Самоубийството на левите есери

печат
След октомврийския преврат през 1917 г. болшевиките формират правителство, наречено Съвет на Народните комисари (Совнарком), за да звучи „революционно“. Действията му обаче са контрареволюционни – започва подчинение на местните Съвети на директивите от Совнаркома, централизация на управлението на производството, създаване на репресивни органи (ВЧК). Партньори и съучастници на болшевиките в това дело са левите есери, обособили се от Партията на социалистите-революционери (ПСР), известна с тактиката си на индивидуален терор срещу представители на царската власт. Заедно с болшевиките, левите есери участват в атаките срещу анархистите и бившите си съпартийци, техни кадри влизат в практически полицейската институция с извънредно големи пълномощия – ЧК, заедно подписват Бресткия мирен договор с Германия.
Противоречията в управляващата коалиция обаче нарастват. Левите есери приемат Бресткия мир като компромис – народът не желае да воюва, но самата партия е на мнение, че е глупаво да се откажат от ползите като победители. От друга страна стои желанието на болшевиките да доминират и да притискат „съюзника“ да изпълнява тяхната програма (при цялото ѝ тактическо нагаждачество и неискреност). Лидерите на ПЛСР с тревога установяват, че от лозунгите на октомври 1917 г. (земя на селяните, фабрики на работниците, власт на Съветите) доста бързо, още преди пролетта на 1918 г., не е останало нищо, а дори започва преследване на поддържащите ги хора и организации. Основната грижа на Партията на левите социалисти-революционери обаче е не толкова идейно принципна, а чисто практична – болшевиките третират селячеството като „дребнобуржоазна стихия“ и съответно вземат курс към диктат на града (партийното градско ръководство) над селото, най-вече по линия изземване на хлебните „излишъци“, необходими за изхранване на работниците и особено на партийните функционери и военни части. В същото време ПЛСР смята за своя социална база именно селото. Отказът да защити свои членове и симпатизанти от узаконения грабеж, извършван по заповед от Совнаркома, би означавал срив на партията, изчезване на нейното влияние. Освен това, използвайки мирния договор, Германия усилено мародерства окупирани зони в Украйна, като си позволява да вършее и извън договорните зони – това пак е удар по селяните. Мирът с немците се оказва по-лош от война, нужна е самозащита и то не само партизанска, но и „официална“.
Тези обстоятелства карат ЦК на ПЛСР да промени становището си по Бресткия мир от „търпим го заради ситуацията“ към „категорично против“. Конфронтацията с болшевиките нараства и заради изземването на хранителните запаси, при това с минимална компенсация от страна на града – доставка на промишлени стоки в селата. Болшевиките обаче са непреклонни относно антиселската си политика, а за Бресткия мир Ленин казва, че „още е нужен, но само ние ще решим кога е изчерпан“.
В действителност болшевиките търсят начин да скъсат мирния договор, но с чужди ръце. От друга страна, логиката на идеологията им („основният въпрос на революцията е въпросът за властта“) ги води към отърваване от „съюзника“ – той им е бил нужен само заради първоначалната слабост и не особено значителното влияние на болшевишката партия сред масите. През лятото на 1918 г. Ленин, Троцки и с-ие решават, че моментът е настъпил.
Двама членове на ЧК от квотата на есерите убиват германския посланик в Москва, надявайки се с това да предизвикат Германия сама да наруши мирния договор. След атентата се прибират в казармата на военна част на ЧК, командвана и съставена от есери. В същото време в московския Болшой театър заседават делегати от местни организации на ПЛСР и членове на нейния ЦК.
В официалната история все още е написано за „въоръжено въстание на левите есери срещу Съветската власт на 6 юли 1918 г.“. Това е лъжа. След убийството на посланика предишния ден, още рано сутрин болшевишките части на ЧК започват арести на участниците в конгреса на есерите. Началникът на ЧК Дзержински пък отива с неколцина сътрудници в есеровския отряд на ЧК, където крещи, размахва оръжие и заплашва всички с разстрел. Съвсем естествена е реакцията на есерите – те го арестуват, но частта остава в казармата, без да предприеме нищо, освен да праща куриери и да се опитва по телефона да „изяснят недоразумението“. Няколко часа по-късно казармата е подложена на артилерийски обстрел и сащисаните есери-чекисти се предават. Лидерите им вече са в затвора с обвинение „метеж срещу Съветската власт“.
Нелепостта на обвиненията е очевидна още тогава – есерите всъщност са ревностни привърженици тъкмо на властта на Съветите, но с минимална централизация. Те приемат за единствен орган, упълномощен да нарежда на Съветите, Конгрес на същите тези Съвети. Другото обвинение – убийството на посланика с цел късане на мирния договор – есерите обаче не отричат (след като вече е станало, по-добре да си припишат поне едно активно действие, отколкото да лъсне истината за тяхната мекушавост спрямо болшевиките), но се оказва, че липсват следи от подготовка на атентата. Показателно е също, че извършителите на убийството продължават да работят в ЧК, не след дълго са приети и в болшевишката партия, докато командирът на есеровската част към ЧК, който укрива съпартийците си, изневиделица потропали на портата на казармата, е разстрелян.
По всичко личи, че цялата история е добре проведено „активно мероприятие“ на Дзержински, като Ленин и Троцки знаят, но се преструват на незнаещи.
Партията на левите социалисти-революционери плаща цената на сговора с червената контрареволюция. За няколко дни ПЛСР престава да съществува – при все че е разполагала с милион членове и ангажирани симпатизанти. Животът на лидерите ѝ от този момент нататък минава по затвори и изселвания, като накрая последните оцелели са разстреляни и погребани в гора до град Орел, седмица преди градът да бъде окупиран от хитлеристкия вермахт.
Така „юлското въстание на есерите“ е един мит.
Не е мит обаче въстанието в Ярославъл – областен (губернски) център на 250 км североизточно от Москва. То също е лепнато на отговорността на есерите, понеже сред организаторите му е Борис Савинков – бивш ръководител на Бойната (терористична) организация на ПСР. Основната „бунтовна“ сила в Ярославъл обаче са пратеници от Доброволческата (белогвардейска) армия в Южна Русия, която тепърва се кани да започне кампанията си срещу болшевиките и търси начин да ги принуди да разпилеят силите си. Въстанието обаче не може да бъде успешно, ако населението на града не е настроено срещу болшевишките управници.
В град Ярославъл и в цялата губерния Съветската власт се установява спонтанно и без особена съпротива. Възникват работнически комитети за управление на предприятията, кооперации на заводите със селата от губернията, различни сдружения повече или по-малко социалистически по характер. Това става още докато Съветите не са доминирани от болшевики, а съществува равновесие между есери, меншевики (социалдемократи) и болшевики (при това мнозина не местни, а командировани от Москва и Петроград – нареченото „назначенство“ явление допълнително дразни народа). Когато обаче болшевиките вземат мнозинство в градския и губернския съвет, грубо манипулирайки изборите, започват проблемите. Влошава се снабдяването с храни. По заповед на Совнаркома започва одържавяване на предприятията и то тъкмо на тези с работническо самоуправление, заводските комитети губят самостоятелността си, съставът им е подменен с назначенци. Следва национализация на банките в града и ликвидиране на Взаимоспомагателната каса. На този фон започват и вътрешни скандали в болшевишката фракция на управата – конфликти между градския и губернския съвет, при което се вадят кирливи ризи на тема злоупотреби, корупция и аморални действия. Населението на Ярославъл недоволства, като за първи път издига искането „Съвети без болшевики“, но то потъва в междупартийните вражди. Така се отваря вратичката за успех на заговора на военните, подготвен от белогвардейските пратеници и неколцина съратници на Савинков, който на дело вече е самостоятелен политически играч, чисто по инерция свързван с есерите в очите на общественото мнение.
Метежът избухва на 6 юли – и това дава основание на болшевишките историци да говорят за „мащабен есеровски бунт“. Трае 16 дни. Самите заговорници не успяват да мобилизират гражданите – повечето доброволци след записването и получаването на оръжие просто изчезвали. При все това метежниците разполагат с достатъчно картечници, за да имат предимство в градските сражения. От Москва веднага пращат войска за потушаване. Ярославъл е голям железопътен център, блокиран е с бронирани влакове, въоръжени с оръдия. Именно оръдията започват да говорят, червените войски не приемат да се бият в гъсто застроения град, затова подлагат кварталите на обстрел с обикновени, запалителни и химически снаряди. Бомби и газови контейнери хвърлят и аероплани. Една трета от сградите е срината до основи, всички останали постройки, включително исторически и културни паметници, са повредени от пожари и шрапнели. През юни 1918 г. в Ярославъл живеят около 130 хиляди души, преброяването през август регистрира 76 хиляди. Липсващите са убитите и напусналите опустошения град.
В разгара на бомбардировките ядрото белогвардейски метежници напуска Ярославъл с шлеп по Волга. Скоро след това жителите вдигат бели знамена, но обстрелът продължава още около денонощие.
В града се намира германска комисия по военнопленниците, на която някои метежници се предават, но комисията, въпреки обещанията си, ги предава на болшевишките наказателни части.
Митът за есеровската „контрареволюция“ е пуснат в оборот, за да трови умовете поколения напред.
Впрочем, има още един епизод – когато вестта за арести на есери и обявяването на ПЛСР извън закона достига град Симбирск (по-късно преименуван в Уляновск, защото е родното място на Ленин), 700 км източно от Москва, командващият Източния фронт на Червената армия, левият есер Муравьов предприема арести на болшевишки командири, заявявайки, че ще брани „истинската власт на Съветите“. На следващия ден, 11 юли, го канят на общо съвещание на червените командири, за да „изчистят породения от лъжливи слухове конфликт“. Той отива и е застрелян на място, с което единствената дейна проява на „есеровски бунт“ е ликвидирана.

Отворено писмо на Мария Спиридонова до ЦК на болшевишката партия

Спиридонова, един от ръководителите на ПЛСР, се намира в ареста от 6 юли. В края на ноември Върховният революционен трибунал я осъжда за „заговор срещу съветската власт“ на година затвор, но веднага я амнистира заради „заслугите ѝ към революцията“ – тя има сериозен стаж в дейността на Бойната организация на Партията на социалистите-революционери, участва в атентати срещу палачите на революционните вълнения през 1905-1906 г.

ноември 1918 г., арестантското отделение на караула на Кремъл

Вие (лидерите на болшевишката партия) с циничното си отношение към властта на Съветите, с белогвардейските си разтурвания на конгреси и безнаказан произвол, вършен от вашите назначенци, се поставихте в лагера на метежниците против Съветската власт, метежници с най-голяма сила в Русия.
Съветите на работници, войници и селяни, при цялата им хаотичност, имат по-добро и по-масово народно представителство от Учредителното събрание, от Държавната дума и Земските органи. Властта на Съветите е апарат за самоуправление на трудещите се маси, който е най-отзивчив към волята, настроенията и нуждите на народа.
Всяка фабрика, всяко село и градски квартал имаха правото да преизбират представителите си по всяко време, като по този начин влияеха върху дейността на държавния апарат, защитаваха интереса си в общия и частен смисъл – и докато това траеше, то беше истинско самоуправление.
Всяка грешка, всеки допуснат произвол и проявено насилие, естествени за първите опити на народа да управлява живота си, бяха лесно поправими, докато беше в сила принципът на неограничено във времето право за изборност, власт на населението над своите избраници; народът имаше възможност радикално да променя, да сменя делегатите с такива, които са честни и отговорни, познати на избирателите си.
Когато народът наказва своя съветски представител за лъжа и кражби, така му се пада на такъв делегат, дори бой му е малко. Няма значение дали този делегат е болшевик. За вас обаче има – и вие пращате в защита на негодници артилерия срещу недоволното село или завод. Ръководи ви буржоазното разбиране за авторитета на централната власт, а това доказва, че или не разбирате що е то власт на трудещите се, или не я признавате.
Когато селянинът пропъжда или даже убива насилниците назначенци – това е прословутият „червен терор“, акт на народна самоотбрана от потисничеството, защита на правата.
Ако избирателите от селото или фабриката посочват за свой делегат някой десен социалист – нека, това е правото им, а наша е бедата, че не сме заслужили доверието им.
За да може Съветската власт да бъде чувствителна като барометър, да отразява желанията на масите, да бъде едно цяло с народа, е необходима безпределна изборна свобода, игра на стихии народни – единствено по този начин се ражда творчеството, новият живот, новият бит и борба.
Само тогава и само така масите ще усещат, че всичко случващо се е тяхно дело, а не нечие чуждо.
Да знаят, че са творци на съдбата си, а не подопечни, някой да им бъде благодетел и адвокат, както искаше да стори Учредителното събрание и други парламентарни учреждения. Само така масите ще бъдат способни на безграничен подвиг.
Затова ние, левите есери, се борехме срещу вас, болшевиките, когато изгонихте десните социалисти от Съветите и Централния изпълнителен комитет.
Съветите не са само бойна политикоикономическа организация на трудещите се, те представляват определена платформа.
Платформа за унищожаване на всички основи на буржоазно-крепостническия строй. Ако десните делегати се бяха опитали да съхраняват и защитават този строй в Съветите, самата природа на платформата ще ги спре, а народът ще изхвърли негодните делегати, предатели на интересите му – сам, без вашите копои.
Лозунгите от Октомври легнаха на сърцето на народа, живи са в душата му, но не той им изневерява – него го предават, вие го предавате…
Проявеното от вас неуважение към избора на трудовите маси, проявите ви на груб картечен произвол, който не е нещо ново за вас, и преди юлската реакция често сте репетирали да разтуряте събрания, виждайки засилването на нашето влияние – всички ваши действия ще дадат богати плодове в ръцете тъкмо на реакционните партии.
За кратко успяхте да натрапите на народа старото безправие, възродихте навика за безропотно подчинение, толкова преуспяхте в това, че открита диктатура ще мине гладко като по масло.
Вместо свобода, преливащо се като светлина и въздух творчество народно, вместо смяна на негодното с добро, борба на идеи в Съвети и Конгреси, вие заливате пространството с назначенци, с копои, с жандарми от комунистическата си партия!

Животът на Мария Спиридонова от този момент минава от арести към арести, изселване след изселване, докато през септември 1941 г. тя и още 150 политически затворници от Орловския зандан са разстреляни по решение на Военната колегия на Върховния съд и заровени в близката гора.
Изводът е ясен – левите есери не разпознават в болшевиките контрареволюционен фактор, а когато стигат до осъзнаване, не се решават да го обявят публично, нито да действат съобразно осъзнатия факт. Това е още една стогодишна поука за бъдещето, което ни предстои. Впрочем, поуката е изразена още от Георги Шейтанов, произтекла от личните му впечатления от престоя в Съветска Русия през 1918 г.: „Има власт, има безвластие и помежду им няма място за партии и идеи“.
…И за действия. Или твърдо знаем що е революция (лениновият въпрос за властта – отговорът е: ликвидиране на властта като теория, практика и мироглед), или глупаво правим компромиси с контрареволюцията – и гарантирано губим. При това губим не само себе си, но и бъдещето на всички народи. •

Николай Теллалов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *