Руската революция през погледа на един български анархист

печат
(продължава от миналия брой)

Тези първи класови боеве на руските работници, матроси и селяни завършват с победата на държавнокапиталистическата класа. Шрапнелите и последвалите разстрели разсейват окончателно илюзиите. Мартенските дни на 1921 г., когато морето край Кронщад става червено от пролятата кръв на пролетариите, потвърждават казаното от Бакунин в прощалното му писмо до членовете на Юрската Федерация на антиавторитаристите. В него той предупреждава работническата класа, че на нея ѝ предстоят десетилетия на кървави борби с марксизма, които ще бъдат много по-жестоки и кръвопролитни от тези, които вече водят с господстващата в Европа буржоазна реакция от епохата на Френско-пруската война и Парижката Комуна насам. Смазването на революционния Кронщад показва недвусмислено, че пътят към работническото самоуправление, към свободата и равенството за тружениците минава през щурма срещу Кремъл, партийните комитети, полицейските управления и генералните щабове. На практика се изяснява, че „работническа“ държава няма и не може да има. Или работниците се въоръжават, разрушават държавната машина с нейните партийни, военни, полицейски, съдебни и бюрократични институции и организират обществения труд, производство и разпределение, в които дейности се включват всички без изключение, или тези функции се поемат отново от държавата на господстващата класа, която граби, мародерства и паразитира върху обществения организъм. Среден път тук няма!

Аналогично развитие, със смяната на подобни тенденции, партии, фракции и личности могат да се открият във Великата революция на френските санкюлоти и дошлите на смяна буржоа. Започнала с абат Сейес и граф Мирабо, тя преминава през Жирондата и Дантон, Ебер, Шоме, Жак Ру, Анахарзис Клоотц и техния убиец Робеспиер, за да стигне до диктатурата на Бонапарт. В по-неразвит вид процесът може да бъде установен и в Английската революция на Кромуел. Разликите в изявата и резултатите, водещи към поредния Термидор, се обясняват със 125- или 250-годишната давност на тези социални революции срещу феодализма.

V. НЭП Е БОЛШЕВИШКИЯТ ТЕРМИДОР

След конвулсиите на „четвъртото съсловие“ в Украйна и Кронщад, Ленин и неговите комисари предприемат серия мерки, чиято цел е съхранението на властта. Тази политика на балансиране върху противоречията между работниците и все още недовършената средна и дребна буржоазия в Русия, е позната в историята под името НЭП. Само военнополицейската опора, която „новата класа“ има в лицето на държавните институции, се оказва недостатъчна, за да се задържи господството. Затова през целия исторически период на своето съществувание тя продължава да търси трескаво и да създава слоеве, на които е отредено да играят ролята на социална опора на властта.

В годините на НЭП-а, с цел да се разединят работниците и селяните, болшевиките създават предпоставки за поява на така наречените непмани. За търсещите индивидуално „решение“ на социалните проблеми селяни, дребни занаятчии и търговци те декретират временното съществуване на условия за дребно проспериране – всеки върху своята купчина тор, в своята работилница или бакалница. И понеже няма нищо по-егоистично, ограничено и по-тъпо от дребния „гений на личната инициатива“ и на спекулата, властниците не се излъгват във възлаганите надежди върху политическата и социална роля на непманите-остапбендеровци.

От тяхната среда излизат многозначителни лозунги като: „Долу комунията, да живее Ленин!“ Не можем да отречем една своего рода „научност“ в стила на управление на малкия червенобрад пръч. Познавайки добре силата на парите, той подхвърля достатъчно милиони рубли на по-висококвалифицираните специалисти под формата на многократно по-високи заплати от „средната“, за да ги интегрира по този начин в класата на държавните капиталисти. Заедно с това отдалечава от Москва и Петроград цели ешелони с работници, изпращайки ги в мините и заводите на Урал. Това целесъобразно отстраняване на взривоопасния социален материал от жизнените центрове на империята Ленин придружава с „теоретически мотиви“. В доклада си пред Х конгрес на болшевишката партия през март 1921 г. (който протича по време на Кронщадското въстание) той заявява, че работническата класа повече не съществува, че тя се е лумпенизирала и разложила. Шляпников – водачът на фракцията в партията, наречена „Работническа опозиция“ – подхвърля саркастично от мястото си в конгресната зала: Аз съм щастлив да Ви поздравя за това, че упражнявате диктатурата си от името на една класа – фантом. Една класа, която не съществува!

Отговорът е бърз и категоричен – ЗАБРАНА НА СВОБОДАТА за всички фракции във ВКП(б). От този момент всички партийни „другари“ са лишени от елементарни свободи и права. Нещо, което всъщност е напълно нормално за йерархическата пирамида на държавнокапиталистическата класа. Монополът си е монопол и той не позволява никакви сантименталности и „гнил дребнобуржоазен либерализъм и разпуснатост“, дори по отношение на „единомишлениците“. Защото на имащия властта му е все едно дали ще му я вземат врагове, или „приятели“! Така, още през далечната 1921 г., на същия Х конгрес на партията приключва историята с „вътрешнопартийната демокрация“ и възтържествуват „ленинските норми на партиен живот“.

VІ. „КОЛЕКТИВИЗАЦИЯТА“ Е КОЛОНИЗАЦИЯ НА СОБСТВЕНОТО ТУЗЕМНО НАСЕЛЕНИЕ

Разбира се, НЭП-ът е тактически период и ход към който господстващата класа се връща в различни варианти, всеки път когато революционната криза на-прави пролетариата опасен за властта ѝ. Че „новата класа“ не е възнамерявала да извади от сферата на експлоатацията многомилионното руско селячество, показва следващият крут завой в „генералната линия на партията“ и последвалите го събития. По-малко от едно десетилетие след Кронщад започва най-бруталното в човешката история обезземляване и пролетаризиране на 150-милионното руско селячество. Английският прецедент от епохата на Елизабет I, за който Томас Мор говори с болка в своята „Утопия“, разказите му за „овцете, които изяждат селяните“, за стотиците хиляди прогонени от земите си, принудени да станат „разбойници“ в планините или скитници по друмищата на острова, преследвани като кучета, бесени или дамгосвани и натиквани във фабриките – „домове на ужаса“, са нещо невинно в сравнение с това, което настава 300 години по-късно в „страната на строящия се социализъм“.

Новата сталинска „победа на първата фаза на комунизма“ създава по-солидна база за акумулация на държавния капитал и за ускоряване на индустриализацията в Русия. Всички предпоставки за това са вече налице. Руското общество е разцепено като със сатър от завършилия държавнокапиталистически преврат на експлоататори и експлоатирани. Междинни, средни, дребнобуржоазни слоеве няма. Едната от класите притежава чрез държавата цялата икономика и с помощта на глада, полицията и репресиите наблъсква другата в своите индустриални и селскостопански предприятия. В тях „нормата на принадената стойност“ (отношението между произведената от наемния работник стойност и неговата заплата) стига до фантастичните 1000%! Маркс навярно се е обръщал в гроба си! Британските капиталисти от неговото време не са смеели да мечтаят в сънищата си за подобни проценти. Това не пречи на един от шутовете на Сталин – бившият троцкист Карл Радек, преди да го погълнат концлагерите в Сибир – да излезе на сцената и удари звънеца, за да оповести „Социализмът е построен!“

Не всичко от огромните средства, създадени с труда на стомилионния „съветски“ пролетариат, се изплюсква от господстващата държавнокапиталистическа класа. Една част се натрупва и инвестира в създаването на нови предприятия, за да се разшири още повече базата за експлоатация на наемния труд и да се създадат предпоставки за крезовски живот на партийните мандарини.

Капиталът е съсредоточен в едни ръце и може да бъде насочван, изпращан, преливан заедно с цели армии от пролетарии в тези клонове на икономиката и районите на огромната страна, където печалбарските интереси на „новата класа“ могат да получат най-добра реализация. Темповете на икономически ръст са високи поради фелдфебелските „предимства“ на държавния капитализъм и по-високата степен на експлоатация на наемния труд. От развития капиталистически Запад пристигат технически новости, капитали и специалисти. Неговата икономика се нуждае от пазари, а „съветската“ – от капитали и патенти с оглед намиране на временен изход от световната криза.

Освен инвестициите и колосалните разходи по въоръжаването, в търбуха на държавнокапиталистическата класа попада по-голямата част от националния доход, поради което е ликвидирана възможността пролетариатът от индустрията, лабораториите и селското стопанство да има още тогава поне три пъти по-висок стандарт. Ленин казва: Капитализмът се състои не във формата на собственост, а в отношенията на експлоатация на наемния труд от капитала – и продължава: Ако ние не сме обикновени политически шарлатани, трябва да кажем открито на работниците, че когато в нашето общество някои получават 3-4-5 пъти по-големи заплати от тази на средния работник, това вече е капитализъм. Защото последният не е в парите, а в тази разлика, която означава експлоатация. Това датира от 1918 г. – зората на класовата диференциация на „съветското“ общество, когато се въвеждат по-високи заплати за различни категории „специалисти“ в държавния, партийния и стопанския апарат. Цитатите приличат на почтеност, но Ленин много често казва едно, мисли друго и върши трето. Впрочем, обсъжданията в историята на проблеми от рода на това дали първите болшевики – като първите християни – са били честни, или безчестни; дали са били искрено вярващи, или са се приспособявали като хамелеоните към изменящата се обстановка – особено когато са били притиснати до стената – и веднага след това са захвърляли обременителния товар на идеалите; дали са били съзнателни, или несъзнаващи оръдия на държавнокапиталистическия преврат – нямат смисъл. Важна е програмата, с която те влизат в революцията, тяхната практика и най-вече – крайните резултати от реализацията на лозунгите. Защото, както се знае, пътят към ада е покрит с добри намерения.

VII. РАСТЯЩАТА ПРОПАСТ МЕЖДУ „ДРУЖЕСКИТЕ“ КЛАСИ СЕ ЗАПЪЛВА С… ТРУПОВЕ

Макар че разпределението на националния доход и заплатите на висшите партийни сановници, министри, генерали, дипломати и т. н. не фигурират в щатните таблици и са държавна тайна, изследователят на класовата структура на това общество може да я реставрира по фрагментарните данни от пресата, литературата и живота. По-долу съобщаваме някои сведения и данни за динамичното развитие на „новата“ експлоататорска класа и за неизменното увеличаване на нейните доходи от първата година на държавния преврат на 25 октомври 1917 г. досега.

Георги Константинов
(следва)


 

1 коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *