Срещи с ветерани

печат
Бях написал в предишен брой на вестника, че двамата с Лъчезар Кръстев гостувахме и разговаряхме на няколко пъти (през 2015 и 2016 години) със Стефан Попов от Пловдив. Останахме доволни от видяното и чутото от стария ветеран на анархистическото движение, но най-вече от удовлетворението на бай Стефан, че още има с какво да е полезен за него. Той се мобилизира и написа свои спомени, които се надявам, че с помощта на дъщеря му Марияна и с нашето съдействие ще бъдат издадени в брошура. Напусна ни на 92-годишна възраст. Роден е на 10.6.1925 г. в с. Конуш, Хасковско, почина в Пловдив на 10.8.2017 г.

Костадин Зяпков и Кольо Гърнев в село Богомилово

С Лъчо решихме да продължим срещите през 2017 година с други ветерани. На 7 юни потеглихме от Пазарджик за Стара Загора и Казанлък. Първата ни сбирка беше уговорена по телефона – с Кольо Гърнев в с. Богомилово, на няколко километра преди Стара Загора. Спомних си за първия път, когато го търсих. Попитах в едно кафене къде живее Кольо Гърнев – анархистът. Топла усмивка озари лицето на един от седналите мъже. Обясни ми как да намеря къщата и му изпрати поздрави. При втората ни среща бай Кольо ми разказа, че Христо Колев – Големия му поръчал да си напише спомените. Даде ми ги, подредени в книжка – самиздат.
Може би е добре да издадем спомените на тези хора в обща книга.
В Богомилово разговаряхме на двора. Може би го смути присъствието на непознат. В началото беше въздържан, разказа ни как е пострадал и трудно вижда, но малко по малко се отпусна и ни обеща, че ще подготви снимки, писма и още спомени за следваща среща.
За съжаление разбрахме, че е починал на 29.9.2017 г. на 93-годишна възраст.
Кольо Иванов Гърнев е роден на 2.8.1924 г. в с. Елхово, Старозагорско. Кога и под чие влияние е станал анархист не разбрах, но на 21.11.1947 г. го арестуват, заедно с брат му. Наричат го Кольо Курназа. И започва жестоката одисея: Куциян, Богданов дол, Белене до 7.9.1953 г.

Лъчезар с бай Иван Димитров – село Коларово

След Богомилово отидохме в с. Коларово, също близо до Стара Загора. Попитах за Иван Димитров – не се сетиха. Посещавал го бях и преди, но бях забравил адреса. Като им казах, че е анархист, лежал по лагерите, реагираха с приятно „А, така кажи“ и посочиха къщата.
Бай Иван ни посрещна с усмивка. Беше се подготвил. Започна да изважда писма, вестници, снимки, написани от него отделни спомени, разказваше, ние записвахме – незабравима среща!
Винаги съм се чудил какво ги държи тези изстрадали по затвори и лагери хора, стигнали и подминали 90-те, но запазили бистрия си ум и чист поглед.
Иван Димитров Иванов е роден на 27.10.1928 г. в с. Коларово. Тази година е юбиляр.
Девети септември го сварва в гимназията в Стара Загора. Ето какво пише той: „…новите убийци убиваха старите такива, стана една бъркотия. Някои от големите ученици се обявиха за комунисти, заеха поза на победители, започнаха уволнения на учители-фашисти, появиха се ученици с други разбирания – анархисти“.
Започва да чете анархистическа литература и под влиянието на Цвятко Георгиев Тенев прегръща анархизма.
На 16.12.1948 г. 20-годишният враг на народа е изпратен, заедно с 600 други анархисти, в концлагера „Богданов дол“, после в Белене до 1950 година, когато освобождават всички неслужили младежи. Каза ми, че е гостувал на чепинските анархисти и у нас в Ракитово.
През 1962 година е арестуван като член на подривна група и осъден на 10 години затвор. След обща амнистия е освободен през 1964 година. По това време в същия затвор е излежавал присъда и известният арх. Чинков, осъден за измисляне и разказване на вицове. Двамата са общували.
Съпруга на бай Иван е дъщерята на Цвятко Георгиев – Анета. Имат една дъщеря – Цветана.
Тръгнахме си, изпълнени с възхищение от бистрата мисъл и съхранената памет на бай Иван, благодарни и окрилени.
След два месеца ни се обади, че има още какво да ни каже и даде. Лъчо тръгна веднага.

Горяна Христова Несторова

След Коларово следваше Казанлък. Там, по предварителна уговорка, щяхме да се срещнем с дъщерите на две от знаковите фигури на българското анархистическо движение: Горяна Христова Несторова и Свобода Ганчова Дамянова. Двете ги бях виждал при откриването на паметната плоча на Христо Несторов в с. Габарево, но не се познавахме. Доста добре познавах Ганчо Дамянов и много бях слушал за Ицата.
Очарован съм от срещата с Горяна. Тази жена, получила инсулт, но запазила и дух, и чувство за хумор, и жива памет. Личи, че в кръвта ѝ се движат гените на легендарния ѝ баща.

Христо Димитров Несторов е роден на 3.3.1903 г. в село Габарево, Казанлъшко. Става анархист като ученик. След 9 юни 1923 г. минава в нелегалност. Участва в анархистическа бойна група в София. През май 1925 г. е арестуван в Казанлък, но избягва. През 1927 г. хвърля бомба по американското посолство в знак на отмъщение за екзекуцията на Сако и Ванцети. Арестуван е в началото на 1928 г. и осъден на доживотен затвор.

Горяна преди 10 години пред паметната плоча на баща й

След 12 години затвор е помилван през януари 1940 г., а есента пак е нелегален. Командир е на Тъженския партизански отряд. Болшевиките го принуждават да напусне отряда и в месеците до 9.9.1944 г. се крие и от фашистите, и от болшевиките.
Емигрира във Франция.
Бях 12-годишен и си спомням много добре, когато се чу, че Христо Несторов, заедно с още трима души, са спуснати с парашути в Средна гора. На 23 март 1954 г. стотици войници, милиционери и доброволци партийни членове ги обкръжават. Христо, известен още като Ицата, Щако, Страхил, Богдан, е убит.
Обещахме на Горяна, че пак ще я посетим и отидохме на площада за новата среща.

Свобода беше по-въздържана. Каза ни, че архивът на баща ѝ е в много кашони, които не са подредени. Разбрахме се да ни се обади, когато ги подреди, отделяйки семейните и есперантистките от анархистическите.
По време на беседата ни ѝ позвъни телефонът. Тя поговори и ни каза, че този, с когото говори, е интересен за нас – Димитър Желязков Петков от с. Бяло поле, Старозагорско.

Ганчо Дамянов с децата си

Няколко месеца по-късно точно той ни съобщи за голяма изненада и огромно съжаление, че Свобода е починала.
Все още не намирам биографични данни за Ганчо Дамянов. Помня, че той беше организатор на Възстановителната конференция на Федерацията на анархистите, която се проведе през месец май 1990 г. в Казанлък. Организацията беше безупречна. Чувал съм от много стари анархисти да се учудват, че бай Ганчо е останал вегетарианец през страшните години в Белене и да се възхищават на волята му.

На следващия ден потеглихме за Бяло поле, община Опан, Старозагорска област. На центъра на селото ни чакаше Димитър, синът на друг ветеран на движението ни – Желязко Радев Петков, а в къщата ни чакаха бай Желязко и внучката му. Първо добре ни нагостиха и после започнаха разговорите. Бай Желязко питаше и говореше, подобно на предишните ветерани, с бистрия си ум, свежа памет и добро слово.
Роден е на 17.11.1923 г. в същото село. Там завършва основното си образование.

Желязко Петков

Анархист е от 1944 г. Организира група от 20 души, анархисти – всички от Бяло поле. Групата просъществува до 1951 г. През 1951 г. ДС започва да ги привиква. Шест души решават да емигрират в Югославия и оттам – във Франция. На 8.4.1951 г. са заловени в Ихтиманския балкан, като двама от тях (Вълчо Ганев и Ангел Танев) са убити. Двама от тях (Желязко и Христо Ганев) ги съдят. Желязко е осъден на 10 години затвор. Изпратен е в Шуменския затвор, а през 1953 г. в Белене, където остава до 1956 г., когато е освободен.
Скоро след освобождаването му, по време на Унгарските събития, пак е арестуван и изпратен пак в Белене до 1959 г.
С жена си Господинка, оженени през 1943 г., имат син Димитър, който живее заедно с дъщеря си и с бай Желязко.
Желязко Петков е редовен читател и помощник със средства на вестник „Свободна мисъл“.

На връщане за Пазарджик посетихме д-р Николай Кантарев, син на д-р Константин Кантарев, една от най-значимите фигури на българското анархистическо движение. Николай ни даде части от архива на баща си, които, за голяма радост на Лъчо, запълват някои неясноти от биографията на Васил Икономов, за когото Лъчезар подготвя книга.
Ако някой от читателите на вестника иска да научи повече за д-р Константин Кантарев, може да се снабди с неговата последна книга „Един безвластник в лапите на властта“.

Срещите ни с ветерани на движението или с техни близки ще продължат. •

Костадин Зяпков


 

2 коментара

  • Анастас Контев

    Имената на тези хора трябва да се помнят, защото едва ли има вече такива като тях – поне не са никак много. Поздравления за автора!

  • Никола Иванов

    Здравейте,
    Имате грешка в рожденната дата на дядо Иван – 28.10.1927 е правилната.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *