Смисълът на историята и нейните посоки

печат
В началото на тази поредица от статии (виж тук) казахме, че всички категории в обществения живот и духовния мир на господари и роби са плод на насилието.
Насилието, ако то е систематичното принуждаване на робите към съжителство с господарите „в рамките на законоустановения порядък“, е изява на егоизма на експлоататорите. Едновременно с това насилието е моторът на политическата история. Дефинирано по този начин, то става историческа категория, защото е характерно само за човешкото общество и по-точно за неговите класови и кастови формации. Никъде в животинския мир не съществува подобен феномен. Убийството и изяждането на жертвата нямат нищо общо с насилието в историята: никое животно не кара другите да работят за него. Никое не ги превръща в собственост или закрепостява. Никое не спекулира с волята божия или народния глас, за да оправдае експлоатацията и господството над себеподобните си. Най-после, никой канибал не акумулира… трупове. (Затова Шафтсбъри казва, че максимата човек за човека е вълк е обидна по-скоро за вълка…) Тези явления стават възможни само за един определен период от еволюцията, през който животинската природа на човека се оказва потопена в света на държавността и въвлечена в историческия въртоп.
Насилието се извършва при определен декор, създаден от „народа“ за удовлетворяване на неговите материални и духовни нужди. Поредица от фактори и обстоятелства влияят и моделират историческите процеси: биологически, географски, икономически. Към тях се добавят вътрешното и международното положение на всяка страна, идеите, организациите, борбите. Те са канавата, върху която се бродират кървавите картини на трагикомедията, наречена история.
За да се реализира обаче един или друг исторически процес при изброените обстоятелства, освен разбойници, които грабят и насилват, е необходим робският манталитет на тълпата. Последният не е вроден, той се придобива. (Както знаем, официалната история начева с покорството и парализиращия страх на диваците пред едно накичено с пера, дрънкулки или медали чучело, което наричат вожд, цар или генерален секретар, и заграждащата го гвардия с цепеници, боздугани или автомати.) За да стане възможен този „процес“, към насилието на властниците трябва да се прибави и глупостта на поданиците, която също е историческа категория. (Съобразно диалектическия материализъм глупостта става материална сила, когато овладее масите!) От това съвсем не следва, че „историческата отговорност“ на палачи и жертви е еднаква…
Политическата история, започнала с подчинението пред насилието на държавата, ще завърши с въстание срещу нея. Само всеобщият бунт на масите срещу държавните институции и традиции може да приключи този цикъл в живота на човечеството, който започва с питекантропите и завършва с андроповци или тръмповци. Едва тогава нашият идеал за ликвидиране на политиката ще стане реалност, за да се превърне „политическото животно“ в човек! Едва тогава „масите“ ще престанат да бъдат маси, за да се превърнат в свободен съюз от свободни хора! (Между различните необходими и достатъчни условия за успеха на тази революция са: изследване на психологията на властниците, анатомията и „физиологията“ на държавните институции и методите на действие на държавната власт – не можеш да разрушиш една функционираща система, без да я познаваш и без да имаш средствата за това.)
Философите на социалното статукво твърдят, че този идеал е една утопия. Че „така е било и така ще бъде“. Че границите на историята не могат да се прескочат. Че в крайна сметка хората сами правят своята история и тя е такава, каквито са те.
С аксиоми не се спори. Техният произход трябва да се потърси в користния интерес на властници и паразити, в ограничеността на тяхната „философска“ система, в желанието им да всеят безнадеждност в душата на роба. Противопоставяйки им аксиомите на революцията, ние отговаряме на въпроса за смисъла на историята:
Единственият смисъл на съществуванието на всички цивилизации и ери е в създаването на материални, културни, идейни и морални предпоставки за излизането на човека от историческите джунгли. Ако това не стане, няколкостотин хиляди – ако не и милиони – години могат да се считат за загубени от човешкия род, защото са довели само до трансформиране на антропоидите в андропоиди и тръмпоиди! (т. е. на маймуните в Андроповци и Тръмповци).
Тук е може би мястото да се подчертае негодността на т. нар. най-общи закони на развитието в природата и историята – например хегелианският „закон“ за количествените натрупвания, които водят до качествени изменения. В природата като цяло място за него няма! Крайна или не, в нея не стават никакви количествени натрупвания. Тук „нищо не се губи или създава, а само се видоизменя“. А ако разглеждаме сектори от нея, в които се извършват процеси на „натрупване“, то много от тях не дават никакви качествени модификации. Да речем, в един селски обор може да натрупате цели Хималаи от говежди лайна и след 1000 години не ще получите нищо по-различно от говежди тор. От такава планина и мишка няма да се роди! Безплодността на подобни „закони“ в анализа на конкретни процеси и ситуации е факт, добре известен на всеки действителен учен.
Под въпрос следва да се постави и претенциозната линейност (и еднопосочност) в историческото развитие: робство, феодализъм, капитализъм, за да завърши всичко с… Тодор Живков, Б. Б. и други подобни въплъщения на историческия разум. Вън от това, че такава интерпретация води към оглупяването, робството и фатализма, тя е несъстоятелна от научна гледна точка: при всяка социоикономическа и технологическа даденост днес повече от всеки друг път пред човека стои изборът между няколко възможни цивилизации. В досегашната история големият английски историк Тойнби наброява 26 различни цивилизации. А един съвременен американски икономист – Едуард Денисън – обяснява неравномерното и скокообразно развитие или изоставане на дадена страна и народ с наличието на 23 фактора. Можем да си представим колко възможности се откриват пред всяко поколение, ако се вземе под внимание хипотетичният брой комбинации от тези фактори. Затова, в унисон със съвременното състояние на науките, с вероятностния характер на законите в модерната физика и тяхното транспониране върху историята и социологията, ние считаме, че историческото развитие е многолинейно (плуралистично).
Само такава многопосочност, в противовес на фатализма и детерминизма на вехтозаветни религии и идеологии, може да стане реална основа на „свободата на волята“ и действието. Тя създава възможност за избор и различен изход от всяка ситуация и превръща отговорността на личността и масите пред миналото, настоящето и бъдещето на човечеството в реален императив! Така и пред нашето поколение се открива цял спектър от цели и възможности – от една модерна Римска империя с роботи вместо роби, с патриции и „народ“ от лумпен-пролетариат, до едно всеобщо самоуправление във всички сфери на живота, обхващащо населението на петте континента.
Прочее, през цялата хилядолетна история, във всяка епоха, с различни динамично изменящи се вероятностни тегла и нива на реализации, пред всяка страна и народ е имало няколко възможни изхода, отговарящи на различни типове обществена организация. Ако ги схематизираме, те могат да бъдат сведени до три класа: монархия, полиархия и анархия, изразяващи възможностите да се решават проблемите на обществото с оглед определени интереси: От една личност (род или класа), като израз на няколко слоя сред имащите, както е при съвременната парламентарна демокрация, или чрез прякото участие на всички, което е идеалът на генерализираното самоуправление във всички дейности – от културата до международните отношения и откриващия се пред Homo Sapiens безкраен космически марш.

Самоуправление, което ние наричаме анархия.

Феранте Пала


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *