Прякото действие

Прякото действие е една от най-актуалните форми на класовата борба. Тя е формулирана от френския анархосиндикалист Пиер Бенар по начин, който отстранява редица недоразумения относно употребата на насилие от страна на работниците срещу „своите“ експлоататори. Той започва своето изложение с две определения:

1. Според енциклопедичния речник „Ларус“: употреба на сила за защита на правата и интересите на пролетариата, препоръчвана от френските революционни анархосиндикалисти в противовес на конституционното действие, подкрепяно от държавата.
2. Според нас: прякото действие – индивидуално или колективно – е едно от многото и многообразни средства за борба на индивида или на групата срещу социалния враг. Прякото действие обикновено се използва от организираните работници или от напреднали в съзнателността си индивиди, за разлика от парламентарните или индиректни действия, подпомагани или не от държавата. Парламентарното действие се извършва непряко и изключително в правна сфера от политическите партии и техните изборни представители.

Прякото действие може да бъде законно или незаконно. Тези, които го използват, не трябва да се съобразяват със санкциите в последния случай. Това преди всичко и на всички терени е средство да се противопостави работната сила срещу силата на работодателите. Законността не може да бъде препятствие при разрешаването на социални конфликти. Единствено силата решава изхода.

Прякото действие не е непременно насилие, но не го изключва. То не е задължително нападателно, а може да се окаже отбранително или превантивно, изпреварващо ходове на работодателя от рода на частичен или тотален локаут.

Необходими са няколко примера за повече яснота.

1. Работникът, който обсъжда с работодателя своите права и интереси, за да запази досегашни завоевания или да постигне нови си искания, извършва пряко действие. Той се изправя сам срещу „своя“ експлоататор, без да прибягва до странична помощ в социалния конфликт.

Независимо от това дали началникът ще отстъпи поради моментно безсилие или от тънки сметки – нещо често срещано, – или ще се съпротивлява, защото се чувства достатъчно силен, за да се противопостави на колективната сила, която преценява, че стои зад работника, всеки, който води борбата по този начин, извършва пряко действие.

Независимо от това дали спорът ще остане учтив, или ще се изроди в размяна на юмручни аргументи, във всички случаи, актът на работника е проява на пряко действие. Това е класов спор.

В този спор работникът не трябва да забравя за своя класов дълг. Никога не трябва да отстъпва от тоя терен пред врага. На никаква цена не трябва да продава своята съвест и професионално достойнство, въпреки бедственото си положение, и да приема подкуп под формата на лични облаги: надзирателски пост, по-висока заплата от тази на другарите и пр. Това е акт на предателство спрямо братята по мизерия и труд. Ако не се чувства способен да издържи на мазните предложения на шефа, е по-добре да си мълчи, отколкото да се превърне в инструмент – дори и несъзнателен – в поробването на другарите.

Работникът, който се е наел с отстояването на своите права и тези на неговите другари, трябва да има дълбоко съзнание за своя класов дълг. Ако не го знае, трябва да го научи, преди да действа.

2. Синдикатът може, разбира се, да използва колективно същото средство за борба. Той трябва да се държи по същия начин, както работника, които действа самостоятелно. Той не трябва да обещава нищо, което засилва властта на работодателя за сметка на работниците. Синдикат, който приема, че неговите членове, контролирани или не от него, могат да влизат в органите на управлението на предприятието, повече не ще може да практикува прякото действие, защото интересите на капиталистите и работниците, макар и неравни, ще се слеят.

Колективният класов спор не трябва да води до компромиси или да бъде напускан. Той може да приеме всички характеристики на индивидуален спор. Докато индивидуалният акт, който често се провежда в среда, враждебна на класовата съзнателност, обаче обикновено води до отстраняването или доброволното напускане на пострадалия, но безсилен работник, колективният спор в случай на неуспех почти винаги завършва със стачка, ако силите на работниците са добре подготвени, единни и организирани за очакваните битки с работодателя, неговите лакеи и охрана…

Във всички случаи стачката е сериозен акт. Това ефикасно оръжие трябва да се използва само предпазливо, съзнателно, след много внимателна преценка на ситуацията, избор на подходящия момент и позицията в конфликта. Трябва да се обсъди възможно най-точно какви ще бъдат резултатите, които трябва да се постигнат, условията на борбата, която се води, и въздействието им в случай на успех или неуспех.

Когато решението за стачка е взето например, трябва да направим всичко възможно, за да бъде ефикасно спирането на работата, да се действа смело и методично, защото една успешна стачка е фактор за повишаване на самочувствието, за пример и за привличане на нови членове на синдикалната организация. Обратно, една загуба намалява увереността и борбения дух на хората. Това често води до дезертьорство от профсъюзите, като неминуемо притъпява ентусиазма и духа на солидарност.

3. Работникът, който по време на социален конфликт реши по съвест да предприеме унищожаване или повреда на инструменти или оборудване, да извърши насилствено действие срещу представител на враждебната класа или свои другари, несъзнаващи класовия си дълг, също извършва пряко действие.

Такъв акт обаче трябва да се извършва само ако наистина спомага за успеха на конкретното начинание. Ако е необмислен, просто израз на гняв, той може да навреди – често драстично – на синдикалната борба. Поемането на риска от един ирационален акт на насилие или саботаж е проява на слабост, необразованост, неразбиране. Това от своя страна открива възможност за противника да оправдае насилието от своя страна, дори ако е той го е провокирал, което се случва най-често.

4. Синдикатът може също да реши да употреби насилие срещу работодателя или да извърши актове на саботаж. Въпреки това, той не може да ги наложи на свои членове, които не приемат такива средства на борба или не желаят да участват в актове на насилие.

В този случай единствено личната съвест решава дали да се изпълнят, или не признатите за необходими насилствени актове. Добре е само участниците и изпълнителите да бъдат наясно с плановете и опитите те да бъдат изпълнени или спрени. Тайната трябва да се пази, защото тогава само тези, които са решили да действат в името на общата кауза, могат да бъдат държани от съда за отговорни. Другите могат да съдят по резултатите, когато те са неблагоприятни за общата работа. Както един колектив няма правото да се противопостави на необходимите актове, хората не трябва да изпълняват акции, които са против търсения резултат. Това е въпрос на съвест и на обстоятелства. Това, което е било лошо вчера, утре може да бъде добро и обратно.

5. Човекът, който убива тиранин или жесток потисник, независимо по какъв начин, също извършва пряко действие, макар и да не атакува самата система, която в този случай рядко бива застрашена. Той действа пряко против изключително опасен социален враг/паразит.
6. Една група може да бъде призована да действа при същите условия. В този случай участниците трябва да приемат този начин на водене на борба като акт на саботаж, разрушаване или колективно насилие. Трябва да се вземат същите предпазни мерки и действието може да започне или да продължи само при условията, описани в т 4. Такъв акт или серия от актове могат са се окажат необходим, важен и дори решаващ фактор за успеха в революционен период.

Става ясно, че прякото действие може да има множество различни проявления, в зависимост от обстоятелствата и преследваните цели.

Предвид горните примери можем да кажем, че то има следните характеристики: индивидуален или групов класов спор, стачка с нейните многобройни аспекти, саботажи и насилствени действия срещу патроната или несъзнателните работници, които му помагат в борбата срещу колегите, и накрая – атентат против определен потисник или група властници.

Както може да има спор без стачка, така може да има стачка без саботаж, атаки срещу началника или лов на доносници. Всяка от тези прояви има характеристики на пряко действие. Достатъчно е, че се упражнява индивидуално или колективно – класа срещу класа, – без да се търси чужда помощ в самия конфликт.

В революционния период прякото действие придобива задължително формата на обща въстаническа стачка. Тя трябва да позволи на работническата класа да завземе средствата за производство, разпределение и снабдяване, за да се осигури продължаването на социалния живот. Целта е частичното или пълно прекратяване на борбата с войниците в казармите. В обратния случай прякото действие неизбежно става насилствено, защото се води срещу противник, който се защитава със сила.

То е първият революционен акт на един пролетариат, който цели да замени политическата власт със социална организация, която премахва частната собственост и я превръща в колективна.

То е противоположност на политическото въстание, което е средство на всички политически партии без изключение с една-единствена цел и желание: да завземат властта и да я задържат.

Прякото действие е единственото истинско социално оръжие на пролетариата. Никой и нищо друго не може да му позволи да се освободи от всяко иго, от всяка власт и от всяка диктатура, включително и от най-абсурдната – диктатурата „на пролетариата“.

В енциклопедията можем да намерим определенията на термините класов спор, стачка, локаут, саботаж, атентат, нападение или лов на доносници и лакеи.

В обобщение, ние правим много ясна разлика между буржоазната дефиниция на прякото действие и реалния смисъл, който то има за нас.

Докато нашите противници разбираемо искат да го представят като поредица произволни, жестоки, насилствени действия без причина и мотиви, разрушение за удоволствие на извършителите, ние твърдим, че прякото действие e обмислено, подредено, методично, насилствено, когато е необходимо, и насочено към конкретни, благородни и високохуманни цели.

Пиер Бенар