Законът на Макиавели

Повече от петстотин години ни делят от създаването на двата прочути текста на Николо Макиавели – „Владетелят“ и „Беседи върху Тит Ливий“. Разсъжденията за способността на висше длъжностно лице да извършва действия, противоречащи на социалните норми в дадено общество, все още са откровение за някои, което свидетелства за недостатъчното изследване на явления като власт и държава. Мисълта, че в името на държавните интереси върховното длъжностно лице („владетелят“) може да действа в разрез със социалните норми, продължава да се възприема като такова откровение.
Да се запитаме: наистина ли при изпълнение на своите пълномощия длъжностно лице на държавна организация извършва действия, които в обществото се смятат за неприемливи и влекат след себе си социални санкции? Да, наистина е така – това са смъртните наказания, войните, репресиите и т. н.
Явление, при което висше длъжностно лице постъпва в разрез със социалните норми при изпълнение на своите правомощия, наричаме „закон на Макиавели“ (думата закон – като социален закон – употребяваме тук условно).
В настоящата статия разглеждаме две основни съждения. Първото отговаря на въпроса защо „законът на Макиавели“ работи. Второто – защо в съответствие с този закон действат не само висши длъжностни лица на държавни организации, но и други длъжностни лица.
Според Макиавели висшето длъжностно лице е принудено да престъпва социалните норми в интерес на мнозинството (например да лъже, да нарушава договори заради държавните интереси, да мами партньорите си и т. н.), следователно то се ръководи от някакъв своеобразен морал.
При Макиавели въпросът е изместен в областта на етиката, тоест неговият „закон“ работи, защото „владетелят“ извършва над себе си волево усилие и с голямо съжаление е принуден да извършва аморални действия в интерес на държавата. При Макиавели също така излиза, че основното действие се извършва в пределите на съзнанието, в психиката на един индивид – „владетеля“.
В действителност този процес не е обективен, а вътрешно субективен – тоест, извършва се не в отделен индивид, а в цялата социална група. Социалната група, контролираща държавната организация, е върхушката на господстващата класа. Държавната организация е структурата, която представлява съчетание на специфичен тип социалноролеви длъжности, следователно е социална функция, приписвана на индивида единствено в рамките на държавността. Индивид, който пристъпва към изпълнение на своите длъжностни отговорности, става участник в държавната организация, която представлява също така социална група (или няколко групи, тоест класи).
В една социална група се формират специфични норми – различаващи се от социалните норми на цялото общество, – които индивидът, желаещ да стане пълноправен член на тази група, следва да приеме. По същия начин държавната организация формулира свои антиобществени социални норми, които именно позволяват на длъжностните лица да действат противно на общоприетото. Това, което обществото възприема като дивашко действие и противоестествено поведение на дадени длъжностни лица, се оказва напълно адекватно и разумно в тяхната социална група. Например проблемът с препълнените затвори в Русия може да се разреши с един замах като мярката за неотклонение (задържането под стража) се замени с по-мека. Разумно и логично от гледна точка на обществото. Въпреки това държавните чиновници отделят средства от бюджета за построяването на нови по-големи затвори. В длъжностните лица се нарушава алгоритъмът на социалното поведение.
Друг пример: в данъчната служба на малко градче действа сложна система от неофициални разплащания с някакъв предприемач и парите постъпват в личните сметки на данъчните. За предприемача е изгодно да прави подобни плащания, защото са по-малки от тези, които би платил на държавата. Млад, наскоро дипломиран човек, който постъпва на работа в местната данъчна служба, е длъжен да се съгласи с подобна система и да ѝ стане съучастник. В случай на несъгласие той не само няма да се задържи дълго на работа, но няма и да може да преживява само от официалната си заплата. Тоест, индивидът усвоява сложна система от норми и става пълноправен участник в дадената социална група.
По такъв начин „Законът на Макиавели“ не е вътрешно субективно действие на отделния индивид, а е система от норми, приета в държавната организация, чиито членове (длъжностните лица) представляват също и социалната група (или няколко групи).
Оттук следва второто съждение: „Законът на Макиавели“ действа не за едно длъжностно лице, а за мнозинството членове на държавната организация. Тоест, действия, нарушаващи социалните норми, се извършват не от отделното висше длъжностно лице, а от цялата чиновническа класа. Няма значение, че в рамките на междуличностните отношения длъжностното лице може и да бъде високонравствен индивид. Морално-волевите качества на индивида могат напълно да не съответстват на извършваните от него действия в качеството му на длъжностно лице. Индивидът може да е добър баща на децата си, но съвършено аморален към своите подчинени. Индивидът може да е надежден делови партньор, но да отнема и последното от несретника. Индивидът може да бъде образцов съпруг, но да взема подкуп и т. н.
Трябва, разбира се, да се отчита и мястото на длъжностното лице в йерархията. Лице с по-големи правомощия (да се разпорежда със съдбите на хората, с парични средства, с материални блага) има значително по-големи възможности да проявява „Закона на Макиавели“ от някои на по-ниска длъжност и с по-малки пълномощия. Като цяло ние изхождаме от това, че висшето длъжностно лице не осъществява пряко своето решение – правят го тъкмо низшестоящите длъжностни лица.
Авторът твърди, че не отделният индивид, а държавната организация в нейната цялост осъществява по отношение на обществото действия, които противоречат на интересите на самото общество и влизат в разрез със социалните норми. Това се случва не в интерес на обществото, а в интерес на (1) лицата, заемащи длъжност, и (2) в интерес самосъхранението на държавната организация, което е и нагледното проявление на „Закона на Макиавели“. Механизмът, който позволява на „закона“ да работи, е нарушаване на алгоритъма на социално поведение. Нарушаването произтича не само от това, че длъжностните лица на държавната организация са социална група. Това е мобилизирана социална група, която образува своя самостоятелна социална структура – държавната организация.
Твърдението, че у длъжностните лица възниква корпоративен морал, който им позволява да извършват антиобществени действия, не издържа на критика. Разбирането за „нарушаване на алгоритъма на социално поведение“ не трябва да се подменя с термина „корпоративен морал“. Въпросът е в конкретното поведение – взимането на подкупи; пилеенето на средства; издаването на заповеди, в резултат на които е повече от ясно, че ще загинат хора или ще се прекършат съдби – към подобен род действия е невъзможно да приложим термина „морал“ („корпоративен морал“) и „етика“ („корпоративна етика“).
Разбира се, всяка социална група може да създаде свой корпоративен морал и това е нормално. Няма нищо лошо в корпоративните групи, събрани за специални цели и подчинени на обществото, посредством съответните механизми. Държавната организация обаче е надобществена, неконтрулируема, доминираща, затова и говорим за „закон на Макиавели“. •

Дмитрий Бученков
(превод от руски)


print

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *