В памет на Серго Залесов
Преди една година, на 20 октомври почина Сергей Залесов. Анархист, художник, поет, много свестен човек. Повечето другари в Украйна и Русия, както и разбиращите руски посетители на Единния форум на анархистите (anarhia.org), го познават като Серго Житомирски – псевдоним по името на родния му град. Отиде си на малко повече от 50.
Завършва физико-математически факултет в Киев и допълнително два курса в Белоруската академия на изкуствата. Работи като строител, дърводелец, учител по математика в гимназия. От поколението на последните хипита в СССР, сам признава, че до анархизма стигнал през наивната хипарска философия. Запитан, Серго се затруднява да каже кога точно се е осъзнал като анархист, но първото му принудително събеседване с КГБ се е състояло през 1985 г. – именно по повод на негови публични анархически изказвания.
Серго е сред основателите на Анархическия съюз в град Житомир, Украйна, подразделение на Конфедерацията на анархосиндикалистите – първата такава организация в залеза на съветската империя. Оратор по митинги, разпространител на листовки и печатни издания с анархична тематика. Вестникът “Предтеча“ на Житомирския анархически съюз е почти изцяло оформян и списван от двама души – професионалният журналист Юрий Анисимов и художникът Сергей Залесов, чиито картини още тогава започват да се търсят, а по късно се появява и терминът “залесовски стил“.
Разпространението на вестника често води до арести, дълги разпити, сплашвания. За тези времена Сергей пестеливо казва: “Много се стараеха, но не ни пречупиха“. Също толкова лаконичен е за периода на “Перестройката“ и анархичното движение тогава. Веднъж, когато го попитахме по-настоятелно защо не обича да си спомня този къс от миналото, той отвърна: “КАС още с появата си през 1988 г. и официалното основаване в началото на 1989 г. тръгна накриво. Бяхме хаосисти, антикомунисти, агитатори на “свободния пазар“. Планини от литература и години размисли бяха нужни, за да осъзнаем, че правим глупости, съвместяваме несъвместимото – анархията с капитализма, организираността с безредието. Онези от нас, на които им дойде акълът в главата – а те малко останаха “в строя“, – сега са на левия фланг на анарходвижението, което е естествено и показателно. Така тече процесът на идеологическо съзряване, така се преодолява младежката инфантилност“.
КГБ така и не успява да пречупи КАС, но сривът става “отвътре“ – активистите напускат конфедерацията, за да се гмурнат в бизнеса или легалната политика, някои затъват в “окопите на ежедневието“, личните семейни проблеми ги засмукват като тресавище. Сергей също се оттегля за известно време, през което се утвърждава като търсен художник. “Бях в нещо като вътрешна емиграция“ – споделя за тези години.
През 2004 г. умира неговият другар и съратник Анисимов. Сергей получава архивите му, подготвя посмъртни стихосбирки за печат. “Вътрешната емиграция“ му става тясна, задушаваща, отново се включва в анарходвижението. Веднъж в интервю му задават въпрос: “Ти, успешен художник, с добър независим доход, защо пак се притури към тия анархисти?“ На което Серго отговаря с отворено писмо: “Имам син, имам вече и внуци. Не ми е все едно как и в какъв свят ще живеят. Не всичко е пари, не всичко е “материализъм“. Свобода на словото, свобода на самоизява, а в същото време – трябва да спазваш нечии дебилни закони. Това не е достатъчно, това не е добър свят. Аз не живея на пустинен остров“.
През зимата на 2010-2011 г. Серго се присъединява към Революционната конфедерация на анархосиндикалистите. Успява да създаде в родния си град здрава местна секция, която провежда множество акции, дейността ѝ редовно кара градските медии да коментират идеите на Бакунин и Кропоткин, делата на Нестор Махно, волно или неволно съдействайки на пропагандата на анархизма.
Кризата на РКАС, предизвикана от събитията на Майдана и след него, свалянето на Янукович, нахлуването на руски войски в Крим, войната в Донбас, завършва със саморазпускане на Конфедерацията през април 2014 г. Серго тежко и лично реагира на това. Не приема капитулацията, организира първомайска демонстрация, старае се да запази Житомирската секция. Не успява, все по-самотен, да се пребори с поредната криза, поразила анархическото движение в Украйна.
Серго се оттегля, отново става даскал – в селското основно училище. Рядко се свързва с другарите, рядко пише във форума, а когато е на линия, в лични съобщения споделя опасенията си от ръста на национализма, избуял не само в Украйна, но и в други страни.
Една от последните му публикации в Единния форум на анархистите цитира Октавио Алберола: “Най-добрият начин да почитаме паметта на загиналите е да продължаваме същата борба срещу системата на потисничество. Не жални панихиди, а борба – още по-сплотена и яростна“.
Няма какво да добавим към това. Ще те помним, Серго.
Николай Теллалов
