§1: На власта всичко е позволено
ПО ЗАКОН парламентът у нас е едва ли не ПАЗИТЕЛ и ИЗТОЧНИК на законност.
Така ли е? Ще има да вземате – от умрял колет.
Парламентът спокойно гласува нарушаване на собствената си „светиня“ – конституцията. Толкова светиня, че чак фетиш.
Светиня, но само ако е удобно.
И така – някакви висши същества ли, напълно различни от редовите граждани, заседават в Народното събрание, че за тях МОЖЕ, а за нас, простосмъртните НЕ МОЖЕ?
Правителството, което пък по закон е ЗАДЪЛЖЕНО да се подчинява на парламента, също толкова спокойно заяви, че решението на депутатите за удължаване на мораториума върху продажба на селскостопанска земя на чужденци НЯМА ДА БЪДЕ СПАЗЕНО.
Същите представители на правителството гърлата си съдраха да повтарят, че сме „правова държава“, че „законността е над всичко“. Но ето – нарушават закона, който и за тях е „светиня“, чак фетиш.
Светиня, ама само когато им изнася.
Правилата, в които политиците се кълнат, са такива, че правителството или се подчинява на излъчилото го парламентарно мнозинство, или си подава оставка – само така може да протестира срещу незаконни решения на депутатите.
И така – свръххора ли работят в министерствата, че на тях им е позволено да погазват реда, спазването на който изискват – със санкции и полицейско насилие – от всички останали граждани?
Парламентът реагира ли срещу нарушението на правителството? Не. И понеже той е законодателят, значи позволява неспазване на законите – хем на себе си, хем на изпълнителната власт.
Нормално ли е това? Да. При режим на диктатура е съвсем обичайна практика. Но нали сме „демокрация“? Или не сме? И изобщо има ли значение формата на държавност?
И така, окончателен извод: щом законите нищо не струват за властта, откъде накъде те да важат за народа? И нека не се ограничаваме с ТОВА правителство и с ТОЗИ парламент. Техните действия не са някакво отклонение, те са обичайна практика. Те са доказателство на простичката истина, изказана от Христо Ботев в прав текст: ЗАКОНИТЕ СЕ ПИШАТ ЗА РОБОВЕ, ВСЯКО ПРАВИТЕЛСТВО Е ЗАГОВОР СРЕЩУ СВОБОДАТА.
Ако тази мисъл бъде най-сетне усвоена, тогава §1 вече няма да ни сковава, тогава ще сме способни да поемем по дългия и труден път към свобода, достойнство и нормален човешки живот – такъв, какъвто само си го представяме, но не го познаваме така да се каже лично.
