Стъпваме здраво в настоящето, за да завоюваме бъдещето!

печат
След повече от 2 века яростна класова борба, на държавата са пришити функциите на балансьор между интересите на труда и капитала. Този процес протича, както в често даваните за пример за национализация социалистически страни като СССР и Китай, така и в западните капиталистически страни като Англия, Франция и САЩ. Това е периодът на социалната държава. В по-голямата си част, работническите борби включват различни вариации на концепцията за по-справедливо общество отвъд капитализма и държавата – общество на свобода и равенство. Тези стремежи на милиони работници (и интелектуалци, артисти, както и някои представители на по-високите обществени слоеве водени от чувство за справедливост и симпатия към борбите на народа) се оказват крайно неприемливи за привилегирования елит, който в продължение на десетилетия дави в кръв всеки опит за промяна на статуквото. С интензификацията на класовата борба в края на 19-ти и началото на 20-ти век, същият този елит е изправен пред опасността да загуби напълно своите привилегии, пред реалната перспектива на разгаряне на световна социална революция. Именно в лицето на тази опасност е предприета политиката на „тоягата и моркова“. Създаването на институциите на социалната държава е съпроводено с интензивна атака срещу по-радикалните слоеве на работническата класа, разтурване на работническите синдикати, ограничение на свободата на словото и терор. Така революционерите са изолирани и смазани, а на мнозинството са осигурени сравнително приемливи условия на живот, стига да „обещаят“, че вече няма да се бунтуват срещу капитала и държавата. За катализатор на този процес служи и създаването на т. нар. работнически държави в Русия, Китай и пр., които застрашават западния капитализъм и го принуждават да приеме множество социални отстъпки пред заплахата от „съветизация“. Така социалната държава е завършена.

Отслабеното работническо движение днес е заело изцяло защитна позиция, опитва се да отбранява остатъците от социалната държава, които остават единствената преграда пред връщането към капиталистическото робство отпреди 200 години. То се сблъсква с все по-милитаризираната държава, която задушава всякаква свобода за самоорганизация чрез все по-съвършената си система за следене и контрол, както и чрез безпрецедентно разрастващата се затворническа система. В същото време, с експанзията на световния пазар до всяко кътче на планетата и интеграцията на Азия в капиталистическия свят, глобалното разпределение на труда оказва все по-голямо влияние върху борбите за освобождение. Изнасянето на традиционната работническа класа в страни с репресивни режими (голяма част от които поддържани от Запада) в Азия води до омаловажаване на европейските работнически борби. Докато една общоевропейска стачка преди 100 години би блокирала глобалната икономика, днес тя би имала предимно локален ефект, недостатъчен, за да постави на колене силите на глобалния капитал. Тези факти правят нуждата от борбен интернационализъм много по-наложителна, отколкото когато и да било досега в историята. Пред работническото движение стои перспективата за изграждане на тесни връзки между работниците от всички континенти, най-вече между Европа – мястото с особен политически заряд – и Азия, където днес е концентрирана глобалната работническа класа.

България, както повечето посттоталитарни страни, представлява сложна комбинация от дълбоки социални проблеми и фанатичен антикомунизъм – следствие на десетилетия агресивна пропаганда от обединените сили на почти всички политически партии, работодатели, медии и експерти на Прехода. Антикомунизмът се използва за параван на налагането на доминиращата антисоциална идеология на неолиберализма, кулминирала в реабилитацията на фашизма. В същото време социалната (и екологична, демографска и т. н.) катастрофа в страната, следствие на десетилетия пазарни реформи, приватизации и дерегулации, не може да бъде заметена под килима. Затова наблюдаваме странния феномен, особено при националистическите формации, при които лидерите следват стриктно десни икономически политики на социални орязвания и слугуване на бизнеса, докато масата от електората им споделя открито леви идеи като национализация, борба срещу монополите, антиколониализъм и широк спектър от социални искания. Тази лява активност сред електората на националистическите партии, идващ предимно от малките работнически градове в провинцията, е овладяна чрез разпространението на агресивни ксенофобски послания от партийните лидери, целящи да насочат справедливото недоволство на работниците срещу техните колеги и съграждани от друг етнос, националност и пр. Тази тактика виждаме почти при всяко по-масово избухване на социално недоволство. Патриотите обвиняват циганите за високите цени на тока, наложени от частните ЕРП през 2013 г. Отново циганите са обвинени за краха в БДЖ по време на борбите срещу приватизацията на държавната железница. В същото време, докато демографската катастрофа в страната е причинена от агресивните десни политики на всяко поредно правителство и безграничната власт на едрия бизнес, които съвместно изцеждат икономиката на страната и принуждават милиони хора да емигрират, противно на всяка логика националистическите формации обвиняват за нея притока на мигранти, високата раждаемост сред малцинствата и пр. „не-български елементи“, които заплашват „да станат повече от нас“. Националистите не проявяват повече въображение и относно екологичната криза в страната, за която отново основни виновници са бедняците, извършващи незаконна сеч или отопляващи се на евтини горива.

Наред с националистическата усмирителна риза, да задържат народното недоволство и да го канализират в удобни за статуквото отдушници действат и ред други пропагандни линии – от мечтата за евроатлантическо благоденствие, съградена около клишетата на Прехода като „декомунизация“ и борба срещу корупцията, до странната комбинация между носталгия по „соца“ и евразийски перспективи, обединени около култа към капиталистическа Русия и Путин. И двете линии са доста нескопосан, но за сметка на това достатъчно истеричен опит за прикриване на очевидните неоколониални цели за налагане на геополитическите и корпоративни интереси, независимо дали говорим за западните, или източните господари. С влизането на Тръмп в Белия Дом и глобалния възход на консервативната десница, тези пропагандни линии все повече се приближават идеологически и днес наблюдаваме постепенна консолидация на консервативните сили в България, най-вече покрай конспиративните теории за либералния елит/културния марксизъм – общ враг и общ знаменател за цялото крайно дясно разнообразие у нас. Тези конспиративни теории намират все по-благоприятна почва в една страна, опустошена от неолибералните реформи, довели образованието и културата до пълен колапс.

В същото време наблюдаваме и една далеч по-оптимистичната тенденция на еманципация на широките маси от държавната и корпоративна дресировка. Още по време на социалните протести през 2013 г. се видя как първоначалните опити за овладяване на протестите от страна на националистическите (и не само) формации удариха на камък. Бунтуващият се народ се превърна в творец и за определен период протестите станаха неуправляеми, което накара елитите да затреперят. В този творчески промеждутък народът издигна лозунги за смяна на системата, за пълно разпускане на сегашните институции и смела крачка напред в неизвестното. Липсата на политическа култура и практика в социалните борби в крайна сметка спомогнаха за последвалото овладяване на недоволството чрез задействането на множество инструменти за изпускане на напрежението, когато, наред с инфилтрацията на протестите, медийната пропаганда и физическите атаки срещу протестиращите, заваляха и оставки, а държавата се намеси да озапти електроразпределителните дружества и възстанови старите цени на тока. Въпреки това, творческият промеждутък, който бунтуващото се множество успя да си извоюва, показва ясно, че пропагандата не е успяла (а вероятно и никога няма да успее) да задуши революционните стремежи у мнозинството и този импулс ще продължава да се проявява в моменти на изострен социален конфликт. Именно към тези моменти на социален конфликт трябва да гледаме с надежда и да се готвим за тях. Не става дума само за мащабните социални конфликти, като този през 2013 г., но и за всички локални конфликти, избухващи постоянно в различни точки на страната, като естествено целите, които си поставяме, намесвайки се в по-дребните, спорадични социални борби, трябва да съответстват на мащаба им. Не можем да очакваме един трудов спор да прерасне в революция, но начинът, по който той бива разрешен, може да бъде важна крачка към овластяването на работещите и важен опит, ефектите от който ще проличат при избухването на по-мащабни социални вълнения.

Неолибералният проект в България се разпада. Евроинтеграцията, предложена като светлина в тунела на Прехода, трайно установява българите като най-бедните и най-обезправени обитатели на ЕС. Дори щедрите на обещания български политици не смеят да предложат по-различна перспектива пред българския народ. Напротив, пред нас стои бъдеще на все по-голяма несигурност на труда и зависимост от прищевките на капитала, налагани от една все по-авторитарна държава.

На социалния геноцид на държавата и бизнеса ние трябва да отговорим с войнствен синдикализъм, чрез който да изтръгнем обратно всички отнети права и да си върнем достойнството. Тези борби генерират колективна сила в работническата класа на България, която е единствената голяма обществена група, пряко заинтересована от излизането на България от неолибералното блато и подобряването на стандарта на живот за всички. Работещите хора сме тези, пред които стои тежката задача да се разправим с паразитите и да изградим едно по-справедливо бъдеще за нас и нашите семейства.

Тази тежка задача трябва да свършим в изключително неблагоприятен международен контекст. Споменатото по-горе изместване на политическия спектър вдясно добива глобално измерение, както виждаме в почти едновременно протичащите процеси в САЩ с президентството на консервативното чучело Тръмп, в Европа с възхода на крайно десния популизъм, в Турция и Русия с консолидацията на авторитарните режими и в близкия Изток и северна Африка, разтърсвани от религиозен фундаментализъм. Тези глобални процеси трябва да срещнат глобален отпор. Затова е изключително важно да поставим нашите борби в контекста на общоевропейската съпротива срещу капитализма и авторитаризма и да изградим тесни връзки със социалните движения в Европа и света на базата на солидарността и интернационализма. •

Никола Петканов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *