Само враговете на народа могат да бъдат врагове на терора!

печат
Да се унищожи напълно съществуващият „ред“, държавата, всички закони, съдът, религията и църквата, частната собственост, всички традиции, обичаи и техните привърженици – такива са били целите на руските анархисти. За своя главна задача те са считали пълното освобождение на човека от всички изкуствени ограничения, до пълната му независимост и от Бога, и от дявола. Средство за постигане на това е социалната революция, съпътствана от терор, експроприация или унищожение на държавните институции, целящи разклащането на основите на съвременното обществено устройство. Тези акции трябва да се предприемат без компромиси с буржоазията, без предявяване на каквито и да е реформистки искания и да водят към окончателното разрушаване на държавата и капиталистическия строй, на смяна на които трябва да дойде едно егалитарно общество, свободно от гнета и дори от минималния властнически контрол.
До началото на ХХ век анархистите в Русия са били твърде малко. Първите групи, които застават под черното знаме на анархизма се появяват в Белосток (в днешна Полша), в Одеса и Нежин в Украйна и на други места едва в края на 1903 година. Те не се създават на пусто място – техни членове стават отначало основно пришълци от други политически организации, най-вече есери и социалдемократи. От началото на революционните събития през 1905 г. и в течение на следващите бурни години анархистическите групи, по думите на секретаря на Белостокския комитет на анархистите Гросман, „никнат като гъби след дъжд“ в големите и малките градове, в селата и махалите. Всичко става по една и съща схема във всички области на империята. В Украйна, Кавказ и особено в запада на Империята, където центрове на анархизма стават Рига, Вилно и Варшава, групи разочаровани есери или социалдемократи се обединяват в анархистки ядра, образуващи по-късно федерации, и начеват разнородна радикална дейност с особена склонност към тероризма. Тези пришълци напускат своите партии по различни причини. Повечето са от низшите слоеве на населението, особено работници, недоволни от лидерите на своите партии, интелектуалци-теоретици, предпочитащи идеологическите спорове пред радикалните действия и считащи, че „революционерът-работник може да се яви в едно учреждение само… с бомба!“.
Пришълците от партията на есерите, одобряващи тактиката на политическия терор, желаят да я приложат и в икономическата сфера, в борбата с капиталистите и другите експлоататори. Дисидентите от лагера на социалдемократите напускат редовете на партията си поради официалната антитерористическа позиция на своето ръководство. Такива неспокойни млади хора, неспособни да смирят бунтарския си дух и да се подчинят партийната дисциплина, напускат партийните редове, зарязват идеологиите и тактиките и стават анархисти.
Независимо от това, че и след 1905 година анархистите са по-малобройни от есерите и социалдемократите, техните терористически акции далеч надминават тези на големите политически организации. Не е възможно да се изчисли с точност броят на терористическите актове, извършени от анархистите, тъй като в своите донесения местните власти рядко съобщават политическите убеждения на отделните терористи. Самите анархистически групи не водят счетоводство, но вън от съмнение е, че мнозинството от 17 000-те жертви на терористическата кампания от 1901 до 1916 г. са били мишени на анархистите, паднали от техните куршуми и бомби по време на престрелките с полицията или експроприациите. Така че въздействието на анархизма върху живота в Русия през първото десетилетие на ХХ век е много по-внушително от броя на неговите привърженици. Много от тези анархисти са нов тип терористи, особено що се отнася до теоретическото обосноваване на техните действия.
От по-значителните обединения на анархистите най-малко радикална е била групата последователи на Пьотър Кропоткин, виден теоретик на руския анархизъм, по това време живеещ в Лондон. Центърът на тази група е в Женева, а нейните най-изтъкнати активисти са грузинският анархист Г. Гогелия (К. Оргеиани) и неговата жена Лидия. Издават седмичния вестник „Хлеб и воля“, откъдето привържениците ѝ стават известни под името хлебоволци. Те са анархокомунисти, тоест, последователи на теорията на Кропоткин за федерация на свободните комуни, обединени със свободен договор, в които личността, освободена от опекунството на държавата и законите, получава неограничени възможности за развитие, от всеки ще се иска според способностите и всеки ще получава според нуждите. Както есерите и социалдемократите, анархокомунистите считат, че главна роля в революционното движение ще играят масите на трудовите хора. Макар Кропоткин да твърди, че поощрява самостоятелността и независимостта в действията на анархистите, в същото време той предпазва своите последователи от извършването на актове на насилие, които не са свързани с движението на масите. По негово мнение отделните терористични актове не могат да постигнат промяна на съществуващия социалноикономически и политически строй. Що се отнася до революционните експроприации, той твърди, че макар и да е оправдано предаването на средствата на буржоазията на тези, които олицетворяват интересите на угнетените, такава практика не води към пълното унищожение на частната собственост, което е една от крайните цели на всички анархисти. Освен това, макар че последователите на Кропоткин не се отказват от тактиката на терора, те настояват за абсолютното съхранение на чистотата на революционните традиции и моралния облик на самите революционери.
Хлебоволците считат, че различието между политическия и икономическия терор – теза, прокарвана от всички радикални партии, – е изкуствено и че дълг на всеки анархист е да се бори както против държавата, така и против гнета от страна на капиталистите. Те считат също така, че централизираният терор – като този на есерите – не е оправдан, тъй като окончателното решение за осъществяването на даден терористичен акт трябва да се взема единствено от самия терорист, без влиянието и решението на други лица и организации. И макар че тези принципи способстват за разпространението на тероризма, провеждан от анархистите, освободени от всякакви ограничения при употребата на насилие срещу капиталистическите угнетители, хлебоволците подчертават, че нападенията срещу държавните чиновници и представителите на буржоазията на низшите стъпала на официалната йерархическа стълба, са несъвместими с революционния морал.
Хлебоволците открито одобряват терора за самозащита и отмъщение спрямо особено зловещи фигури сред полицията и черносотниците. Разрешават също така „актове на насилие, продиктувани от разбунтувана съвест или състрадание към угнетените“. Те заявяват, че формалните съд, присъди, наказания и други подобни „буржоазни предразсъдъци“, практикувани от разни революционни партии, противоречат на принципите на анархизма. В същото време, както и есерите, те се надяват и очакват, че техните терористически операции ще подпомогнат революционната „пропаганда на дело“, ще събудят масите и ще направляват по-нататъшната им борба.
Много от анархистите приветстват безусловно системното насилие, считат съществуващите държавен гнет и икономическо заробване за достатъчна причина за масовия и индивидуален терор против угнетителите и експлоататорите.
Най-голямата и активна организация на анархистите в Русия е федерацията на групите от запада и юга на империята, известна като „Черно знаме“. Както хлебоволците, чернознаменците също са анархокомунисти. В своите действия обаче те са привърженици на системното насилие и стриктното спазване на принципите на конспирацията в духа на Михаил Бакунин. Те се отнасят с подозрение към големите организации и не поддържат идеята на анархосиндикалистите за водещата роля на профсъюзите в освобождението на пролетариата, които предпочитат търпеливата пропаганда пред незабавните кървави действия против капиталистите и властниците. Скоро след появата си през 1903 година, намиращите се в Белосток бойци на „Черното знаме“ изработват своя собствена теория за терористическата дейност. За тях всеки акт на насилие против политическия гнет в Русия е оправдан в историческата ситуация през 1905 година, която се характеризира с открита гражданска война. В атмосферата на дълбок конфликт и взаимна ненавист между въстаналите роби и техните господари, анархистите не се нуждаят от конкретни причини за отмъщение срещу всеки отделен представител на самодържавието. Политическите терористични актове не са непременно заслужено наказание на избрани държавни чиновници за особено суровите репресивни или реакционни действия, а възмездие за тяхната принадлежност към клана на „паразитите-експлоататори“.
В съответствие с тази теза атентатите срещу властниците и капиталистите не се нуждаят от причини и мотивировка – достатъчен е фактът на тяхната принадлежност към господстващата експлоататорска класа. Според чернознаменците всички защитници на самодържавието, включително онези, които се прехранват, като му слугуват, заслужават смъртно наказание. Така те разкриват широко поле за дейност на всички екстремисти, решили да хвърлят бомба срещу военен отряд, казашки или полицейски патрул. Нещо повече, дълг на всеки анархист е борбата с капиталистите, които, според чернознаменците, са не по-малко виновни за заробването на народа, отколкото слугите на самодържавието. В борбата против частната собственост това верую оправдава изтреблението на всякакви банкери, индустриалци, управители, помешчици и пр. представители на света на експлоататорите по силата на техния обществен статут. Те считат за виновни за икономическия гнет не само общественият строй, а и всеки, който го поддържа и се възползва от него. Предвид това, чернознаменците призовават своите бойци без угризение на съвестта да хвърлят бомби във всички сгради, учреждения и увеселителни заведения, които се посещават от експлоататорската класа на паразитите. Такива действия се считат за особено целесъобразни – в една прокламация на анархокомунистите се твърди, че „в сравнение с политическия, антибуржоазният терор е най-доброто средство за пропаганда на нашите идеи сред пролетариата“.
Анархистите се стремят както към разрушаване на деспотичния политически и икономически строй, така и към унищожаване на културните и духовни основи на държавата и буржоазното общество. Затова те одобряват терора против реакционните мислители, интелектуалци и журналисти, особено против духовенството. В очите на анархокомунистите дори символите на държавното и духовното поробване – триумфални арки, паметници на цивилни и военни деятели, църковни здания и пр. – са подходящи за взривяване.
Чернознаменските организации набират повечето от своите бойци от низшите слоеве на обществото, от периферните области на империята и еврейските гета. Макар и с по-малко последователи, в Централна Русия и столиците също действат неголеми анархистически групи, които по своя радикализъм и фанатизъм с нищо не отстъпват на чернознаменците. Може би най-ярката сред тях е въоръжената организация „Безначалие“, чийто център през 1905 г. е в Петербург, а малките ѝ подразделения – в Киев, Минск и Варшава. Те също са анархокомунисти и застъпници на терора. Един от най-активните безначалници е младият двадесетгодишен съименник на царя Николай Романов. Той призовава своите другари да нанасят безмилостни удари срещу всеки държавен чиновник и полицай и твърди, че всяко такова нападение е крачка към освобождението на народа. По негово мнение терористичните актове трябва да се насочват и против всички притежатели на частната собственост. Всяко такова нападение се счита за прогресивно, защото изостря класовите противоречия и тласка угнетените маси на борба с господарите. Безначалниците настояват, че истинският анархист не може да участва в производството. Той „не е длъжен с труда си във фабриката и работилницата да създава силата и да укрепва позициите на тази буржоазия, която подлежи на безпощадно изтребление“. Своите материални потребности истинският анархист е длъжен да обезпечи с ограбване на имуществото на богаташите. Накратко, Романов и другарите му обявяват тотална война на съвременното им общество, което считат за покварено до мозъка на костите си и което се стремят да разрушат с всички средства и сили. •

„Хлеб и воля“, 1905 г.
Откъс от книгата на Анна Гейфман „Революционният терор в Русия“ (1894–1917 г.)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *