Челен опит за протестъри

печат

Законът еднакво забранява и на богати, и на бедни
да спят по улиците, да просят и да крадат хляб.
– Анатол Франс –

Анархокомунистическата група „Râvna“ от северната ни съседка публикува опит за анализ на ставащото в страната им. Предвид кампанията хвалби на „румънския модел“ в България, е полезно да видим как виждат самите румънци този толкова харесван у нас „модел“ – на практика диктатура на съдебната власт, представяна като „благо“, сякаш магистратите са до един патологични алтруисти и не преследват никакви ни собствени, ни политически и икономически поръчани интереси, а се трепят „на ползу роду“ за самата идея, безкористно и строго принципно.

Другарите от Румъния твърдят, че настоящият момент на протести срещу решенията на управляващата партия, е просто пореден тур във вечната борба за власт между групировки от политическия елит и силовите структури. Тоест събитие, което не води до полза за трудещите, нито приближава тяхното социално освобождение. Основните действащи лица в изостреното съперничество са представители на „средната класа“, президентът, някои силови ведомства, Националният отдел за борба с корупцията (DNA) от едната страна, а от другата са Социалдемократичната партия (PSD) и политическият елит.
Макар опозиционните партии да отричат съпричастността си към втория лагер заради евентуални електорални загуби, действията им говорят друго. Логично е партиите тихичко да се радват, че PSD се опитва да отмени закони, които дават възможност на силовите ведомства да контролират политиците през последните 10 години и често да злоупотребяват с този контрол.
Сред активно протестиращите има работници, представители на бедняшките маси – най-изгубилите от прехода от държавен към пазарен капитализъм. Обяснението е в отровените от медийната пропаганда умове през изминалите 27 години. Невъзможен за подминаване е и фактът, че напълно липсва каквато и да е будеща доверие алтернатива, способна да отстоява интересите на трудещите се и безработните.

В сегашна Румъния голямо самочувствие придобиват „младите и красиви“ от средната класа – слоевете от обществото с приличен жизнен стандарт; те се надяват да постигнат нивото на „средната класа“ на Запад, надъхани са от „прогреса“ и не виждат проблем в присъствието на западния колониален капитализъм в страната. Мнозина от „младите и красиви“ са добре платени наемни служители, понатрупали прилични спестявания. Част от артисалите от тази „румънска мечта“ пък се натискат да се наредят сред буржоазията – типичен пример за класово предателство. Общата характеристика на средната класа е презрението към работещите бедняци, които според тях са „остатък от комунизма“ и именно те им пречат да се домогнат до членство в буржоазната класа.
PSD се смята за „партия на корумпираните“, но по нищо не се различава от останалите европейски партии; твърдо стои на социалдемократическите традиции, което значи реформизъм и „капитализъм с човешко лице“. Надали е по-корумпирана и по-различна от всички досегашни партии. За PSD обичайно гласуват работниците и най-бедните слоеве от румънското общество – просто няма друга партия, която поне на думи да декларира съчувствие към техните проблеми. Наследничка на Фронта за национално спасение през „революционния“ период, PSD, наред с останалите партии, осигурява първоначалното натрупване на капитала. Тя провежда приватизацията и масовите уволнения, отваря новите пазари за инвестиции, орязва социалните разходи – никаква разлика с другите политически сили.
Друга причина работниците все още да припознават PSD като „своя“ е влиянието на организационната структура, добре развита именно в бедните градски квартали и по селата. Това влияние е умело използвано за оправдаване на антинародната политика. Така отказаното вдигане на минималната работна заплата до 200 евро беше преглътнато от работническата класа срещу обещания (неизпълнени или частично изпълнени) за повишаване на пенсии и други социални придобивки – очите на бедния румънски избирател бяха замазани с „щедростта“ на правителството да храни безплатно учениците. В същото време PSD, за да прибави малко електорат от десните, намалява и даже отменя данъци върху заможните граждани и фирми. Това начинание носи успех на партията на последните избори, но пък печели недоволството на фактическите управляващи Румъния сили (които се намират извън страната). Те възприемат PSD като пречка за търсеното „чисто“ неоколониално управление чрез десни политици (или „експерти технократи“), без реверанси към бедняците и с по-енергично прокарване на интересите на чуждестранния капитал.

В отговор PSD се опитва да флиртува с националистическите и консервативните настроения, характерни за най-реакционната част от населението, а за съжаление виреещи и сред недобре ориентираните представители на работническата класа. PSD подкрепя прикрито фашистките инициативи на „Коалицията за семейството“ уж в защита на „традиционните семейни ценности“. Накратко, PSD е доста дружелюбна към капитала, не се гнуси от консервативни и националистически акценти, не протестира срещу дейността на неоколониалните институции НАТО, МВФ, ЕС и посолството на САЩ. Същевременно обаче лидерите ѝ засягат някои социални проблеми, свършват по нещо, с което десните партии „не се смърсяват“.

Нашумялата през последните години вълна – цяла идеология – е „борбата с корупцията“. Според нея Румъния „уверено крачи“ към капитализъм по западен образец и трябва да срита някои пречки по този „съдбоносен“ път. „Пътят“ включва демонтаж на промишлената инфраструктура – с който България отдавна е първенец в социалистическото съревнование, – поевтиняване на квалифицираната работна сила, поддържане на благоприятна среда за чужди инвеститори (ниски данъци, безпрепятствен износ на печалбата) – тоест колониален капитализъм. Корупцията в този случай пречи, защото повишава разходите на инвеститорите. Пропагандата пък „да направим НОРМАЛНА държава, каквито са западноевропейските“ кара „средната класа“ горещо да одобрява „борбата“ срещу онази корупция, която пречи на колонизаторите, без дума да става за корупцията, която самите колонизатори практикуват и внасят. „Борбата“ е начената от 2004 г., когато се оформя и ясно ядро на „средната класа“. Всички регресивни явления, да не кажем жестокостта на преходния период, преди тази година се обясняват „корумпирани режими“, а за главен корупционер е нарочена PSD, макар между 1996 и 2000 тя да не участва във властта. Средната класа обвинява социалдемократите в „комунизъм“, а електората им – в диващина, като за образец има „европейските ценности“, „правовата държава“ и западната култура.

Президентът Йоханис в тази ситуация минава за „гарант“ на ценностите – етнически немец, бивш кмет на Сибиу, бивш професор, собственик на шест жилищни сгради. Така е изградена и пропагандата: лидерът на „корупционната партия“ е провинциален балкански субект, деспотичен, нецивилизован; президентът пък – защитник на „европейското развитие“, на върховенството на закона, пръв борец с корупцията, приятел на задокеанската империя. Казано на прост език, Йоханис е враг на всичко онова, което пречи на натрупването на капитали и което спъва чуждите империалистически интереси; Драгня пък, лидерът на PSD, носи на ревера значка на „поборник за интересите на трудещите се“, но в деянията си е трудно отличим от своя опонент.

За протестиращите от средната класа обаче формулата е неоспорима: Йоханис е добър, Драгня е лош. Идеята, че и двамата са един дол дренки, не покълва в „среднокласовите“ глави.

А мизерстващите трудещи се?

За разлика от мнозина в тесния и незначителен свят на румънските леви, анархокомунистите настояват, че за трудещата се класа „борбата с корупцията“ е без никакво значение – която и групировка да победи, тя пак ще брани интересите на капитала. Азбучна истина е, че правителството не е нищо друго, освен директорски борд на управляващата буржоазия. Изводът на анархокомунистите е, че трудещите могат да се освободят единствено със собствени сили. Затова е важно развиване на класово осъзнаване, а от него – самоорганизиране навсякъде, където е възможно – в работата, по местоживеене, така че да се сложи край на господството на богаташите, които отдавна щяха да бъдат изритани от историческата сцена, ако съпротивата срещу тях беше малко по-последователна.
Идолът на „средняците“, правовата държава, е чисто и просто параван за същността на държавността – да увековечава неравенството.

Достойно за съжаление, а не за подражание е това, което се случва в Румъния: протести в подкрепа на антидемократични институции, искания за имуществен ценз при гласуване – все симптоми за фашизиране на средната класа, зловещо възраждане на призраци от румънското минало.

Преразказ от румънски със съкращения: Христо Николов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *