Роботронната революция и пертурбациите в социалното и интернационалното статукво

печат
(продължава от миналия брой)

Макар и по-рядко (засега), индивидуалните актове на насилие понякога се превръщат в истински гигантски бунтове, какъвто беше случаят в Лос Анджелис през 1992 г. Броят на метежниците, които подпалиха стотици къщи и магазини, биха невинни минувачи и се сблъскаха с полицията, се оценява на около 130 000 души, принадлежащи към различни банди на непълнолетни, действащи на територията на града.

Детонатор на бунта беше оправдателната присъда за четирима бели полицаи, пребили чернокожия Родни Кинг, но динамитът на експлозията на колективния гняв беше натрупалата се безработица, бедност и отчаяние. Този първи мултирасов метеж в САЩ – писа един политически наблюдател – се дължи в много по-голяма степен на празните стомаси и чувството за безизходица, отколкото на безнаказаността на полицейските побойници.

Лос Анджелис е един от най-засегнатите американски градове от преструктурирането и изнасянето на предприятията, загубата на работни места в оръжейната промишленост след нейното роботизиране. В станалия вече пословичен район Саут Сентрал  – епицентър на метежите – над 70 000 работни места са изчезнали през 70-те и 80-те години и съответно бедността бие всички рекорди. Официално, безработицата в окръг Лос Анджелис е 10,5%, но за черното население в много райони достига 50%!
Уличното насилие не е само американски проблем. През октомври 1990 г. стотици млади хора заливат улиците на едно от работническите предградия на Лион. Те се сражават три дни с полицията и специализираните части за борба с безредиците на френската армия. Експлозията на гнева е предизвикана от смъртта на момче, блъснато от полицейска кола, но и тук местните жители сочат с пръст безработицата и бедността. Щетите от метежа в Лион възлизат на над 75 милиона евро. При подобен инцидент младите в английския град Бристол разрушават търговски център и за усмиряването им се оказва необходим елитен батальон от 500 професионалисти. Изследванията сочат, че в Европа участниците в градските метежи и насилие идват от средите на старата работническа класа, изключени от „информационното общество“, което не е предвидило места за тях. Нещата се усложняват и ускоряват от залеза на синдикатите, от емигрантите, които са готови да приемат всяка работа и с това намаляват шансовете на местните безработни, и от свиването на частта от бюджетите, която трябва да делят всички онеправдани и низвергнати.

Бандите от непълнолетни започват да се множат и да никнат като гъби във всички американски градове. Спокойните някога квартали са се превърнали днес в бойно поле, където се стреля от коли в движение, кражбите с взлом, наркотиците и изнасилванията са всекидневие. В съседен на Ню-Йорк квартал полицията съобщава за появата през последните години на 70 съперничещи си банди от млади, произлизащи от „средните класи“.
Престъпността в подобни райони и квартали е основен проблем за по-заможните слоеве на САЩ. Само през 1992 г. 16% от собствениците на къщи монтират охранителни системи, много от които с видеокамери. Сигурността е един от най-процъфтяващите браншове. Променя се и архитектурата. Къщите се превръщат в истински крепости. Предпочитани материали са бетонът и желязото. Има прозорци с дебелина над 30 см и огради, високи над 3,5 метра, с ултрамодерни системи за наблюдение, детектори на движение и други чудеса на техниката. Продават се обикновени, дори мизерни фасади, за да скрият богатствата и охолството на обитателите. В много вилни зони се наемат частни милиции, за да ги охраняват. Богатите все по-често се изолират от външния свят, като запазват само един единствен подход до „мезонетите“ си – през охранителната будка… В други квартали изкупуват градските улици, за да ги преградят с железни бариери, решетки и частни часовои. Трети прокопават ровове като в средновековието. В това „открито общество“ все по-често се срещат надписите „Частна собственост – вход за външни лица забранен!“ Свръхмодерните защитни системи трябва да обезкуражат неканените гости. Предизвикана от нерешения социален въпрос, престъпността струва 120 милиарда долара годишно. Срещу нея собствениците на домове и предприятия изразходват още толкова, за да се предпазят.

Днес бюджетът на частните милиции надвишава със 73% този на „силите на реда“, а персоналът им е два пъти по-многоброен.

Проф. Едуард Блекли от Калифорнийския университет – специалист по градско и регионално планиране, – като изчислява обитателите на подобни домове-крепости на 3 до 4 милиона богати и свръхбогати американци, заявява: Такава грижа за личната сигурност говори за крах на всякаква гражданска доблест. За мнозинството богати американски граждани тази обърната наопаки сегрегация е начин да се окопаят зад своите привилегии и изключат споделянето им с ближния.

Затворени в тая спирала на упадъка, без да срещат в своето сгромолясване никаква подадена ръка, все повече бедни американци, за да оцелеят, търсят изход в престъпленията. Те едва ли ще бъдат спрени от електрониката и оградите, зад които богатите се опитват да се скрият. Лумпените ще търсят и ще намерят начини да влязат в техните крепости и да вземат със сила това, което те и пазарът им отказват…

Тогава ще може да се каже като Улрих фон Хутен: „Да се живее става… наслаждение!“

11. МАЛКИЯТ СВЯТ НА СВРЪХБОГАТИТЕ И БОГАТИТЕ

На другия полюс на капиталистическото общество продължават да се трупат богатства. През 80-те години броят на доларовите милионери се увеличава от 180 000 през 1972 г. на 1 300 000 през 1988 г. Този на милиардерите се удвоява само за две години (1986/88 г.) – от 26 на 52. Днес, 30 години по-късно, те са няколкостотин (425 според списание Форбс).

По-малко от 0,5% американци притежават 43% от „националното“ богатство и контролират напълно икономиката на САЩ. В техни ръце са концентрирани 60% от частните предприятия. Заелите върха на социалната пирамида 1% от семействата притежават над 50% от финансовите авоари на САЩ и 39% от недвижимото богатство на страната. Горните 2% или 830 хиляди семейства притежават богатства на стойност 5620 милиарда долара, докато базата от 90% – само 4800 милиарда. От това незначително малцинство зависи животът на 300 милиона американски граждани!
През 1953 г. един генерален директор на предприятие получава като възнаграждение до 20% от печалбите му – до около 29 средни работнически заплати. За 1988 г. цифрите са 60% от печалбите и 95 средни заплати. Заплатите на директорите на първите 500 американски компании са скочили средно от 200 000 долара през 1962 г. на 1 200 000 долара през 1992 г. От тогава насам този „тренд“ се изкачва експоненциално и седемцифрените шефски заплати отдавна не изненадват никого.

Следващият слой богаташи обхваща 4% от населението на САЩ. Тук влизат представителите на новите професии: телевизионни звезди, свръхквалифицирани специалисти и учени, които ръководят новата, наситена с компютри, роботи и други информационни технологии, икономика. Към тези 4% могат да се добавят още 15% работници на умствения труд или общо тези 19% от активното население през 1990 г. взимат над 1600 милиарда долара повече от това, което са получили останалите 80% от населението, чиито доходи продължават да се свиват за сметка на обогатяването на първите.
Тези тенденции в разпределението на националния доход изкопават все по-дълбока пропаст между елита на богатите и свръхбогатите и останалата част от американския народ. Един немногоброен слой остава обграден от океан от лумпени и обедняващи труженици. Потъва и средната класа. Всичко това неминуемо води до разрушаване на социалната и политическата стабилност в САЩ.
В процес на създаване е своего рода „електронен феодализъм“, където паричната аристокрация с нейните банкери, директори, консултанти, юристи и пр. управляват ставащите все по-фиктивни капитали („финансови балони“), координират борсовите спекулации и упражняват ежедневен контрол над дейността на гигантските транснационални компании.
Обградени от кохорти „слуги“ – звезди на „развлекателните индустрии“ и шутове, телохранители и пазачи, шофьори и пилоти, бавачки на децата и изпиквачи на кучетата им, готвачи и келнери, слугински персонал и работещи в първокласните болници и клиники, в хотели и училища – новите „сеньори“ се изолират все повече на своите островчета и засилват охраната си, за да избегнат разделянето на своите ресурси и богатства със съгражданите си или инвестирането им в проекти, целящи издигането на интелектуалното и жизненото равнище на последните. Отделени от простосмъртните чрез планетарните си връзки, със своите университети, привилегировано здравеопазване, частни милиции и преториански гвардии, те имат презадоволен живот, който все повече заприличва на празник по време на чумна епидемия.

Ако богопомазаните един ден поискат „отделянето си от САЩ“, това едва ли ще изненада някого – техните квартали, вилни зони, клубове, институти и лаборатории нямат нищо общо с онова, в което развиващата се в условия на пазарна демокрация РР превръща „остатъка“ от… „страната на неограничените възможности“…

12. ОРУЕЛОВАТА „1984“ Е НА ПЪТ ДА СЕ СБЪДНЕ!

Компютърното следене на изпълнението на трудовите ангажименти също предизвиква стрес у работниците. Въвеждането в един супермаркет на касови апарати, свързани с централния компютър, който следи колко артикула регистрира всяка касиерка, води до прекъсване на разговорите им с клиентите, защото ги застрашава уволнение, ако изостават в „таксуването“.
За да ускорят обработката на данните, някои компютърни конфигурации са така програмирани, че ако операторът не реагира на появилите се върху екрана данни в течение на 17 секунди, те изчезват. Резултатът от това „изобретение“ е увеличаващ се стрес от изтичането на секундите. От 11-тата секунда работниците започват да се изпотяват, сърдечният ритъм се ускорява, следва преумора. Чеховият разказ за „Смъртта на чиновника“ бледнее пред електронния кошмар.
Според доклада „Електронен надзирател“, поместен в списание „Сайънс“ още през 1957 г., от 20% до 35% от работещите в бюрата са били наблюдавани от сложни информационни системи. Оруеловата фантазия се е сбъднала в условията на „пазарната демокрация“. На път е появата на „електронни каторги“, където работещите ще изпълняват своята досадна, повтаряща се с ускорен ритъм работа, постоянно следени най-внимателно от надзиратели, които не са човешки същества, а роботи, чиито „очи“ не пропускат нищо и никога не се изморяват…

Работещите под наблюдение на системи от рода на „Електронен надзирател“ са с 10-15% по-податливи на депресии, страхови и други неврози. Те се придружават от появата на язви, хипертония, сърдечни кризи и мозъчни инсулти или от увеличаване на броя на алкохолиците и наркоманите сред надзираваните жертви.
Подобни японско-американски системи с техните последици за духовното и физическото здраве на работниците са на път да обхванат целия свят. Така, постепенно и по различни пътища и пътеки, автоматизацията под контрола на капитала води работническата класа към ада! Това принуждава дори привърженици на рейгъновата консервативна „революция“ да признаят, че 80-те години ще се запомнят като десетилетие на „мангизите“, като епоха на тартюфите на неолиберализма, които намират за нормално свеждането на средния работник до дресиран просяк, докато „елитите“ тънат в лукс и разкош.

Георги Константинов
(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *