Феноменът на безсмислените професии

печат
През 1930 година Джон Мейнард Кейнс предрича, че към края на века технологичният напредък ще позволи на страни като Великобритания и САЩ да постигнат 15-часова работна седмица. Имаме всички основания да мислим, че е бил прав. Чисто технически сме напълно способни да го постигнем, но нещо не се получава. Като че ли техниката ни кара да работим повече.
За да стане така, се създават професии, които реално са безполезни. Огромни групи от хора, най-вече в Европа и Северна Америка, прекарват целия си продуктивен живот в изпълнение на задачи, които мълчаливо считат за безполезни. Това води до огромни морални и психически поражения. То оставя дълбоки белези върху нашата колективна душа. На практика обаче никой не обсъжда този проблем.
Обещаната от Кейнс утопия се очаква още през 1960-те години. Защо никога не се материализира? Стандартният отговор днес е, че не е сметнал огромния ръст на консуматорството. Изправени пред възможността да работим по-малко часове или да имаме повече играчки и забавления, всички колективно сме избрали второто. Това е удобно оправдание, но ако дори за момент се замислим, ще открием, че няма как да е вярно. Да, свидетели сме на създаването на безкрайно разнообразие от нови професии и индустрии от 20-те години на 20-ти век насам, но много малко от тях са свързани с производството и разпространението на нови продукти като суши, iPhone или модерни маратонки.
Тогава какви са новите професии? Скорошен доклад върху заетостта в САЩ между 1910 г. и 2000 г. дава ясна картина (забелязвам почти същото във Великобритания). През последното столетие е намалял драстично броят на работниците, заети като домашни прислужници, в индустрията и в селското стопанство. В същото време броят на заетите като „специалисти, мениджъри, чиновници, в пласмента и услугите“ се утроява, като „достига една до три четвърти от общият брой работещи“. С други думи производствените професии, точно според предвижданията, са автоматизирани до голяма степен. Дори да отчитаме индустриалните работници по целия свят, включително трудещите се маси в Индия и Китай, тези работници все още не са толкова голям процент от населението на света, какъвто са били преди.
Вместо обаче това да позволи сериозно намаляване на работните часове без спад в заплатата, за да могат всички хора да имат време за своите занимания, радости и идеи, ние виждаме не само раздуване на администрацията, но дори създаване на изцяло нови сектори – например на финансите и телемаркетинга – или безпрецедентно разрастване на сектори като корпоративното право, академичната и здравната администрация, човешките ресурси и връзките с обществеността. При това цифрите дори не включват хората, които осигуряват административните, техническите, охранителните и други услуги за тези сектори. Нито пък за цялата група помощни индустрии (разхождане на кучета, денонощна доставка на пица), които съществуват единствено защото всички други прекарват прекалено много време в работа за останалите отрасли.
Предлагам да ги наречем „безсмислени професии“.
Сякаш някой се занимава единствено със създаването на безсмислени професии, само за да ни накара да работим повече. Точно тук е мистерията – точно това не биваше да се случва при капитализма. Разбира се, в старите неефективни „социалистически“ държави като Съветския съюз, където работата се смята за право и свято задължение, системата измисля толкова работни места, колко трябва (в Съветските бакалии трябваха трима чиновници, за да продадат парче месо). Разбира се, точно това е проблемът, който свободната конкуренцията се очаква да реши. Според икономическата теория последното нещо, което можем да очакваме от едно предприятие, насочено към печалбата, е да харчи пари за служители, от които не се нуждае. Въпреки всичко, това се случва.
Докато корпорациите може да се занимават с безпощадно орязване на персонала, съкращенията и „оптимизацията“ винаги се стоварват върху класата хора, които всъщност създават, местят, поправят и поддържат различни неща. Това се случва чрез някакъв странен алхимически процес, който никой не може да обясни напълно, броят на платените бюрократи в крайна сметка нараства и все повече служители се оказват в положение, също като в Съветския съюз, реално да работят по 40 или дори 50 часа седмично на хартия, но ефективно само 15 часа, точно както Кейнс предвижда, а останалото време да прекарват в организиране или посещаване на мотивационни семинари, писане в социалните мрежи или теглене на телевизионни сериали.
Очевидно отговорът на този въпрос не е икономически. Той е морален и политически. От една страна, управляващата класа е установила, че щастливо и продуктивно население със свободно време е смъртоносна заплаха за нея. Помислете какво започна да се случва когато тези условия се появиха макар и частично през 1960-те! От друга страна, за експлоататорите е много удобно трудът да бъде ценност сам по себе си и да се налага убеждението, че всеки, който не е готов да се подложи на някаква интензивна и неприятна работа през по-голямата част времето си, не заслужава да живее.
Веднъж, докато размишлявах над безкрайният ръст на административните отговорности в британските академични среди, измислих едно възможно описание на ада. Адът е сбор от хора, които прекарват основната част от времето си в работа по задачи, които не харесват и не вършат особено добре. Да речем, че са били наети, защото са майстори на шкафчета. После обаче откриват, че се налага да прекарват по-голямата част от времето си в пържене на риба. Не, че има нужда от това или поне има нужда от сравнително малко количество пържена риба. Някак си обаче всеки е обсебен от идеята, че останалите може би прекарват повече време в правенето на шкафчета, вместо да изпълняват своята част от пърженето на риба. Съвсем скоро работилницата се затрупва с огромни купчини безполезна зле изпържена риба. И това е единственото, което хората реално правят. Мисля че това е доста точно описание на моралната динамика на нашата икономика.
Наясно съм, че моето твърдение ще бъде посрещнато със следните възражения: „Кой си ти да определяш кои професии са необходими? Какво значи необходими професии? Ти например си професор по антропология, каква е нуждата от твоята професия?“ Наистина, голяма част от четящите жълта преса биха приели моята професия за дефиниция на изхарчени безцелно обществени средства и от определена гледна точка това е вярно. Нямаме обективни критерии, с които да измерим обществената полезност.
Затова не бих се опитвал да убедя някой, който е сигурен, че работата му допринася за общото благо, че това не е така. Какво обаче да кажем за хората, които сами смятат, че професиите им са безсмислени? Неотдавна се свързах наново със стар приятел от училище, когото не бях виждал от 12-годишен. С изненада открих, че през това време той е станал поет, а после и фронтмен на инди-рок група. Бях чувал някои от техните песни по радиото, без да имам и най-малка представа, че познавам изпълнителя. Творчеството му беше брилянтно, иновативно и без съмнение е просветило и подобрило живота на хора по целия свят. След няколко неуспешни албума обаче той загубил договора си, затънал в дългове, родила му се дъщеря и избрал – по неговите думи – „стандартния изход“ – да завърши право. Сега е корпоративен адвокат в известна нюйоркска кантора. За пръв път чух някой да признава, че работата му е абсолютно безсмислена, като цяло безполезна за обществото и по негово мнение не би трябвало да съществува.
Тук могат да бъдат зададени доста въпроси. Например какво говори за нашето общество фактът, че има ограничено търсене на талантливи поети и музиканти, но – както изглежда – неутолим глад за корпоративни адвокати. (Отговор: ако 1% от населението контролира по-голямата част от благата, това което наричаме „пазар“ ще оценява онова, което те смятат за полезно, а не това, което иска останалата част от населението.) То също така обаче показва, че повечето хора на подобни позиции са наясно с „качеството“ на професията си. На практика не съм срещал корпоративен адвокат, който не смята работата си за отвратителна. Същото важи и за останалите категории от новопоявили се професии, споменати по-горе. Има цяла прослойка от добре платени професионалисти, които, ако срещнете на парти и споменете, че работите нещо интересно и смислено, изобщо ще избягват да обсъждат темата за своята професия. Оставете ги обаче да си пийнат и ще изслушате дълга тирада за това колко безсмислена и глупава е работата им.
Това е дълбоко психологическо насилие. Как може някой дори да говори за достойнство в труда, когато сам тайно чувства, че неговата професия дори не трябва да съществува? Как да не създаде това дълбоко чувство на гняв и възмущение? Нашето общество изглежда невероятно, защото управниците са открили как да насочат гнева и недоволството, както в примера с пържената риба, точно срещу хората, които вършат смислената работа. Сякаш имаме правило, че колкото по-полезна е нечия професия за останалите, толкова по-ниско платена е тя. Отново е трудно да се посочи точна мярка за полезност. Лесно обаче можем да придобием представа, като си зададем въпроса „Какво ще стане, ако всички хора от дадена професия изведнъж просто изчезнат? Каквото и да мислите за медицинските сестри, боклукчиите, автомонтьорите – очевидно е, че ако всички те изчезнат в облаче дим, резултатът ще бъде незабавен и катастрофален. Свят без учители или докери ще изпадне скоро в затруднения и дори такъв без писатели фантасти и ска-музиканти ще бъде по-лошо място. Не е толкова ясно обаче как човечеството ще загуби, ако всички лобисти, имиджмейкъри, преброители, продавачи по телефона, съдии-изпълнители или юрисконсулти изчезнат по-подобен начин. (Мнозина подозират, че светът дори ще се подобри.) Въпреки това, с изключение на няколко често изтъквани професии като лекарите, правилото, че полезната работа е зле платена, изглежда работи учудващо добре.
Още по-странно – като че ли битува разбирането, че всичко е в реда на нещата. В това се крие една от тайните сили на десния популизъм. Пример за подобен популизъм е, когато таблоидите предизвикват недоволство срещу служителите на лондонското метрото, които блокират града при спорове по трудовите си договори. Самият факт, че работниците в метрото могат да парализират Лондон показва, че техният труд всъщност е необходим. Явно точно това обаче дразни останалите граждани. Още по-ясно проличава в САЩ, където републиканците със забележителен успех мобилизират недоволството срещу учителите или автоработниците (а не срещу училищните администратори или ръководителите на автомобилната индустрия, които всъщност причиняват проблемите) за уж незаслужено големите заплати и придобивки. На практика отношението им беше: „Вие сте длъжни да учите децата! Да правите автомобили! От къде на къде имате нахалството да искате пенсии и здравно осигуряване, сравними с тези на средната класа?“
Ако някой беше седнал да проектира трудови взаимоотношения, които идеално да отговарят на интересите на финансовия капитал, трудно би успял да сътвори по-добър модел от днешния. Работниците, които наистина произвеждат продукт с реална стойност, са постоянно потискани и експлоатирани. Останалите се разделят на две прослойки – вечно заклеймяваната прослойка на безработните и немалко хора, на които се плаща, за да не правят нищо полезно. Предназначението на вторите е да се идентифицират с перспективите и възгледите на управляващата класа. В същото време у тях се насърчава недоволство срещу всеки, чиято работа има ясна и неоспорима социална стойност. Поне е ясно, че системата не е съзнателно проектирана. Тя е еволюирала в продължение на повече от век опити и грешки. Нейното съществуване обаче е единственото обяснение защо, въпреки нашите технически възможности, не работим по 3-4 часа. •

Дейвид Гребър


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *