив праг на безработицата (който се движи и става по-висок с увеличаването ѝ), за да бъде укрит действителният брой на тези, които са изгубили работата си. През 80-те години този праг е фиксиран на 5-5,5%, а в средата на 90-те години „експертите“ на Уол Стрийт го вдигат на 6,5-7%…

Официалните статистики на САЩ игнорират броя на онези безработни, които са изгубили всяка надежда да намерят каквото и да е работно място. Друга голяма категория, която не фигурира в статистиките, са работещите на непълно работно време или онези, които работят, когато намерят някаква временна работа. Прибавени към официално признатите 8,7 милиона безработни за 1993 г., те увеличават общия им брой на 16 милиона или 13% от активното население на САЩ.

Това, което се очертава на хоризонта, е крах, в сравнение с който кризата от 1929/33 година с нейните „черни петъци“ ще изглежда оцветена в розово. Струва си да напомним на по-младите поколения, че тогавашната катастрофа на капиталистическата икономика е предшествана от Първата световна война. Тя се съпътства от „разцвета“ на фашизма и завършва с най-кръвопролитната в историята на човечеството Втора световна война, с която се откри ерата на използване на атомните оръжия.

Доколко тази най-голяма (досега) в историята на капитализма криза, наченала преди 100 години, е „завършила“, може да се съди по факта, че и днес войните (или подготовката за тях) си остават главните „консуматори“ на капиталистическото производство. Военно-промишленият комплекс доминира американската икономика (и политика). През 1987 година бюджетът за „отбрана“ на САЩ достига 1/3 от всички държавни разходи. Днес двадесет хиляди американски предприятия работят пряко за войната и още 100 хиляди – косвено (46% от инвестициите отиват за нея). Към 2016 година военният бюджет е близо 54% от т. нар. „разполагаеми“ държавни разходи – тоест, онова, което остава, като се приспаднат „задължителните“ – пенсиите и безплатното здравеопазване и лекарства за възрастните хора, които не зависят от Конгреса, а от демографията.

9. РАБОТЯ, ЗНАЧЕЛО… ДИШАМ

Болшинството американци са дресирани, дисциплинирани и доведени от капитализма до състоянието на впрегатен добитък, който, като види ярема, сам завира шията си в него. Редовният ръст на технологичната безработица оказва още по-пагубно влияние върху психическото здраве на изгубилите своя трудов пост и заставя психолози и социолози да започнат системно проучване на умственото състояние на безработните. Те откриват корелационни зависимости между увеличаването броя на последните и депресиите и предразположението към психически заболявания. Изследванията сочат, че тези, които са изгубили надеждата да намерят нова работа, проявяват симптоми, каквито се срещат при… умиращите. В подсъзнанието им работата и заплатата на наемници са така мощно свързани с мисълта, че живеят, че щом изгубят корените си в трудовия живот, те проявяват класическите признаци на агонията. Един директор на предприятие за инструменти пояснява: Има само две положения – или работиш всеки ден на нормално работно място с нормален работен ден и нормална годишна отпуска, или си мъртъв! Между тях няма нищо друго… Работя, значи дишам. Това е нещо, върху което не се размишлява: работата те кара да живееш. Ако спреш, значи си умрял. Година след този панегирик на труда въпросният директор, станал жертва на „преструктурирането“,… се самоубива с ловна пушка. Очевидно в случая се касае за крайна проява на трудов идиотизъм, пардон, ентусиазъм!

Едни от останалите без работа започват да търсят вината за тъжната си съдба в себе си. Други я считат за „божие наказание“. Обхванати от срам и чувство за малоценност, те се поддават на отчаянието. Изпитват безсилие и загуба на борбеност, стават инфантилни и искат да бъдат невидими и незабележими. Често тази психологическа смърт е последвана от физическата. Неспособни да се борят, считащи се за тежест на своите семейства, на приятелите и на обществото, мнозина от тях слагат край на живота си…

Разбира се, такива случаи на морална капитулация и деградация не са единственият барометър за душевното състояние и реакциите на „излишните“. Далеч не всички се предават. За щастие на човешкия род, както сочат следващите примери и статистически данни, естествените инстинкти проработват и свидетелстват за това, че човечеството още не е изчерпило своя потенциал и че е рано да го нареждат сред динозаврите и другите палеонтологични находки. Не всички са овце или волове и бесовете, които обхващат част от безработните и ги връщат в предприятието, за да застрелят работодателя, който ги е уволнил, не са рядкост. Казват, че такива убийства са се превърнали в третата причина за смъртността на работното място в САЩ. Броят на убитите работодатели се утроява за трите години от 1989 до 1992 г. Само през последната от тях, в САЩ има 111 000 случаи на насилие на местоработата и 750 смъртни случаи, вследствие на куршуми…

Стреснати от тези актове на насилие, някои компании създават екипи за управление на опасностите и заплахите в предприятията. Тяхната задача е да идентифицират потенциалните „терористи“ и да вземат предпазни мерки срещу оръжията и бомбите. Създават се също „групи за бързо реагиране“, които трябва да се намесват в случай на атака и да „неутрализират“ атакуващите. С други думи работното място има всички изгледи да се превърне в истинско бойно поле, а началническата длъжност – в… рискова професия.

И в единия, и в другия случай трябва да се работи за създаването на нов морал, психология и нови идеи за начина и смисъла на живота. Никакви други лекарства не могат да възвърнат у жертвите на социалните заболявания радостта да се живее. Естествено, остава открит практическият въпрос: КАК ЛУМПЕНИЗИРАНИТЕ ЩЕ СЪЩЕСТВУВАТ ДО ВСЕОБЩИЯ ВИДОВ ДЕН? Защото само с морал и идеи ничия физиология не може да функционира… Засега, мнозинството от тях, станали ненужни и невидими от „новия свят“ на глобална търговия и печалбарство, търсят спасение във „филантропията“ на ситите или протягат просешка ръка към т. нар. социални помощи. Така те се надяват да избегнат смъртта, към която ги тикат алчни работодатели и властници, които не дават пукнат грош за чуждия живот (особено, когато от него не могат да извлекат дивиденти.)

Нараства обаче и броят на другите, които, за да оцелеят, избират поприще, което юриспруденцията квалифицира като престъпност, бандитизъм или тероризъм.

Технологическите мутации и ерозията на работните места – казва Рифкин – засягат най-вече младите и допринасят за създаването на една нова, криминална субкултура.

„Филантропията“, просията и престъпленията обаче едва ли ще бъдат решение за излишните, когато „маргиналиите“ – т. е. тези, от които капиталистическото общество се е „разграничило“, станат болшинството от човечеството!

 

10. ЕДИН ГУЛАГ, ЗА КОЙТО СЕ МЪЛЧИ – АМЕРИКАНСКИЯТ

Постоянното увеличаване на безработицата, понижаването на заплатите и растящата пропаст между богати и бедни тласкат цели слоеве от американския народ в положението на хора „извън закона“. Социолозите отново откриват корелационната зависимост между изхвърлянето на милиони работници и служещи на улицата и ръста на престъпността. Покачването на безработицата с 1% е последвано от увеличение на убийствата с 6,7% и на престъпленията с употреба на насилие с 3,4%. Изследванията в 30 градски зони на САЩ сочат, че от средата на 1990 г. до средата на 1992 г. увеличението на безработицата от 5,5% на 7,5% е предизвикало 1500 допълнителни убийства, 63 000 случаи на насилие и 224 000 кражби (обикновени, с взлом и на коли). В доклад на ФБР се отбелязва, че от 1987 г. за 5 години кражбите на стоки в магазините се увеличават с 18% годишно, на въоръжените грабежи – с 27% и нападенията на банки – с 33%.

В началото на 1993 г. младите безработни в Ню Йорк достигат 40%, докато в останалата част на САЩ те са 20%. Безработицата и изгубените надежди за по-добро бъдеще ги тласкат към насилия и криминален начин на живот. Мнозина се въоръжават от страх. Полицията смята, че около 300 000 ученици отиват на училище въоръжени. Там те извършват ежегодно над 3 милиона престъпления. Броят на непълнолетните, задържани за убийства, се е увеличил за 4-те години от 1987 г. с 85%. Само през 1992 г. над 1 милион деца до 14-годишна възраст са били нападани, ограбвани или изнасилвани, често от свои връстници. Във Вашингтон, където през последната петилетка стотици юноши стават жертви на улични убийства, расте броят на децата, които организират предварително собствените си погребения. Според психолога Дъглас Марлоу това означава, че те са изгубили всяка надежда.

Друг „стимулатор“ на посегателствата срещу собствеността и живота е растящото неравенство. За 10-те години от 1979 до 1989 г. неравенството в заплатите в градските зони се увеличава с 5% и е придружено със средно увеличение на дребната и средната престъпност с около 2%.

Днес близо 3% от американците са в затвора, очакват процес или са условно на свобода. В края на 1992 г. във федералните и щатските затвори на Америка има 840 хиляди затворници или със 7% повече от предишната година. Днес те са около 3 милиона. Отговорът на консервативните и либералните властници срещу породената от собствената им система реакция и търсене на спасение в противозаконните актове от тези, които са изхвърлени от релсите на живота с тяхна помощ, е ожесточаване на репресиите. Към тях прибягват и „социалистически“ полицейски министри като г-н Шевенман във Франция, който иска непрекъснати увеличения на бюджетите на „силовите ведомства“.

И така, доминиращата линия на „развитие“ в американското общество, определяна от „реда“ на господстващите „елити“ е: безработица, престъпност, репресии и затвор!

По този повод си струва да се чуе и казаното от един затворник, осъден на 16 години за убийство, пред списание Нюзуик от 2 май 1994 г.:

Ние, затворниците, сме срамът на Америка. Истинското престъпление е вашата лудост. Във вашето общество милиони хора вегетират, без да могат да се реализират или да бъдат полезни… Вие не знаете какво да правите с нас и предпочитате да ни затворите далече от погледа ви без шанс и възможност за духовна реабилитация:… Аз ви предупреждавам – вас, самодоволните – пазете се! Нашият брой расте и цената на изолирането ни се покачва. Строежът на по-големи и по-сигурни затвори не ще позволи да решите въпросите, които се крият зад тази лудост. Това може само да увеличи хаоса и да утежни последиците, които ще трябва да понесете един ден…

Георги Константинов
(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *