За „естественото състояние“ отвъд Левиатан

В теориите за създаването и развитието на модерната правова държава централно място заема понятието „обществен договор“. Възгледът, че хората се събират и доброволно подписват споразумение за учредяване на политическа структура, е в основата на съвременното право.
В периода XVII – XVIII век философи като Томас Хобс, Джон Лок и Жан-Жак Русо оформят представата за държавността, подчинена на закона, отвъд теологичните разбирания за божествеността на царете. В тези бурни времена на революционизиране на политическата мисъл историята свидетелства за отделянето на църквата от светското, формирането на капитализма и буржоазията, както и за първите големи революции в Европа, които носят след себе си пълна трансформация на политическата организация. Поставя се под въпрос абсолютизмът на монархията, постепенно отпада крепостничеството, а поданиците получават възможност за изразяване и политически права, макар и все още твърде ограничени.
Теоретиците на „обществения договор“, който става символ за развитието на модерната държава, за да легитимират своята теория, противопоставят на него „естественото състояние“ на хората в преддържавния период. Има различни интерпретации за хипотетичното решение на хората да преминат от състояние на пълна свобода към политическа общност. „Естественото състояние“ е в основата на базисния труд на Томас Хобс „Левиатан“.
Повлиян от английската гражданската война от 1642 година и съпътстващото насилие, на които е пряк очевидец, Хобс смята, че човекът е враг на себеподобните си. Според него само изкуственото чудовище „Левиатан“, символизиращо държавата, може да се справи със състоянието на „война на всеки срещу всеки“. Томас Хобс развива тезата, че в преддържавните времена хората са воювали постоянно един срещу друг и не е имало нищо сигурно. За това хипотетично състояние той отбелязва, че могат да се съберат наблюдения от диваци, които все още живеят по този начин, без централна държавна власт, ограничени единствено в семейства, на различни места из Америка. Трябва да е ясно обаче, че Томас Хобс е дете на средата, в която живее. Представите му са ограничени от недостатъчно развития научен метод на съвременниците му. Знанията, които притежава, вероятно са придобити индиректно от малкото търговци и войници, имали досег с местните племена.
Можем ли да се съгласим тогава напълно с теорията, че липсата на държавна власт води до една непрестанна война на човек срещу човека? Не е ли нужно да се постави въпросът за произхода на насилието – естественото състояние или самата държава? А можем ли да твърдим, че хората поначало са добри, а взаимопомощта е основен фактор в тяхното развитие?
Обективен отговор не може да се очаква от привържениците на държавността, защото всички те са под общо влияние, по един или друг начин – „либералите казват, че първата държава е създадена от свободната и рационална воля на хората; десницата смята, че това е дело Божие“. Затова отговор може да се търси единствено в анархизма. На базата на теоретична обосновка и практически примери ще се опитам да дам отговори на тези въпроси, които ще представят друга гледна точка за произхода на човека и основните му стремежи.

За обществото и държавата

Теоретиците на анархизма, за разлика от етатистите (които смятат, че политическото общество може да се формира, само когато има държава), ясно разграничават общество и държава. Обществото се формира по естествен път, а държавата е изкуствено създадена.
В държавата анархистът и революционер Михаил Бакунин вижда враг, който „доминира и напълно поглъща обществото“, което е естествена организация, формирана от самите хора. Той критикува и идеалистите, и материалистите, които се опитват по един или друг начин да принизят човека пред култа на държавата. Тезата на първите е, че тя е божие творение. Понеже човекът не разпознава доброто и злото, а това е присъщо само за боговете, те са изпратили свои наместници, които да го просветят. Според вторите държавата е продукт на свободната воля на хората, което я превръща в абсолют. И в двата случая за Михаил Бакунин целта е една – трайно господство над народите. Затова той призовава към унищожението ѝ, тъй като тя е „една изкуствена единица, която се обяснява единствено посредством жертването на свободите“. Според него точно частицата свобода, която трябва да се отнеме от хората, за да получат сигурност от държавата, е точно тази частица, която унищожава свободата им.
Томас Хобс твърди, че в „естественото състояние“ съществуват естествени закони, които са присъщи на хората. В природата на човека е да се стреми към мир, за да оцелее и доброволно да се съюзи със себеподобните си в политическа организация, чрез която да поддържат мира. Бакунин, от своя страна, смята, че обществата и хората винаги са движени от природни закони, които са „присъщи на социалното тяло, точно както физическите закони са присъщи за материалните тела“. Тези закони са различни от юридическите закони, които се налагат от законодателната власт. За Бакунин „обществото е естественият начин на съществуване на човешката колективност, независима от всеки договор“. За разлика от държавата, която се управлява от закони, обществото „управлява себе си чрез обичаи или традиционни навици“.
Вярата и способностите, които влага Михаил Бакунин в народните маси, са факторът, който го кара да отхвърли и идеята за Обществения договор. Правейки разграничение между държава и общество, той оспорва възгледа, че преди появата на държавни структури индивидите са живеели в постоянна война на „всеки срещу всеки“. Точно обратното, хората винаги са живели в общества, много преди да бъдат създадени държавните образувания. Това е така, защото обществото е „естествената и необходима единица“.
Това се доказва от анархиста и зоолог Петър Кропоткин, чийто фундаментален труд „Взаимопомощта – фактор на еволюцията“ е контрапункт на Хобсовото твърдение, че в „естественото състояние“ цари война на „всеки срещу всеки“. Трябва да се отбележи, че Кропоткин се ражда и живее два века след Хобс. Науката търпи развитие през този период и натрупаните познания са много по-големи.
Кропоткин извършва наблюдение на различни животински видове, населяващи Източен Сибир и Северна Манджурия, където установява, че тежките условия на живот не предразполагат към борба за оцеляване, а към взаимна помощ. Това е и базата, върху която той гради проучването си. Кропоткин, индиректно, доказва тезата на Бакунин чрез емпирични доказателства, познавайки добре научните открития на зоологията и палеонтологията, че преддържавният човек не е живял в изолирани семейства, а в големи общности:
„…обществата, ордите, племената – а не семействата (както смята Хобс – б. а.) – са били първоначалната връзка на организацията у най-старинните прадеди на човечеството.“
Кропоткин изследва родовите организации на индианците, ескимосите, келтите, славяните и др. и установява, че те са почти идентични. Според него племето е основата, на която се гради животът на първобитния човек. Организацията се основава на неписани, морални правила, формирани, съзнателно или не, вътре в общността. Почти липсват междуплеменни войни и хората живеят в мир. Целта е взаимната защита и взаимопомощ, без която вероятно човешкият род нямаше да съществува днес. Бушмените, пише Кропоткин, са ловували заедно, делели са плячката и никога не са изоставяли ранените си другари. Хотентотите пък споделяли всичко, което имат, поравно. При австралийското коренно население „приятелското чувство е силно развито“ – „помагат на слабите, гледат грижливо болните и никога не ги изоставят на произвола“. Алеутите са пример за честност – „нямат склонност към кражба“ – и привързаност към своите деца. Петър Кропоткин представя редица примери, разбира се не спестява и някои жестоки обичаи, описани в детайли, които разбиват мита, че човекът е в постоянна война „на всеки срещу всеки“:
„Един дивак, който е способен да живее при такава организация и свободно да се подчинява на правила, които постоянно засягат личните му желания, никак не прилича на животно, лишено от нравствени принципи и незнаещо никаква юзда на своите страсти.“
Кропоткин доказва научно, че в преддържавните общества преобладава взаимопомощта, която е фактор за оцеляването на общността. Опасностите, природните бедствия, набавянето на храна или отглеждането на потомство пораждат естествени механизми за оцеляване. Комуналният живот, обособен в родове, развенчава мита за лошата природа на човека. Напротив, хората са добри по природа, а най-естественият инстинкт, който притежават, е съвместното съществуване. Разпадът на комуналния живот и обособяването на отделни семейства се появяват на по-късен етап, когато се формира собствеността.
Съвсем ново проучване, публикувано в Current Anthropology в началото на 2019 г., хвърля нова светлина върху поведението на членовете на различни общности по целия свят. Антрополозите са извършили изследване на етнографски записи за 60 общества. Използвайки изследователския подход „моралът като сътрудничество“, тримата автори искат да докажат, че моралът при всички общности води до взаимопомощ. Затова извеждат 7 морални поведения, чрез които да се опитат да докажат хипотезата си – „да се помага на семейството, да се помага на групата, да се отвръща с взаимност (реципрочност), да сме смели, да се съобразяваме с висшестоящите (уважение), да се поделят спорни ресурси (справедливост) и да се зачита предишното владение (права на собственост)“. В 961 от 962 от изследваните случаи тези точки имат положителна стойност, в една или друга степен, но никога негативна. Изключение прави само племето Чуук, при което не се зачита собствеността и кражбата не е лоша постъпка.

Насилието се поражда от борбата за власт, а не от липсата на такава

Въпросът за насилието между хората има ключово място в теорията на Томас Хобс. Това е факторът за доброволното сключване на Обществен договор. Можем ли да твърдим, че насилието сред първобитните общества приключва с приемането му?
Според Михаил Бакунин формирането на държавата унищожава човешката солидарност, която съществува в естествените общности на древните. Общественият договор изолира една група хора и ги противопоставя на всички останали. За Бакунин държавата е „най-очевидното, най-циничното и най-пълното отрицание на човечеството“:

…всяка държава, под страх от унищожение и завладяване от съседни държави, трябва да достигне до всемогъщество, и […] трябва да завладява. Който говори за завоевания, говори за завладените, подчинени, сведени до робство народи […]. Робството, следователно, е необходимото следствие от самото съществуване на държавата.

Трудно е да се докаже наличието на войни между отделни племена в преддържавния период на човечеството. Нараняванията по скелетите, с които разполагат археолози и антрополози, дават твърде малко информация за произхода им. Въпреки това, Ювал Ноа Харари в своята книга „Кратка история на човечеството“ дава отговор. Той се позовава на данни от археологически открития край река Дунав. Сред 400 скелета на първобитни хора, на 18 от тях има недвусмислени следи от насилие. Според Харари, ако се приеме, че тези хора са починали от насилствена смърт, това са 4,5% за региона. Почти толкова, колкото показват данните и за XX век. Не е абсолютно сигурно, че всички 18 души са загинали по насилствен начин, но дори и така, процентното съотношение ясно говори, че Общественият договор по никакъв начин не е възпрял насилието. Нещо повече. Може да се твърди, че държавата е в основата на засилване на насилието.
Войните между племената в преддържавния период със сигурност не са много, защото населението на Земята не е голямо за сметка на териториите. Липсва и натрупване на собственост, която да предизвиква желание за завземането ѝ. Ресурсите също не са съществен фактор, тъй като са общи и всеки може да се възползва от тях. Насилието вероятно е произтичало от случайни междуплеменни срещи. И ако приемем, че при диваците войните са били неизбежни заради невежество, трудно бихме оправдали гражданина, формиран от Обществения договор. Въпреки че държавата позволява развитието на научния прогрес, трябва да се съгласим с Бакунин, че тя развива и желанието за насилие спрямо чуждите хора.
Историята помни завоевателните походи през XV – XIX век. Период, в който коренните населения на Америка, Африка и Австралия са подчинени и превърнати в роби. Същите тези диваци, които се смята, че водят война „на всеки срещу всеки“ са подложени на изтребление от граждани на развиващия се свят. Великите географски открития водят след себе си поробване на местните племена, унищожаване на културата им, принудително покръстване и заграбване на ресурсите им. Такава е печалната съдба на голяма част от народите, отказали се да преминат от естественото общностно съществуване към формиране на политическо тяло. И до днес все още съществуват племена, които живеят без държавна власт, запазили първобитния си начин на живот. Те са още едно доказателство за ненасилствената природа на естественото състояние. Племената живеят изолирано и не търсят експанзия към нови територии. За съжаление подобни човешки групи продължават да се стопяват и изчезват под натиска на цивилизацията. Влиянието на човека върху природата поставя дивите племена пред заплахата от унищожение.
Военните конфликти между политически общества съпътстват цялата история на държавността. От древността до днес ние сме свидетели на постоянно самоизтребление на човешкия род. От битката при Урук около 2200 пр. н. е. до гражданската война в Сирия войните се характеризират с едно нещо – борбата за власт. Затова можем да заключим, че насилието се поражда от борбата за власт, а не от липсата на такава, както смята Томас Хобс. Пелопонеските войни например са предизвикани основно заради различни икономически интереси на гръцките полиси. Великата северна война избухва през 1699 г. заради стремежите на Русия, Дания и Полша да вземат територии от Швеция. Руско-японската война от 1904 г. е следствие на колониалните амбиции на двете империи към Манджурия и Корея. През 1936 г. Испания става арена на гражданска война, в която десни консервативни сили, предвождани от генерал Франсиско Франко, провеждат метеж срещу републиканското управление начело с президента Мануел Асаня. През 2011 г. на територията на Сирия избухват протести срещу президента Башар Асад, които постепенно прерастват в гражданска война. В тези условия място намират различни ислямски бунтовнически групировки, а „Ислямска държава“ установява Халифат.

Може ли човекът да съществува в „естественото си състояние“

До момента бе направен преглед и анализ на Хобсовото твърдение, че хората са лоши по природа и единствената възможност за оцеляването им е в рамките на държавата. От теоретичната обосновка и практическите примери, които бяха изведени се стига до заключението, че всъщност насилието, което той констатира, е продукт не толкова на естественото състояние, колкото на самата държава. Затова трябва да се зададе въпросът – може ли човекът да живее извън рамките на държавата?
Несъмнено кръвопролитията, които са следствие на войните, принуждават хората да не могат да си представят живот отвъд държавните институции. Това е своеобразна форма на Стокхолмски синдром, при който жертвата започва да симпатизира на насилника. Ловките маневри на политическите елити, частичното удовлетворяване на човешките нужди и постоянната пропаганда за външна заплаха са само парче от хилядолетния пъзел на Левиатан. Въпреки това, историята помни примери, в които завръщането към естественото състояние не води до насилие, а до естествения закон на взаимната помощ.
Най-елементарният пример, който всеки от нас е изпитал или видял, е природният катаклизъм. Хората се сплотяват и си помагат, докато бедствието премине. В такива моменти солидарността е най-силно развита. По време на наводненията в България от 2014 година стотици доброволци от цялата страната се отзовават самоинициативно на терен в помощ на пострадалите от Мизия, Добрич, Варна и другаде. Други пък организират кампании за събиране на принадлежности от първа необходимост, дрехи, завивки и пр. Подобни примери могат да се открият по целия свят при всеки един природен катаклизъм. Инстинктът за взаимопомощ е много по-силен и ефективен от държавната намеса.
Историята разказва и за хиляди случаи на солидарност и човечност в разгара на големи военни конфликти. Укриването на евреи, преследвани от нацистите по време Втората световна война, е точно такъв пример. Въпреки смразяващите сили на Вермахта, навсякъде из окупираните територии на Райха, безименни човеци (някои са известни) спасяват други човеци от изтребление. Световната история познава хиляди такива случаи, в които бягащи от войни и смърт са получили помощ от свои себеподобни. Това са най-точните примери за пренебрегване на изкуствените различия между хората, породени от Обществения договор.
За да отидем още по-далеч, отвъд границите на индивидуалните актове на взаимопомощ, ще представим и няколко примера за колективна самоорганизация в период на насилие. Испанската гражданска война води след себе си труповете на десетки хиляди избити в борбата за власт. В условията на кръвопролития и хаос каталунските анархисти успяват да формират общество отвъд държавата, което се самоуправлява както икономически, така и политически. Успехите, които постигат, са безспорни, но за едва няколко години. Привържениците на държавността, без значение от коя страна на барикадата, унищожават постигнатото, защото не могат да позволят съществуването на бездържавно общество в такива размери. Това би пропукало устоите на властта и сразило тезата, че хората по природа се нуждаят някой да ги управлява.
Испанските анархисти не са изолиран случай. Мексиканските сапатисти, произлизащи от най-бедния щат на Мексико, Чиапас, водят борба с централната власт, като защитават правата на местните индиански племена. Тяхната борба не е за власт, а за формиране на самоуправляващи се общества. Въпреки атаките на правителството и ескадроните на смъртта, техните опити да изградят едно по-справедливо общество не спират. Скрити в Лакандонската джунгла, местните индиански племена могат да се завърнат към естествените си начини на взаимодействие.
В друга точка на света, Близкия изток, гражданската война в Сирия води до разпространението на различни ислямски терористични групировки, които последователно завземат райони на страната, а етнически и религиозни групи са подложени на изтребление. В период на хаос кюрдските общности успяват да формират самоотбрана и да прочистят териториите си от „Ислямска държава“. Техните действия създават демократичен оазис, наречен Рожава, в който всички могат да живеят свободно без значение на етническа, расова или религиозна принадлежност. Без централна власт местните общности градят общество, което се базира на взаимопомощ и солидарност.
Това са много малка част от примерите, за които може да се напише. Това е тема за цял дисертационен труд. Много от тях са забравени от историята, защото няма писмени сведения за тях, други умишлено са заличени, а трети чакат да бъдат открити. Въпреки това, човекът продължава да бъде участник или най-малкото свидетел на естествената природа отвъд държавните норми и закони.

Изводи

От направения анализ могат да се извлекат няколко основни извода, които да дадат отговор на поставените въпроси:

  • Теоретично Михаил Бакунин противопоставя на изкуствено създадената държава обществото, което е естествено формирано.
  • Емпиричните данни, натрупани от Петър Кропоткин, дават възможност да се твърди, че хората не са зли по природа и в естественото си състояние не водят война на „всеки срещу всеки“.
  • Може да се заключи, че източник на насилие е държавата, а не липсата на такава.
  • Липсата на държавност не води до самоизтребление, а до точно обратното – взаимопомощ и съграждане на общности.

Антрополозите, археолозите и зоолозите отдавна са развенчали теорията на Томас Хобс. Статията служи да напомни, че човекът не е звяр. В условията на технически прогрес стремежите на обществата трябва да търсят нови висини. Остарелите схващания за дефицита на човешките възможности за взимане на политически решения трябва един път завинаги да бъдат отхвърлени. Само тогава ще можем да открием себе си, за да съградим един нов свят, отвъд Левиатан. •

Източници:
Bakunin, M. Rousseau‘s Theory of the State
Hobbes, Th. Leviathan, London, 1651, Prepared for the McMaster University Archive of the History of Economic Thought.
Кропоткин, П. Взаимопомощта – фактор на еволюцията, София: Арт-издат-5, 1995.
Ноа Харари, Ю. Homo Sapiens. Кратка история на човечеството, София: „Изток-Запад“, 2016.
Препозие, Жан. История на анархизма в България; Прев. Кина Илиева. –“Рива“, 2009.

Светлозар Канчев


print

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *