Руската революция през погледа на един български анархист

печат
(продължава от миналия брой)

Криза и Катастройка

В края на 1980-те и началото на 1990-те години със съвместните усилия на „елитите“ от Изтока и Запада или „конвергенцията“ им е преодоляна най-взривоопасната революционна ситуация през втората половина на ХХ век, а вероятното ѝ превръщане в трансконтинентална Социална революция – матирано.
Как стана това?
От своето създаване и консолидация през 1917-1936 г. руският държавен капитализъм и роденият на негова основа империализъм са в перманентна социална, политическа, икономическа и международна криза. С нея се обясняват във висша степен милионите убийства и репресии на недоволните, наченати от Улянов-Ленин в качеството му на министър-председател на Русия и продължени още по-мащабно от Джугашвили-Сталин. Минала през серия най-остри моменти, тази криза става съдбоносна при техните епигони от средата на 1970-те, за да завърши на Коледа 1991 г. с краха на така наречения СССР, заедно с последния му „вожд“ – Горбачов.
Това развитие е схванато отлично от американския естаблишмънт. През 1975 г., в свой секретен доклад пред американския дипломатически корпус Хелмут Зоненфелд – отговарящ за Източната политика на САЩ заместник на държавния секретар Кисинджър от администрацията на Никсън-Форд – изтъква:

СССР навлиза в своята най-тежка криза от началото на съществуванието си. Тя засяга и сателитите му и първата страна, в която ще настъпи социална експлозия, е Полша. Кризата може да се разпространи в метрополията и колониалните ѝ периферии като верижна реакция, откъдето е вероятно да обхване и Западна Европа. Ако ние позволим да се осъществи подобно революционно късо съединение от Тихия до Атлантическия океан, то потушаването му ще ни струва по-скъпо от една Трета световна война. Затова ние трябва да направим всичко необходимо, за да убедим съветските ръководители в необходимостта от извършването на дълбоки реформи в империята. Във вътрешен план те могат да имат като свой модел и предел „отворената титова смесена икономика“, а на международната плоскост – „Британското общежитие на народите“.

Всичко това намира своя начален израз в състоялата се през същата година Хелзинкска конференция с така наречената Трета кошница за… „свободно движение на стоки, хора и идеи“.
Съветското ръководство обаче, олицетворявано по това време от болшевишката геронтокрация, си въобразява, че всичко може да си остане по старому. Брежнев, вече жив труп, вместо да се възползва от офертата и да приеме подадената му ръка, не намира нищо по-добро от опита да изнесе кризата навън. „Червената“ армия нахлува в Афганистанското тресавище, а на следващата 1980 г. в Полша избухва предвещаваната от Зоненфелд колосална социална криза. Този път класовата борба на полския пролетариат се увенчава със създаването на нелегален синдикат, който събира 10 милиона членове. На своя първи конгрес през септември на следващата 1981 г. „Солидарност“ приема революционна програма, в която се прокламира превръщането на Полша в самоуправляваща се Република. Същевременно Конгресът отправя апел за солидарност до пролетариите в СССР и останалите „народни демокрации“. На път да се сбъднат са най-мрачните пророчества на Зоненфелд. Тогава, със задружните усилия на Запада и Изтока, се прави всичко възможно, за да се матира революционният характер на автономния синдикат. За целта е създаден нов „Свещен съюз“ между Москва, Вашингтон, европейската социалдемокрация, Ватикана и спец-службите, който дава картбланш на Ярузелски да арестува 45 000 активни синдикалисти и да остави на сцената само колаборационистите от рода на Лех Валенса с неговите приятели-интелектуалци Адам Михник, Яцек Курон и т. п. След това в продължение на осем години е изтръгнато революционното жило на полския пролетариат, за да се стигне до сядането на легалните „опозиционери“ с номенклатурата около „Кръглата маса“ в 1989 г., изборите и създаването на „първото демократично правителство“ с активното съдействие на SB – полската държавна сигурност. Тя е последвана от серия подобни „маси“ и комбинации в останалите източноевропейски страни. Една по една техните диктатури „падат“, но това става с взаимната договореност „на високо равнище“, с която капитулацията е възнаградена. В условията ѝ влиза да няма процеси срещу „ком“-виновниците за всички престъпления и катастрофи и да не се посяга на богатствата им.

Когато през същата 1989 г. Гор­бачов и идеологът на „перестройката“ Яковлев посещават Източен Берлин по случай „тържествата“ за 40-годишнината от създаването на т. нар. ГДР, на въпрос на нейния туземен наместник на Москва Ерих Хонекер: „Другари, защо отстъпваме без бой?“, Яковлев отговаря: „Защото у нас в СССР зрее революция, в сравнение с която октомврийската ще прилича на буря в чаша вода“…
След две години идва редът и на СССР – „Студената война“ и болшевишката контрареволюция завършват с разпускане на „съюза“, забрана на компартията, установяване на „пазарна икономика“ с фасадна демокрация и „мирна“ трансформация на номенклатурата в „червена“ олигархия.
Така Западът гарантира „мекото кацане“, властта и парите на обуржоазените мутанти на държавно-капиталистическата класа, с което завършва най-дългият 75-годишен път в историята: от „презрелия феодализъм“ до монополистическия капитализъм посредством обратния „мирен преход“ от държавния капитализъм и неговата диктатура до пазарната или по-точно мафиотската демокрация…
Цената в човешки жертви и разруха, заплатена от нашите народи, е по-висока от участието им в двете световни войни! За 27 години българският народ например беше „съкратен“ от 9 на 6 милиона. Дори най-кървавата революция не може да вземе и 5% от тези жертви! Такъв е „безкръвният“ баланс само на първия четвърт век от извършената социална подмяна от бившите български „комунисти“ при активното и доминиращо съучастие на капиталистическия Запад… Ако Социалната революция не промени курса на социалните събития, в перспективата на следващия четвърт век се очертава гибелта на не един народ.

Поуки за анархистите от тази кървава и трагична история

Можехме ли ние анархистите преди 100 години да променим хода на социалната история на човечеството?
В историята, както знаем, няма „ако“, нито са възможни „корекции постфактум“, но – макар и умозрителен – въпросът си заслужава „литургията“, поне за бъдещите поколения анархисти, защото и след горчивия ни опит, мнозина от нас са склонни да забравят уроците на историята.
За идейната съзнателност (за да не кажа нищета), за стратегическата линия и за тактиката, както и за ролята на руските анархисти в революцията от 1917-1921 г. можем да съдим дори само по следните от множеството исторически факти:

1) От спомените на анархиста Анатолий Павлович Другов за завземането на Зимния дворец узнаваме, че по препоръката на ръководителката на левите есери Мария Спиридонова и други „отговорни фактори“ в РСДРП-болшевики, с които е бил на заточение по време на царизма, след преговори с Ленин, Другов е натоварен да ръководи прословутия щурм на двореца. Това той извършва заедно с няколко хиляди кронщадски матроси, като арестува заседаващите там министри от временното правителство на Александър Керенски. Вместо да продължи своя щурм в Смолни, където са болшевишките кандидат-заместници на временните министри, Другов става… отговорен чекист, после протестира против арестите и екзекуциите на анархисти, бяга във Франция, завръща се нелегално в Русия, където е осъден на смърт през юли 1933 г. и разстрелян през февруари 1934 г.

2) След участие в щурма на Зимния, анархистът Анатолий Григорьевич Железнякµв, от същите кронщадски матроси, става през декември 1917 г. командир на революционен отряд, който поема охраната на Учредителното събрание и го разгонва в началото на януари 1918 г.
Вместо да разгони и новите „народни комисари“ в Петроград, „Матросът Железняк“ със своя отряд и два танка участват в ликвидирането на „търкалящата се по улиците“ власт на временното правителство в Москва, Харков и др. После е назначен за командир на 1-ви стрелкови полк и по време на въстанието на левите есери през юли 1918 г. взема тяхна страна, за което „народният комисар“ на войната Подвойски от кабинета на Ленин заповядва да бъде арестуван, но бунтът на полка осуетява задържането му. Под ново име Железняков участва в завземането на Одеса и е назначен за командир на бригада с бронирани влакове, с която воюва на фронта срещу Деникин. В един от последните боеве, на 26 юли 1919 г., той е ранен смъртоносно от „заблуден“ болшевишки куршум. На 3 август тялото му е пренесено в същото Вахганковско гробище в Москва, където е заровен и Другов, за разлика от когото е погребан… „с войнски почести“.

3) След октомврийския преврат повечето от нашите анархисти заминават по фронтовете и оставят „народните комисари“ да създадат безпрепятствено ЧК и червената армия (с помощта на царските офицери) с които, възползвайки се от организационната им и идейна немощ, болшевиките ще ги унищожат!

4) Махно описва в спомените си срещата с Ленин и Троцки в Кремъл, от която си излиза, без да остави зад себе си… труповете им.

Кронщадци, вместо да атакуват Петроград, в който работниците стачкуват срещу болшевишката власт (която един ден щяла да „отмре“), чакат „разстрела си като пъдпъдъци“ по образния израз на същия Троцки…

5) Изглежда единствено престоялата 11 години в царските тюрми Фани КАПЛАН е разбрала, че в условията на гражданска война изпитаното оръжие на ТЕРОРА трябва да се пусне в ход и спрямо всякакви нови властници. При това навреме, както се пее в една възрожденска песен: „Догде е мъничка змията, елате да се съберем! С крака да ѝ строшим главата, свободни да се назовем!“

Не твърдя, че навременната ликвидация на болшевишката върхушка може да гарантира победата на Социалната революция в Русия, но обезглавяването на маркс-ленинската хидра е могло да превърне болшевишката партия в безпомощно и объркано стадо. (Нали сам Троцки в спомените си пише, че без Ленин и без него 25-ти октомври 1917 година би бил невъзможен.) Тогава, ако въпреки анархизираната спонтанност и стихия на руските работници, селяни и войници, които принуждават дори марксиста Ленин да прибегне до идеологическите си салтоморталета в „Държавата и Революцията“, ако въпреки всичко отново бяхме претърпели неуспех, то каквото и да настъпеше, който и да поемеше властта, нищо не можеше да бъде по-пагубно и по-унищожително за каузата на революцията и за трагичната съдба на революционерите в Русия и в света от болшевишката диктатура!

6) Нашите испански другари през 1936-37 г. също не си извличат поука от руския опит и забравят, че във време на революция в едно правителство може „да се влезе“ само за да бъде разстреляно.

Ако и третият път, където и когато и да се отвори той, не си припомним заветите на Михаил Александрович Бакунин и сторим същото, както болшинството от нашите руски и испански приятели от 1917 и 1936 г., ние, анархистите, само ще докажем, че не сме дорасли до висотата на задачите, които си е поставил анархизмът.

Георги Константинов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *