Управляващите в Русия усещат, че ще ги схрускат

печат
Борис Кагарлицки е известен историк, социолог и журналист, главен редактор на списание „Рабкор.ру“, директор на Института по проблемите на глобализацията, по-късно – на Института по глобализацията и социалните движения. Председател е на редакционния съвет на списание „Лява политика“. Чете лекции в университети в Русия и САЩ. Член е на научното сдружение на Транснационалния институт в Амстердам. Роден е през 1958 г. в Москва. През 80-те години е арестуван и затворен по обвинение в антисъветска пропаганда по „делото на младите социалисти“. През 1988 г. публикуваната на английски език в Лондон негова книга „Мислещата тръстика“ получава Дойчерова литературна награда (присъждана за произведения по проблемите на марксистката традиция).
Публикуваме откъси от пространно интервю, публикувано през 2017 г. в business-gazeta.ru.

Можеше ли Съветският съюз да тръгне по друг път? Каква беше алтернативата на брежневия застой?
Големият въпрос е доколко всичко щеше да се оправи, ако бяхме тръгнали по друг път. Пътищата обаче бяха няколко.
Единия път, за мое учудване, историците странно защо изцяло пропускат – можем да го видим в примера на Китай. След смъртта на Сталин имаше така наречената (но май само аз я наричам така) „бериева алтернатива“. Много странна история. Да започнем с това, че Лаврентий Берия беше, разбира се, чудовище, но дори в злодейския си характер беше оклеветен. Това несъмнено беше изключително жесток, циничен и пр. човек, но не бива да му се приписват всички престъпления на сътрудниците на НКВД, на общо основание.
Добре е да се знае, че той олицетворяваше бериевия курс, който се опитваше да набележи в началото на 1953 г. след смъртта на Сталин. Според мен това беше същият курс, по който пое Китай след Мао – т. е., запазване на суровия политически режим при много бързо развитие на икономическата либерализация в посока към капитализъм. Кой е Дън Сяопин? Прероден Бухарин? Не. Той е победилият Берия! Пак с репресии, които по времето на Дън Сяопин бяха с мащаби, сходни с тези от времената на Културната революция, но просто насочени към други политически и социални групи. Уви, за това днес никой не говори.
Суровият репресивен режим и завоят в посока към държавно управляван капитализъм – това беше бериевата алтернатива. Не казвам, че ми харесва, просто констатирам, че имаше такъв вариант.
Вместо това тръгнахме по хрушчовия път, сам по себе си уникален – политическа демократизация при същевременен опит за затягане на икономическите гайки, засилване на дисциплината в промишлеността. За отбелязване е, че последните остатъци от частно предприемачество в СССР доуби именно Никита Сергеевич Хрушчов. Последва косигинската реформа. Всички тези реформи, за които знаем, се провалиха. Помним, че и на академик Глушков не дадоха нищо да направи. От едната страна беше концепцията на косигинската реформа – децентрализация, въвеждане на пазарни елементи, стопанска сметка, голяма власт на мениджмънта. От другата страна беше кибернетичната алтернатива на Глушков, когато, обратно, се премахваха бюрократичните елементи и повсеместно се въвеждаха елементи от кибернетиката.
Не казвам, че едното е било хубаво, а другото – лошо, не правя оценки, просто показвам, че имаше редица възможни пътища, алтернативи, през които премина Съветският съюз. Подчертавам обаче факта, че в периода от 1953 до 1969 г. имаше много голяма вариативност на развитието, нещо повече – съветското общество беше по-активно, нямаше само дискусии в Политбюро.

В началото на 70-те обаче тази обществена дискусия издъхна…
Мисля, че някъде към 1973 всичко приключи. Не през 1968, както твърдят дисидентите. Когато преглеждах публикациите от онова време, открих една удивителна фраза, произнесена през 1968 година от Михаил Суслов – най-консервативният от съветските дейци. Той казва: ще гледаме внимателно чешките другари, може да се наложи да повторим това, което правят те!
Даже в началото на 1968 година за консервативните членове на Политбюро не беше очевидно, че пътят на Пражката пролет е неприемлив. Той стана неприемлив за тях някъде през лятото, когато осъзнаха, че партията губи властта. При това компартията не губеше властта като политическа партия, а като административен механизъм. Компартията спокойно щеше да си остане на власт, без проблеми щеше да печели изборите, но нямаше да ги печели като административна машина от съветски тип, а като една от политическите партии. Този вариант беше напълно неприемлив за секретарите на градските комитети. Ясно, че за членовете на Политбюро, си оставаше приемлив. Секретарите на градските комитети обаче щяха да изгубят властта по места. Това за тях беше границата и те казаха, че не ги устройва.
Изобщо не е очевидно обаче, че за тях беше напълно невъзможен някакъв вариант за реформиране. Чехословакия беше изхвърляне, там прекалиха. Ясно е, че танковете бяха принудителна мярка, не беше от радост и щастие. Брежнев не беше злодей, който само се чудеше къде да прати танкове. Тогава това бяха кротки хорица, не искаха никакви сътресения и затова танковете в Чехословакия бяха много тежко и принудително решение. Принудиха ги обаче не чехите, а своите, които се бяха уплашили от онова, което правеха чехите.
И така, през 1973-1974 в Съветския съюз изведнъж всичко секна. В края на 60-те, началото на 70-те години в СССР излизаха книги, които бяха направо пробив, по философия, по история. Даже през 1972 и 1973 излизаха много интересни книги, независимо от цензурата. След 1974 обаче изведнъж секна. Нищо. И сега да ме питате, няма да се сетя за нито едно заглавие, нито една книга от този период, която да ми е повлияла някак, да ми е направила някакво впечатление. За мен това е свързано с решението, което властта намери: ще си продаваме нефта и нищо няма да пипаме! Така вратата пред възможностите, които съществуваха от 1953 година, се затръшна.
Съветският съюз пое по пътя на реинтеграцията в капиталистическата световна система, като периферна страна, доставчик на суровини. Всичко, което виждаме днес, което ни огорчава, а може и някого да радва, макар публично да се огорчава,… всичко това започна тогава.

Значи през последните 15 години от своето съществуване Съветският съюз фактически вече беше суровинен придатък на Запада?
Не беше суровинен придатък, започна да става такъв. Тръгна по път, който неминуемо, логично доведе до това да стане суровинен придатък на Запада.
После вече стана онова, което видяхме през 1990-те – вътрешната структура, включително политическият елит, се нагоди към мястото, което вече заемахме в световната система. Лъсна обаче един неприятен факт: обществото беше твърде развито, твърде интелектуално, твърде индустриално, твърде интелигентно, с големи претенции за мястото, отредено на Русия в световната система. Затова последните години в нашата страна са време на повсеместна невроза. Целият ни живот през тези 25 години е адаптация към световната система, 25 години на непрекъснато невротично състояние на обществото.
Какво да кажем тогава за героичното „изправяне от колене“, което според властта вече правим петнадесет и повече години?
Тук започва най-интересното. В световната система има две важни закономерности, забелязани още през XIX век, когато още няма глобални анализи, но статистиката фактически отчита. Първата закономерност е, че във време на икономически растеж цените на суровините, особено на стратегическите, растат по-бързо, отколкото цените на готовата продукция на преработвателната промишленост. Тази закономерност може да се проследи дори от XVII век, откакто се води някаква статистика, до наши дни с дребни вариации. Колкото и да е странно, някои изменения в тази закономерност през последните 2-3 години са свързани с политиката на Федералния резерв на САЩ, който реши да дави кризата с пари, напечата много пари, изкриви пазарния цикъл от 2010 до 2013, когато кризата не беше преодоляна, но цените на петрола пак скочиха. Тази политика подхранваше спекулативните пазари, независимо от стагнацията на производството, и по този начин тикаше цените нагоре. Ако се абстрахираме от приноса на Федералния резерв, ще видим същата тенденция – цените на суровините успешно, устойчиво растат по-бързо от цените на готовата продукция в период на подем, но това свършва, когато ръстът спре.
Тук идва и втората закономерност: в период на устойчиво нарастващо развитие има известно преразпределение на ресурсите от центъра към периферията. Ние заехме периферно положение в световната система точно в период на устойчив и стабилен растеж…

В период на криза обаче периферното положение вече не е толкова изгодно?
В период на криза центърът прибира всичко обратно. Тъй като по време на ръст центърът разполага с излишни ресурси, които често не може ефективно да оползотворява, тези ресурси се обират от периферията. Да си спомним за петролния бум през първата половина на 1970-те, когато арабите вдигнаха цените на нефта. Това стана на фона на доста устойчивия ръст на Запада. Тогава центърът на световната система спокойно, без много сътресения, помърмори малко, но започна да плаща за суровините съвсем други пари. Той имаше излишни ресурси, които сам не можеше да използва както трябва. Натрупването на излишен капитал води до това, че ресурсите започват да се връщат, да отичат към периферията, а периферията успешно се развива – не ѝ трябва нито наука, нито производство, нито икономическа ефективност – всичко си купува.
След това, когато ситуацията се промени, центърът започва да търси пари, започва обратното преразпределение, опитва се да си върне парите.
Да разгледаме сега отношенията между Запада и Русия през последните 20 години. Виждаме ясно потвърждение на тази логика. Бяхме големи приятели със Запада в периода на икономически растеж – Г8, всички приемаха Путин, хвалиха Русия. А сега какво? Путин да не би да стана по-голям диктатор, отколкото беше преди 10 години? Какво, простете, се промени? Говорим за някакви проблеми с Украйна, а тогава Чечения как така ни я простиха, ще ме извинявате много? Бомбардировките в Алепо? А бомбардировките в Грозни? Тогава никой не задаваше особено неприятни въпроси. Сега намериха да питат.
Тогава всичко беше наред, защото за всички имаше парички. Звучи цинично, но всичко опира до парите. След това парите и ресурсите започват да стават кът и Западът, точно като център, който геополитически при нас съвпада със Запада, се оказва в недостиг на ресурси. Това означава не само че ресурси технически не достигат, а че задействаните институционални, политически, икономически проекти започват да се сблъскват с дефицит на средства, с нарастващи затруднения. По-конкретно такъв е проектът на Евросъюза. За да може Евросъюзът да поддържа собствената си стабилност, той трябва да се разширява, да завладява нови пазари, да контролира нови ресурси. Евросъюзът трябва да има свое Мексико, своя близка периферия.

И най-очевидното решение е постсъветското пространство?
Украйна и Русия. Първо Украйна, после Русия. Русия не се поглъща надве-натри, а и Украйна засега създава проблеми с храносмилането, засяда на гърлото, но не защото се съпротивлява, а защото е голям залък. Същата история като с Мексико.

Кой и защо иска да „схруска“ нашата управляваща класа?
Защото тя е излишен посредник. Системата през 90-те години в цяла Източна Европа беше много проста. Местният елит получаваше картбланш да прави каквото си иска у дома, стига да осигури потока от ресурси и интеграцията на своята икономика в световната система. В условия на криза нещата се променят. Елитите в страните от центъра започват да смятат, че елитите в страните от периферията са излишни посредници, те искат да използват ресурсите направо и да ги управляват. Освен това изтъкват, че ще ги управляват по-ефективно. Което, най-вероятно, е вярно.
Защо изведнъж изплува темата за корупцията? Защото служи за някакво морално оправдание. Корупцията обаче си е такава, каквато си е била винаги. Проблемът е, че тя систематично започва да играе друга роля. Корупцията в условията на 90-те или дори началото на 2000-те години беше онази част, която руските елити прибираха от световния пазар за себе си. Как? Както можеха. Крадяха, прехвърляха си, преразпределяха с подкупи. Навсякъде е така. В по-културните страни се прави по-цивилизовано, в по-некултурните просто се краде. От гледна точка на политикономията същността не се променя.
В ситуацията на 2015-2017 обаче това са постъпления, която не влизат в световния пазар. Тогава възниква въпросът: а защо тия трябва да ги прибират? Ако всичко е честно, за тях няма да има, а за кого ще има? Ще има за ефективния мениджър, който ще работи за преразпределението на ресурсите в полза на центъра. Разбира се, че тогава руският чиновник и руският буржоа ще се хванат за ръце и ще викнат в един глас: „Няма да върнем награбеното!“ И са прави – искат да им вземат честно награбеното имущество.

Честно награбеното?
Награбено е в пълно съответствие с правилата, които другата страна съвсем доскоро приемаше, а сега променя в движение.

Какви са тогава шансовете на руската бюрокрация в неравната схватка с могъщите елити на центъра?
Както казваха навремето Маркс и Енгелс, това е взаимната гибел на борещите се страни, тяхното взаимно унищожение. Не в смисъл, че всички ще се избият едни други. Имам предвид, че тази ситуация доведе до известна взаимна блокировка, при която Русия се оказа непреодолимо препятствие за провеждането на западната политика, придобиването на нови ресурси. От друга страна, тъй като самият руски елит е напълно интегриран в тази система, той не може да бъде алтернатива. Може да се бие в гърдите, колкото си ще, да говори, че сме носители на светлината на хилядолетна цивилизация и дълбоки идеи, но това не е вярно. Той е част от същата система, застъпник на същата идеология и ценности. Под патриотичното лустро се крие тази неприятна реалност.
Никаква друга системна, идеологическа и икономическа концепция или стратегия, освен тези, които вече има в либералната среда, те вече не могат да предложат. Именно затова нашите политически ура-патриоти са принудени да съжителстват в правителството с икономическите либерали. Това ще доведе до задълбочаване на вътрешната криза, както у нас, така и в Евросъюза, при това успоредно.
Вижте само изборите в САЩ. Аз не помня някога да е имало такива избори – не говорим, разбира се, за XIX век. Избори, при които не само борбата е ожесточена, но и цялата политическа система, установените норми, правилата на играта отиват по дяволите.

А какво по-конкретно да очакваме ние, за какво да се готвят редовите руски граждани?
В Русия разпадът на институциите ще протича динамично и даже по-динамично, отколкото на Запад, просто с известно забавяне. При тях разпадът започна година по-рано, при нас политическата система е по-силна, но социалната е много по-слаба. Затова пропука ли се политическата система, всичко ще даде фира.
При нас първата отбранителна линия е много силна, а всичко останало е много слабо. Това е и едната от причините политиката да става все по-авторитарна. Защото освен първата отбранителна линия, която е само контрол върху изборите и пр., управляващите кръгове нямат нищо друго. Оттам иде и страхът: изгубите ли първата линия, ще изгубите всичко, нищо няма да контролирате. Макар че, може би, в крайна сметка, няма да изгубят кой знае какво.
Сега, както е в Америка, главният проблем не е в това, че всичко ще им вземат, големият страх не е от това, че управляващите ще изгубят даже властта. Големият страх в момента е, че ще изгубят контрола. Това е безумен, почти патологичен страх от загуба на контрол, защото тогава не се знае какво ще стане. Може и нищо страшно да не стане, но страшна е именно непредсказуемостта. Както в историята със съветските партийни секретари през 1968 година, за която говорих по-горе.
А след това… Както във времето на перестройката – преминем ли тази граница, се появява друго усещане (което също е много опасно, може би даже по-опасно), че всичко е позволено. Тоест, сега знаем добре: това не може, така не бива. Ето, сега си говорим с вас какво можем да направим утре. Утре сигурно пак така ще си седим, вие ще говорите с някой друг, аз – с друг журналист. И утре ще си живеем както днес.
Ако обаче контролът бъде изгубен, тогава не знам, аз може утре да препускам на кон и да размахвам калъчката, разбирате ли? А вие например да подписвате присъди…

Тези сътресения и промени възможни ли са дори ако Владимир Путин остане на върха на властта?
Да, възможно е, не изключвам. Тоест, на определен етап и това ще стане… Това ще бъде последната сламка, за която всички ще се хванат – всички страни, защото трябва да има някаква котва. Правителството може да падне, губернаторите могат да бъдат свалени, да речем, но царят ще остане…
Има такъв пример – Тайланд. Обърнете внимание, там имаше няколко държавни преврата, но кралят не мръдна. Умря наскоро, преживя много сътресения, ситуации, когато страната няколко пъти беше на ръба на гражданска война. Нито една от силите не посегна на краля!

Все пак, неизбежен ли е в Русия „левият обрат“?
Безусловно. Само че аз силно се надявам да не бъде в такава крайно жестока форма, както през 1917 година. Ние просто сме друго общество, не толкова младо общество.
Русия през 1917 е страна на млади селяни. Огромна маса неграмотни или полуграмотни момци, откъснати от земята, въоръжени. В Русия през 1917 културната динамика е съвсем различна. Публиката е невероятно разгорещена, никого и нищо не жали, дори самата себе си. Освен това има известно количество високообразована, напредничава интелигенция, която заема ключови постове, може да дава насоки, но не може да контролира масата в нейното всекидневно поведение.

А как изглежда картината в съвременна Русия?
Днес картината далеч не е толкова разгорещена и това е минус, но пък и възможностите за ексцеси са много по-малко, защото обществото е по-старо, по-образовано и по-хуманистично настроено, в крайна сметка и по-еснафско, градско, което, като цяло, не е непременно добре от културна гледна точка, но не е толкова страшно. До един момент. Защото, когато еснафът освирепее, става много опасен. Още обаче не е доведен до такова състояние, че да плюе на всичко.
Затова и има такава историческа логика… Първо революция, после реставрация, след реставрацията пак трябва да се влезе в революционна фаза или ляв обрат, както щете го наречете, за да се възстанови най-важното от изгубеното по време на реставрацията. Ако гледаме на съветската история като история на индустриалната модернизация, пак става ясно. Трябва пак да станем индустриална страна, индустриална държава, преди всичко. За това в крайна сметка е необходима отново революция. Революция, която обаче може да се оприличи на английската „славна революция“. Тоест, на преден план няма да бъдат непременно тълпи моряци и въоръжени работници…

Все пак обаче някой трябва да формулира тези мисли тук в Русия.
Това ще видим след време, защото не можем да предсказваме бъдещето. Ясно е обаче, че някаква стихийна ляво-патриотична партия вече се образува и в сегашния момент, парадоксално, тя залага на Путин. Едва по-късно ще осъзнае собствената си сила и той вече няма да ѝ трябва. Засега обаче има ляво-патриотична обществена партия, предимно от чиновници, макар те самите още да не знаят, в някаква тайна опозиция са. Поговорете обаче с чиновниците по места, питайте ги какво искат. Рядко ще срещнете отявлени либерали. Работата обаче е там, че те сега мислят, че в един прекрасен ден Владимир Владимирович като в приказката ще скочи, ще се удари оземи, ще се преобрази в чуден юнак, ще изправи снага и ще рече, че от утре тръгваме по друг път.

И ще се превърне във Вилхелм Орански? Има ли други претенденти за тази роля?
Няма да се превърне. Ще се появи някой друг. Един или повече – който се осмели. Вижте как например в Аржентина през 2001 година свалиха двама президенти и изведнъж пристигна губернаторът на най-отдалечената провинция, Нестор Киршнер. Просто го бяха забравили. А той усети какво иска обществото.
Ако такъв човек или група хора сега излезе наяве, ще я задушат. Тя именно затова има шанс да се появи, защото не я познаваме.
По този повод има интересна история, когато Владимир Илич пристига в Швеция в пломбиран вагон, а в Швеция е крайната гара. Слиза в Стокхолм и му свършват парите. Не може да си купи даже билет до Петроград. Ни напред, ни назад. Негов другар отива при шведски ляв социалдемократ да иска пари, но човекът и той нямал. Тогава левият социалдемократ хваща Ленин и го води при шефа на фракцията – десен социалдемократ – и казва: „Дайте, моля, на този другар пари. Защото, ако му дадете пари, той след няколко месеца ще управлява Русия“. И оня, както пише този швед в спомените си, не повярвал, но пари дал. Такива ми ти работи. •


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *