Ролята на личността в историята

печат

Какво тук значи някаква си личност?
Н. Й. Вапцаров

С този проблем се сблъскваме непрекъснато, в цялата история. Тук ще се докоснем само до някои негови „общофилософски, феноменологически, технологически и методологически… аспекти“.
Когато придворните историци, философи, поети и шутове говорят за ролята на личността в историята, те подразбират личността на властника. Нейното величие не буди никакво съмнение у тях. Това, което ги разделя, е стерилният и основен за тяхната философия въпрос:
Продукт или творец на историята е всяка велика личност?
Фихте мисли, че каквито и бури и светкавици да изпраща гръмовержецът и събаря скалите вдън океанските бездни, над всичко стои и пребъдва неговият „АЗ“, творец на богове, на „обективна реалност“ и на история.
Великият човек – пише Хегел – се появява в момента, когато е необходим. Велик, в дадена епоха, е този, който разбира какво иска тя и го изпълнява.
Перифразирайки Хегел, Енгелс счита, че всяка епоха си доставя винаги нужните (?) великани. Същата класическа теза Хашек е поставил като мото на своята безсмъртна книга „Приключенията на храбрия войник Швейк“: Великата епоха изисква велики личности!
Един бегъл поглед в кой да е век – от началния до настоящия двадесет и първи – е достатъчен, за да ни убеди в неизбежността на появата на титаните във всяка велика епоха. В историческия поток на трите български държави те пъкат в изобилие, подобно попови лъжички в летен вир. За последния от тях в отминалата ни „соц“-епоха, в книгата си „Хлад вее от Кремъл“, Зденек Млинарж пише:
Живков беше тогава на около 55 години, така че да се нарече злобен старик, не трябва. Сред останалите обаче той се отличаваше с изключителната си тъпота. В течение на много години аз съм се срещал по работа с множество партийни и държавни деятели и затова спрямо тях никога не съм поставял особено високи изисквания. И все пак запознанството ми с Живков надмина всички мои очаквания. Когато той се вслушваше в изказванията на другите, по лицето му се изписваше страдалческо напрежение. Очевидно се напъваше до последен предел, за да разбере за какво става дума. (На тези заседания не се е разисквала теорията на относителността на Айнщайн). По време на разискванията той се намеси два пъти, като хем се опитваше да поддържа Брежнев, хем същевременно му противоречеше. Получаваше се така, защото Живков не разбираше кога Брежнев променя мнението си, съгласявайки се с нечия забележка. В този именно момент той започваше да защитава предишното предложение на Брежнев, с което го поставяше в затруднено положение. Два или три пъти Брежнев се направи, че не забелязва вдигнатата от Живков ръка, а след това му даде знак повече да не се намесва в дебатите. (стр. 180 от цитираната книга. Мястото на случката е Братислава, август 1968 г., когато петте „братски партии“ скроиха кюляфа на шестата (на Дубчек) и я „нормализираха“. Млинарж е бил член на чехословашката компартия, избран за неин секретар на състоялия се след 21 август 1968 г. нелегален партиен конгрес. Впоследствие е политически емигрант на Запад, където умира през 1997 г. във Виена.)
Различните свидетелства за вожда на БКП са удивителни в сходството си. Някои казват, че всяка епоха и народ имат тези водачи, които заслужават. Ако това е вярно, Живков и учениците му са божието наказание заради волското ни търпение. Съществува и друго обяснение: личните качества, необходими за задържане върху Олимпа на властта, съответстват на моралната и интелектуална физиономия на класата, която водачите олицетворяват. Властникът е нейна резултантна или средно аритметична стойност. Класата не търпи фигури, които я надвишават.
Отечествените гиганти не са самотни във величието си.
На заседание на Върховния съвет на СССР Черненко (Большая советская энциклопедия) загубва страници от доклада, който са му написали „негрите“ при ЦК на КПСС. Той започва да рови листата и се озърта безпомощно, докато клакьорите в залата го окуражават с „бурни и нестихващи аплодисменти“. Съпроводен от тях, генералният секретар се отправя със стъпка на робот и лице, напомнящо духа на Хамлетовия татко, към мястото си в „деловия президиум на ковачницата на социалистическата законност“ и сяда задъхан, с чувство на изпълнен дълг към цялото прогресивно човечество.
На другия край на ощастливената с велики исторически личности планета, в Задния двор на „Свободния свят“, в Колумбия, измъченият от склерозата и палещото слънце бивш американски президент Роналд Рейгън, отправя своите поздравления към „храбрия боливийски народ“! (За настоящия Доналд няма да говорим, защото още не го е хванала „давността“!)
В недалечното минало техният предшественик, 37-ият президент на САЩ и виден „спиритуалист“ Ричард Никсън, гипсиран от безпросветно пиянство, извиква една утрин в овалния си кабинет в Белия дом държавния секретар Кисинджър и със залитане и нетърпящ възражения тон му заповядва да изпрати незабавно в Ханой една… атомна бомба!
Ако съдим по изброените наши и вносни примери, технологията на производството на велики исторически личности не изисква специална стомана. Все пак, за да се роди величието, е нужен апетит. Всеки властогонец е в непрекъсната готовност да изяде петте зелника и с присъщата си скромност да ни съобщи, че бог, провидението или историческата необходимост са го надарили с тези свръхестествени сили и възможности за поглъщане на зелниците. (Знае се, че Александър Македонски се обявил за бог, Дзержински се мислел за човек с чисти ръце, а Джугашвили „Сталин“ – за Хималай!) Само маниакалните синдроми обаче не стигат. За да се влезе в пантеона на историята, трябва още върховете на господстващата класа да искат, а парализираните от собственото си овчедушие низини да не могат да съборят идолите и сергиите.
Към тази ситуация трябва да се прибавят усилията на бившето милиционерско началство и плеядата академически доносчици и вдъхновени псалмопевци, които са готови да качат на пиедестала всяко нищожество, стига то да им позволи да лочат от държавната копаня или да си заровят главата в торбата със зоб. (Каин продал първородството си за паница леща, нашите учени и поети правят това за една торба зоб.)
При стечение на тези субективни и обективни предпоставки властта обикновено успява да насади в съзнанието на поданиците идолопоклонството, кумирите, класиците и авторитетите. Или най-малкото възприемането на робството като осъзната необходимост, а отговорния палячо – за бич божи! И това още от времената на древния Египет, в който народът падал с очи в праха, а стражарите ослепявали всеки, който дръзвал да погледне към „сина на слънцето“.
Ако се абстрахираме от суровините и технологията на фабрикуване на авторитети, кои са характеристиките на величието в историята?
Забравеният школски преподавател и диалектик Бернард Мунтян дефинираше като негова мярка времето – Хронос, чиято пълноводна река приижда и залива дребосъка. Над водите остават да стърчат само главите на най-великите. В мунтяновската интерпретация времето се измерва по отдалечаването ни от смъртта на даден властник. В нея то търпи субективизма на оценките.
Ние предлагаме друго, независимо от нас, включване на времето – Т в измерване на величието: Т като продължителност на властването. (Така става веднага ясно, защо във фалангата на великите са наредени Сталин, Салазар, Франко, Трухильо, Тито, Енвер Ходжа, Тодор Живков и др. отминали горчивата чаша диктатори.)
Други критерии за безсмъртието на даден исторически задник са господството му върху дадена територия – Т, измерена в хиляди квадратни километри, и прикрепеното към нея население – Н, изчислено в милиони поданици.
Свързването на тези три величини в една формула ни дава аритметическия модел на величието (В):
В = Т. Т. Н.
(ТТН да не се смесва с ТНТ (тринитротолуол), с чиято помощ може да се взриви всяко величие.)
Тази формула позволява да се сравняват великите личности от една и съща епоха и дори от различни, при условие, че бъдат въведени коефициенти на корекция за Т, Н и Т, доколкото тези величини търпят промени със смяната на цивилизациите. С модела може да се изчисли теглото на всеки властник и научно да се определи мястото му върху пиедестала на историята. Най-после, с него може да се намери общия знаменател на Александър Велики, Чезаре Борджия, Богдан Филов, Тодор Живков, Сакскобургготов, Б. Б. или г-жа… Тачър.
Моделът позволява количественото измерване на ролята на властника в историята. Но властникът не е личност! Той, по думите на Аристотел, е политическо животно. Последното е преходно звено между маймуната и свободния човек. Този, който, за да съществува, не се нуждае от власт над другите, нито търпи тяхната над себе си. Ако този свободен човек е синоним на личност, явно последната не играе никаква роля в историята, която се прави от политическите животни и разделя породата Homo Sapiens на господари и роби!

(N.B.: В предсмъртния стих, послужил за мото, се съдържа неподозирана от самия поет истина!) •

Феранте Пала


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *