Труд и капитал: отвъд класовата борба

печат
Стане ли дума за „класи“ и „класова борба“, традиционните марксисти се просълзяват. Тяхната идентичност като критици на капитализма е неразривно свързана с тези понятия. В условията, създадени в началото на XXI век от третата индустриална революция [роботронната – б. прев.], глобализацията на предприемаческата икономиката и социалния разпад, класическият облик на „пролетариата“ потъва в прах.
Колкото повече марксистките ветерани поддържат упорито идеята, че „ние все още живеем в класово общество“, толкова по-малко те могат да разберат тези условия – или по-точно противоречия – на капитализма, които се изострят повече от всякога, и че една социалноикономическа криза от нов тип разтърсва планетата. Лишена от всякакви материални основи, тяхната критика на икономиката, приказките им за „завръщането на класите“ стават все по-импотентни и социологически повърхностни. Затова те не са от полза за новите масови движения срещу капиталистическата глобализация, войната и социалната разруха.
Концептуалният апарат на радикалната критика трябва да бъде почистен от праха.
„Революционната класа“ на Маркс очевидно е индустриалният пролетариат от деветнадесети век. Обединен и организиран от самия капитал, той трябва да стане неговият гробокопач. Социалните групи, формирани от наемните работници в различните сектори на обществените и търговските услуги, инфраструктурата и пр., могат да бъдат пришити към „пролетариата“ само като допълнителни сили и то само докато той е масовото ядро на социалния живот, доминиращо над фабриките, произвеждащи капитали. Този традиционен модел на класите и на революцията може да оцелее при обръщане на цифровите съотношения вътре в „пролетариата“ само в началото на двадесети век, както смята повърхностно старият марксизъм (например при обсъждане на тезите на Бернщайн).
Служителите в обществените услуги и другите вторични сектори, които, малко по малко, се превръщат в мнозинство при капиталистическото възпроизводство, са социологически и икономически различни от стария „пролетариат“. Разходите за възпроизводството им се наслагват върху производството на индустриалната принадена стойност, както и разходите за целия техен сектор. Доколкото съотношението между двете компоненти се е променило количествено, „финансирането“ на допълнителните сектори обаче вече не може да се осигури от реалното производство на принадена стойност; то трябва да бъде симулирано чрез прогнозни очаквания за някаква бъдеща принадена стойност, която идва предимно от публичния и частния дълг, печатането на пари от държавата и „икономиката на финансовите балони“.
Разработената от Хилфердинг теория на „финансовия капитализъм“ трябва да се разбира в този контекст (без авторът да е съзнавал това). В действителност тя просто показва, че капиталът, движен от структурната необходимост и от преобладаващото цифрово тегло на обществените услуги и другите вторични сектори, генерира такава степен на социализация, каквато той сам вече не е в състояние да понесе.
С третата индустриална революция – роботронната – това противоречие се засилва. Капиталът унищожава собствената си база между чука и наковалнята: от една страна явно се разширяват секторите, които изглеждат само като разходи, изяждат „истинския“ капитал, а от друга, роботронната революция продължава да свива ядрото на индустриалния капитал до невиждани нива. Маргинализацията на индустриалния пролетариат протича успоредно с една фундаментална криза на капитализма от нов тип.
Вероятно формално можем да трансформираме вторичните публични сектори в търговски капитал, като ги приватизираме, но тъй като това с нищо не променя техния икономически характер на производни, те ще бъдат демонтирани или дори разрушени. Капиталът е неспособен да се поддържа в подобна ситуация, всички форми са изчерпани и той няма друг изход, освен да разгради обществото. Резултатът е социология на кризата с маси безработни и получаващи „доход за интегриране“, псевдонезависими работници „на парче“, мизерстващи „дребни предприемачи“, самотни майки и пр., без да говорим за изпадането на третия свят в една примитивна икономика на натурално стопанство и грабежи.
В тази криза се проявява истинското лице на конкуренцията, залегнала в същността на самия капитал. Конкурентната борба противопоставя не само труд срещу капитал и капитал срещу капитал, но също така икономически сектори, блокове и обекти едни срещу други, нации едни срещу други, мъж срещу жена, човек срещу човек, дори дете срещу дете.
Класовата борба се превръща в неразделна част от тази система на повсеместно боричкане, напълно неспособна да ни изведе отвъд капитализма. За да се конкурират, работниците трябва да действат в същите общи рамки. По принцип капиталът и трудът са просто различни елементи в едно и също социално вещество – трудът представлява жив капитал, а капиталът – мъртъв труд. При новата криза обаче дори отвлеченото понятие „труд“ –производствената основа на капитала – се стопява. Идеята за „класовата борба“ губи своя безплътен ореол. Новите движения вече нямат същностна опора, живо битие в „мястото им в процеса на производство“. Оттук нататък те могат да се самоопределят само със своите ясни искания – да предотвратят социалния разпад, продиктуван от фалшивите повели на капитализма. В бъдеще тези движения ще търсят общото и рационално използване на производителните сили в съответствие с техните нужди, а не според абсурдните критерии на капиталистическата логика. Те могат да бъдат обединени единствено от целите за освобождение и равенство, а не от трескавата суматоха на самоизяждащия се капитал. Това, което практиката открива експериментално, теорията ще трябва да формулира концептуално. Само тогава новите движения ще могат да станат радикално антикапиталистически по нов начин, т. е. отвъд старата класова борба. •

Роберт Курц


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *