Фидел – история за един провал

печат
През ноември Фидел Кастро замина за оня свят. Това даде повод на медиите да припомнят за позабравения „Остров на свободата“ и така наречената кубинска революция. Тя се ражда в опит за сделка с американския империализъм, преживява благодарение на съветския империализъм и е обречена да загине като всеки опит за установяване на „народна власт“.

През 1952 г. 26-годишният Кастро е сред основните активисти на Ортодоксалната партия. Комунистическата партия на Куба е само бележка под линия в местната политика. Сам произхождащ от семейство на плантатор, женен за представителка на кубинския елит, той вижда проблемите на обществото повече в ширещата се корупция, отколкото в социалното неравенство. След редица загубени битки с бандитизма, корупцията и съдебната система, Кастро вече е поел пътя на въоръжената борба.

Осъден на затвор след опит за преврат, освободен след обща амнистия, Кастро заминава за Мексико. През 1956 г. се връща в Куба с още осемдесет въоръжени последователи, за да свали от власт тогавашния диктатор Батиста. След първото сражение при акостирането оцеляват само деветнадесет бунтовници. По това време островът е „игрална зала за богаташите на света“, в което корупцията и бандитизмът облагодетелстват американските мафиотски кланове и малцината кубинци, назначени за местен елит. Достатъчни са деветнадесет души в планината, за да разпалят бунта по целия остров.

Колкото и парадоксално да звучи, окончателният удар върху диктатурата е нанесен от САЩ. В навечерието на новата 1959 година между борците за национална независимост, водени от Кастро, и държавната армия, командвана от генерал Кантийо, действа примирие. Кантийо получава инструкции от САЩ да арестува и осъди президента, за да бъде заместен с по-лицеприятна фигура. Батиста обаче го изпреварва и духва от Куба. Държавната власт се разпада, Кантийо е арестуван от собствените си подчинени. Кастро и неговите бойци са посрещнати като освободители. През февруари Кастро вече е президент и през април обикаля Северна и Южна Америка (започва със САЩ и тогавашния вицепрезидент Ричард Никсън) с предложение за латиноамерикански „План Маршал“, финансиран от САЩ. Немалко тлъсти играчи в американската политика обаче смятат, че губят много пари от кубинската независимост. Те не искат правителството им да се пазари с новата власт, а просто да я премахне, за да си върнат имотите и доходния бизнес. САЩ насочват срещу режима на Кастро оръжия от всякакъв вид – от икономическо ембарго, през терористични актове, до открит опит за разпалване на гражданска война чрез нахлуването в Залива на свинете. Едва след откритото нападение през декември 1962 г. Кастро се „покръства“ като марксист-ленинист. Старата Комунистическа партия, дотогава без влияние в политиката, се закрива, за да бъде учредена нова, вече с лидер Фидел Кастро. В замяна на това открито присъединяване към съветската идеологическа схема, малкият остров, ограден отвсякъде от марионетни режими на САЩ, получава военна и икономическа помощ… и атомно оръжие.

През 1962 г. Хрушчов нарежда на Кастро да приеме разполагането на атомни бойни глави в Куба. След като САЩ се възпротивяват, едва не се стига до ядрена война. Кастро безцеремонно е оставен извън преговорите. В края на октомври той призовава Хрушчов, в писмо от „един неуморен защитник на мира към друг“, да нанесе първия ядрен удар, в случай че САЩ нахлуят в Куба. През декември руснаците изтеглят всички атомни оръжия от острова. Едва през 2010 г. Кастро публично заявява, че „сега, като знам, каквото вече знам, мисля, че не би си заслужавало“ да избухне ядрена война за запазването на новата власт в Куба.

През 60-те години на миналия век за много хора по света все още изглежда, че малкият остров успешно устоява на най-могъщата държавна машина в историята. Следващите години обаче доказват обречеността на начинанието. Кастро безуспешно призовава света за борба срещу САЩ, докато икономиката на Куба става все по-слабо конкурентна. Сривът идва в началото на 90-те, когато останките от СССР спират икономическата помощ за острова – икономиката се свива с 40% за две години. Кубинските власти правят стъпки към капиталистическа икономика, легализират употребата на долари, наблягат на международния туризъм, но не дочакват нов „План Маршал“.

Кубинската икономика не може да предложи на капитала нищо повече от онова, което останалите страни в региона отдавна предлагат. Освен това във Флорида живеят милион имигранти от Куба, които имат непропорционално голямо влияние върху избора на президент и са възпитани в кръвна омраза към Кастро.

„Левите“ издания пеят дитирамби за починалия и го сочат като пример за подражание. Историята на Фидел обаче е история на провал. Провал не на личността (която е постигнала всичко „в личен план“ – доживотна власт и всенароден плач на държавно погребение), нито на кубинския народ (за когото изглежда илюзията за независимост, поддържана от режима на Фидел, е по-приемлива от илюзията за ситост, поддържана под контрола на САЩ), а провал на идеята за национална независимост и социална държава. Под управлението на Кастро „независима“ Куба се люшка от един Голям брат към друг, докато жителите ѝ стават все по-зависими от държавното благоволение. Кубинската революция е част от световния процес на формиране на национални държави в бившите колонии. Пореден опит да бъде създаден местен елит, който се представя като несменяем изразител на волята на всички жители на страната. Множеството такива опити след Втората световна война са удавени безславно в тресавището на глобалното неравенство, транснационалните корпорации и неспирните локални конфликти. Символите на революцията от 1950-те един по един тръгват след Фидел. Вероятно кубинския народ го чака същото блато, в което нагази българският, след като тукашния „революционен елит“ се подложи в услуга на САЩ.

На фона на своите по-близки и по-далечни съседи Куба днес е също толкова зависима и бедна, колкото и в края на 1950-те. Светът има нужда от съвсем различна революция – за цялостно освобождение на всички жители на планетата. Тя обаче няма да дойде, докато ръцете са заети с разнасяне на брадати портрети по площадите.

Златко


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *