Диктатура и демокрация

(продължава от миналия брой)

За системните разлики в контрола над населението, доколкото може да се говори за „системни“, в най-важните сфери те изглеждат така:
1) В политическата – това са разликите между диктатурата и демокрацията. При първата властта на държавата е всеобхватна, в нея цари абсолютен произвол без никаква осезаема антивласт, ако не броим масовите кражби и неработенето („те се правят, че ни плащат, а ние – че работим“). Най-елементарните свободи са унищожени и опитите да бъдат практикувани открито – наказуеми. Вместо социална опора, каквато капиталистическата демокрация е създала в лицето на „средната класа“, диктатурата изгражда своя военно-полицейска опора посредством масовото вербуване на доносници сред всички групи и слоеве на населението. Тя се стреми към увековечаването си чрез „неограниченото от каквито и да е закони и норми насилие“ (dixit Ленин) и придружаващите го агитационни измами и манипулации на съзнанието на „нисшите“ класи. От тях следват масови репресии, прилагани от специализираните институции като ДС, милиция, затвори, концентрационни лагери, интернирания, затваряне на границите и жестоки преследвания на всеки опит те да бъдат преминати нелегално или посредством корумпиране на податливите с различни привилегии, улесняване в кариерата, настаняване в по-високите пластове на обществената пирамида и т. н. Мисълта и съвестта са унифицирани и робски или поне такъв е стремежът на властта. За целта тя разполага с всички средства: от училищата и университетите, през медиите и казармите (за мъжете), до жителството, местата за работа и дори църквите, чийто клир също е превърнат в сборище от доносници на „атеистичната“ държава. Понеже зависимостта на личността е пълна, тя е смазана, капитулирала и дори „изпитваща любов“ към собствения си убиец, приел образа на „старшия брат“ от книгата на Оруел „1984“, която има за своя канава сталинския „реален социализъм“.
При демокрацията примките около вратовете са по-хлабави и веригите, с който са приковани човекоподобните – по-дълги. Обикновено „морковът“ и измамата са ползвани с предимство пред тоягата. Някакви свободи, ограничени от парите, съществуват – на първо място свободата да избираш своя господар и дори да говориш срещу него. Можеш да издаваш малотиражни вестничета, да стачкуваш и протестираш с разрешение от властите, изобщо можеш легално да имитираш борба срещу системата… „в рамките на закона“. Но при по-тежки и безизходни кризи буржоазията подпомага финансово установяването на диктатури от рода на фашистката, нацистката, франкистката и т. н.

2) В икономическата сфера най-важна категория е собствеността. Според Прудон тя е кражба, но тя е и власт. Разглеждайки историята на нейните появи, преходи и трансформации (не само у нас), е достатъчно да установим верността на прудоновата дефиниция. В оформянето на нотариалния акт и узаконяването ѝ решаваща роля има политическата власт. Така е след „освобождението“ от Турция, но в още по-“чист“ вид това се видя при етатизацията през 1947 г. и приватизацията в наченалия с „демократизация“ нескончаем „мирен преход“ след 1989 година. В първия случай, след кражбата на краденото, която Маркс нарича „експроприация на експроприаторите“, новите властници или номенклатурата се превърнаха чрез държавата в колективен собственик на икономиката (средствата за производство и пазара на труда), а във втория, пак с помощта на държавната власт, колективният собственик се превърна в колектив от индивидуални и групови собственици, съхранили с малки изключения физическата и родовата си връзка и приемственост – т. нар. олигархия или червена буржоазия, разсята в различни пропорции във всички сфери и замитаща следите на произхода на богатствата си посредством серия фиктивни и реални покупко-продажби на вътрешния и международния пазар. Трябва да отбележим още, че при държавния капитализъм собственикът и работодателят е един-единствен, поради което от него зависи дали да те наеме и да ти оскубе перушината, или да те остави да умреш от глад.

3) В социалната сфера при тези пертурбации, общо взето, в социума нямаше пермутации. Пролетариатът – или по-точно бачкаториатът – не промени статута си – и при „двете системи с различен обществен строй“, както беше прието да се казва. Наемният труд и експлоатацията му от „висшите“ класи – „авангард“ при държавния и „елити“ при частния капитализъм – бяха непокътнати. Важно е да се отбележи още, че след 1989 г. се съхрани и приемствеността, т. е. „авангардът“ с дечицата, внученцата и агентурата им се трансформираха в „елити“ по „мирен начин“ и ограбването на „бачкаториата“ продължи от физически същите чорбаджии, които инициираха и извършиха „подмяната“.
Кога степента на грабеж в „двете системи“ беше и е по-голяма – е предмет на сериозно изследване. Можем само да допълним, че при социялизЪма никога не се говореше за „праг на бедността“, въпреки минимална заплата от 80 лева (+ петолевката на „бай Тошо“) и средна – два пъти по-голяма от минималната, при официална цена на долара по курса „купува“ от БНБ 2,60 лева, а „на черно“ – от 3 до 5 лева. Възможно е в България степента на експлоатация при днешния частен капитализъм да е по-висока, отколкото при държавния, защото алчната „червена“ буржоазия не срещна никаква съпротива от „трудещите се“, освен двата милиона „гласували с краката си“. Поради това днес „храбрият, героичен и трудолюбив народ“ е намалял с тези два милиона и ако на Запад Роботронната революция не унищожи работните места и за гастарбайтерите, след още четвърт век ще слезем под 5 000 000 души, което ще означава, че човешките загуби през „мирния преход“ ще надминат избитите във всички войни през цялата 7-вековна „паисиевска история“ (останалите 7 века не се броят, защото се падат на византийското и турското робство). Повече от очевидно е, че и най-кървавата Социална революция щеше да ни струва 100-кратно по евтино, но БГ-народ и този път пропусна звездния си исторически миг.
При така очертаната политическа, икономическа и социална картина на двете разновидности на капитализма ни остава да преценим разликите във възможностите за съпротива при всяка от тях, подчертавайки дебело, че след краха на държавнокапиталистическата империя, това сравнение има само исторически интерес.
Въпреки кървавите насилия, всевъзможните репресии, масовото вербуване и мизерия в Източноевропейския „преден двор на империята“, недоволството тлееше и зрееше, изразяваше се по различни начини и в отделни случаи се превръщаше във въстания и революции. Когато всестранната криза (за която зам. държавният секретар по Източната политика на Вашингтон Хелмут Зоненфелд говореше още през 1975 г.) достигна кулминационната си точка през 80-те години на XX век, за да избегнат Социална революция от Берлин до Владивосток, която по думите на същия Зоненфелд щеше да струва на Атлантическата общност по-скъпо от Третата световна война, с външната си намеса САЩ и съюзниците им, заедно с номенклатурата, вкараха съпротивата в кривия макарон на дисидентството, като я доведоха до „перестройката“, „кръглите маси“, „запазването на социалния и граждански мир“, „замяната на тоталитаризма с плурализъм“ и „оцеляването“ в прехода от държавен към частен капитализъм. Така бившите протагонисти в Студената война, с цената на серия от пазарлъци и взаимни отстъпки, запазиха контрола над събитията и преодоляха най-голямата генерализирана криза от втората половина на ХХ век.
Аз, както знаеш, съм волунтарист и мисля, че възможностите за съпротива са налице винаги, още повече в условията на кризата от 80-те и 90-те години на ХХ век. Затова имах цялото желание и работих за превръщането на България в „Пиемонт на Социалната революция“ на Изток. На въпроса защо не успяхме, а победи опортюнизмът, частичен отговор съм дал в спомените си.
На тези, които отхвърляха възможността за Социална революция в „Империята на злото“, ще напомним, че тя я носеше в утробата си още от момента на създаването си. Нейните противоречия: класови – между държавния капитал и пролетариата, фракционни – вътре в господстващата класа, антиколониални – между метрополията и перифериите, империалистически – със Запада и Китай и накрая, дестабилизиращата роля на Роботронната революция върху социалното и интернационалното статукво, водиха и доведоха през 75-годишния период на съществуванието ѝ от Махно и Кронщад (1919–1921 г.), през юнското въстание от 1953 г. в покойната ГДР и Унгарската революция през 1956 г., „Пражката пролет“ през 1968 г., китайската „културна революция“ и многократно окървавените класови сблъсъци в Полша (през 1956, 1968, 1970, 1976, 1980–1989 г.)
Макар и смазани, те доказаха, че революциите в соц. страните са възможни, но трябваше да бъде изкоренен опортюнизмът в собствените ни редове, а борбата – да се интернационализира!
В Афганистан класовата борба не съществуваше. Доминираше антиколониалната война, ръководена от талибаните и муджахидините, която послужи като един от катализаторите на разпада и капитулацията на империята и на най-голямата криза, преодоляна чрез „Свещения съюз“ на победители и победени в Студената война.
В заключение, на въпроса защо у нас всичко беше тихо като в гробища, може би отговор ще ни дадат петте века под сянката на Султана и четирикратните подарени от Русия „освобождения“ – от княз Светослав, през Александър II и Сталин, до „Горби“. Това – в кръга на „шегите на историята“, както ги нарича Хегел, а аз продължавам с възможностите за съпротива в Атлантическата общност, като оставям много латентни въпроси без отговор, надявайки се, че по-нататък в интервюто ще ги поставиш.
Въпросът за възможностите за борба на Запад е комплексен. Безспорен факт е, че войната на класите в свръхразвитите капиталистически страни затихваше. В Западна Европа последната социална революция е Испанската, а последната „полюция“ е френската 1968 г. От двете ни делят 80 и 50 години.
Проблемът не е в „затлъстелите роби на наемния труд“, нито в по-фините методи на манипулиране на съзнанието им и контрола му. Сред множеството други причини са интегрирането на легалните анархисти в „демократичната игра“, богатствата и монопола върху масмедиите, които направиха фиктивна легалната възможност за съпротива, и т. н.
Според мен основният проблем е в това, че работническата класа проигра своите исторически шансове, поемайки пътя на някогашните експлоатирани и потиснати класи (робите в древността и селяните през феодализма и капитализма), които отидоха в екарисажа на историята, вследствие нашествията на варварите, индустриалната и постиндустриалната (Роботронната) революции. Но именно последната, заедно с другите „класически причини“ води до изпълнение на петте условия на дефинираната от мен революционна ситуация, която ще изправи неминуемо човечеството пред „хамлетовия“ въпрос: социална революция или смърт…

Следващата част на интервюто на Илия Троянов с Георги Константинов: Роботи или роби?

print

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *