С какво ще запомним година 2017?

печат
Ако има нещо добро, то е затрупано под анонсите за нататъшно влошаване.
Например – ако си работник и работодателят ти е обявил фалит, а преди това не ти е плащал с месеци, забрави си парите. Така решиха депутатите по предложение на министъра на труда и социалните грижи. Рекоха и отсякоха, въпреки че Мая Манолова го удари на сълзи и сополи. Имало било фонд, специално за изплащане на подобни задължения,… но този фонд „добре го управлявали държавните институции“, като същите институции решили, че работниците няма да го ползват.* Защо?
Защото това е държавата – да стои на страната на хората с парите и хората, които управляват разни фондове. Независимо какво говори държавата за себе си, тя не е нито „майка“, нито даже мащеха – тя е изедник и кръвопиец.
По същата логика държавата реши, че новите лекарства не са нужни на болните. Ако наистина се нуждаят от нови лекарства и терапии – ще си платят. Ами ако не могат? Значи, не им се живее – това е логиката на бюрократа, мотото на бизнесмена, оправданието на политика.
Отново в този дух – промяната в процедурата за признаване на инвалидност. Защото било имало много „злоупотребяващи“. Само че самата бюрокрация покрай ТЕЛК-овете е истинският злоупотребяващ, който троши пари, губи чуждо време, къса нерви и в крайна сметка скъсява живота – не своя собствен, разбира се.
Наводнения и различни други бедствия – отминаващата 2017 г. бе щедра на такива, свидлива на анализи по темата „защо това се случва“ и още по-стисната на тема „какви мерки се вземат“, както и по точката „обезщетения“.
Но пък с голям шум се подемат „кампании“ от сорта на „българска коледа“ – парад на суетата и лицемерието. Нима при нормално функционираща система би имало нужда от „набиране на средства“, жалки по размер, ама съпроводени с гръмко кудкудякане. В лъчите на прожекторите се къпят същите дейци, които налагат мораториуми и лимити за нуждаещите се.

На този фон – дивната загриженост на БСП за ремонт на храмове. Че и скандал по този повод, жални хленчове към конституционен съд и други висши инстанции. Сякаш нищо друго не заслужава скандал.
О, ще каже някой, ама това ни е националното богатство, ама черквите са ни съхранили през робството… Тъй де – съхранили. Като какви са ни съхранили? Като дребно и дребнаво, покорно и търпеливо племе с огромни комплекси? Повод ли е за гордост това, че след Освобождението целокупният народ се подчини на външния диктат на „великите сили“ и вътрешния диктат на мераклиите за царедворци измежду чорбаджиите, които и с османците добре се погаждаха, та бяха мразени наравно с поробителите? Повод ли е за гордост това, че в подхващаните от управляващите войни пак без възражения отиваха да гинат хиляди – и за какво? За да останат бедни, а големците да станат още по-богати? И наред с това – официално тачим и Ботев, и Левски, все едно подигравайки се с онова, в което са били убедени и за което се борили.

Дребнава бе 2017 г. – както винаги. Дребнава и смехотворна – с конгресите на партии, на които откриваха някакви злокобни „паралелни държави“, или пък преизбираха със севернокорейско мнозинство партийния си лидер; с тюхканията защо Иран отклонил самолет с нашенски височайши особи, помъкнали се да се подмазват на царстващи изроди в една баш ислямска държава, каквато е Саудитска Арабия – в доста отношения по-отвратителна от ИДИЛ. С дърленията самолети ли да купуваме, или „нещо за пехотата“, ама какви точно самолети, ама какво за пехотата… И, разбира се, пак с „духовното“ – жарките препирни за отношенията на македонските попове с офицерите от БПЦ. Тъй де, църковните въпроси са архиважни – като няма читави даскали и вузове, като болните са оставени да мрат, докато докторите реват, че ги бият, а когато не реват, разправят, че медицината е икономика, а не социална дейност, а икономиката трябва да е доходоносна. При това положение църквата е належащо нужна – да внушава на народа да търпи… Неслучайно на поповете на устата им е едно и също: повече смирение, повече смирение, паство! За смирение припява и т. нар. наша „интелигенция“ – лица със статус на „морални стожери“, „цвят на нацията“, „мозък на обществото“, макар че по дела и позиции интелигенцията ни се държи като отпаден физиологичен продукт, та дори се пъчи с характерното за продукта ухание. Та смирение иска от нас Църквата, цял живот смирение, а след приключването предлага отпяване – срещу заплащане, естествено. Духовното е духовно, но ролексите и бентлитата са с пари, нали?

Отминаващата година, за съжаление, пак на нищо не ни научи. Не ни научи, че позволени на строго определени места протести, както и „символични“ такива не водят до нищо. Не ни научи, че ограда по границата – това не е национална гордост, на всичко отгоре под покривалото на „класифицирана информация“, а национален позор. Не ни научи, че „цивилизованите“ европейци са мошеници, от които местните ни се учат на тарикатлъци – вижте двойните стандарти на хранителни и други стоки: едно качество за богатия Запад, второ и трето качество – за бедния Изток. Да, огласиха тази „нередност“… и какво? Оказа се, че политиците не само че не могат нищо да направят, те и не искат, не смеят да бръкнат в паницата на западноевропейските компании, които печелят от по-скъпите и по-калпави стоки, пробутвани на нашия жалък, готов на всякакво унижение, отчаян пазар.

Затова новата 2018 г. надали ще донесе нещо – за да храним подобни надежди, е трябвало да се забележи нещичко още през 2017 г., а то не си пролича. Освен „председателството на Съвета на Европа“ – събитието е повод нашите големци да се пукат от гордост. Строят се барикади и снайперски гнезда – за гарантиране безопасността на европейските готованковци. За безопасността на местните редови граждани – ни дума. Но и да се чуят пълчища от сладки думи, делата, част от които бяха изброени в тази статия, говорят пределно откровено: на властта не ѝ пука за верноподаниците ѝ. Дали ще ги газят на пешеходни пътеки техни сънародници, или ще ги взривяват с бомби заблудени терористи за Аллах акбар, все тая. Ще се събере тълпа полицаи, както се събират на мястото на наводнения или свлачища – да се чуди човек каква е ползата от тях там, след като са нужни поне пожарникари на тяхно място – и толкоз.
2017-та мина в очакване на Годо – онзи, дето все не идва, тоест съвестта на държавниците. Би било чудно, ако дойде, защото държавник става само онзи, чиято съвест е мъртвородена, а ако е била жива за известно време, са ѝ видели сметката, да не пречи.
За 2018-та може само да си пожелаем да видим първите лястовици на пробуждането на съвестта сред самия народ, според принципа „неволята помага“. Неволята не само помага, тя учи. Лошото е, че ученето не е много на почит у нас напоследък, а и преди се е учело, за да не работиш. Докато сега все по-актуално е изречението „като си умен и учен, къде са ти парите?“
Та когато българинът вземе да проумява, че за правене на пари не се иска ум, а безочие, когато вземе да се погнусява от този факт – ето това ще е признакът на събуждане.
И би било хубаво събуждането да не се бави, защото властта ни е притиснала в ъгъла, да не умрем в съня си.
Само това, пробуждането, си струва да си пожелаем за Нова година. Без него другото и да дойде – отвява го вятърът.

Васил Арапов


* След редакционното приключване на броя, благодарение на 9 месечната кампания на анархисткия синдикат АРС, депутатите бяха принудени да отворят фонда за гарантиране на вземанията на работниците.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *