Разкази от борсата

Дебел сняг. Борсата на мегданчето е замряла. В кръчмата – ново двайсет, бакалина го глобиха и сега се пуши навън, под навеса, където са сврени големите дървени макари, служещи за външни маси. Дърпаме набързо от незаконно нарязан тютюн и гледаме да се шмугнем обратно на топло, при печката, в която гори пак незаконно топливо – отрязъци ламинат от близката, само на две влакови спирки по Дефилето, мебелна работилница. Някога беше фабрика и се ширеше в реституиран имот. Реститутските надежди са обраснали с храсталаци и все повече приличат на руини, а свитата до цехче фабрика по чудо оцелява, защото номиналният шеф има акъл да привлече добрите майстори като ортаци, така че на дело работилницата е кооперация на равноправни помежду си работници. Почти равноправни, понеже само един се води „материално отговорно лице“ и обира неприятностите с бюрокрацията, та затова му остава малко време за същинска работа, но взема равен дял от печалбата. Иначе всеки ортак дири клиенти, поръчките се изпълняват задружно. Нямат възможности за разрастване, но биологията си казва думата – един по един старите майстори се преселват в гробищата, на тяхно място придирчиво избират някой млад, сръчен в ръцете, но за предпочитане – свестен, разбран човек, пък ще научи занаята. Един от тези нови ортаци е наш, от махалата. Тъкмо той влачи отрязъци-отпадъци, зарежда и печката в бакалията-кръчма, с това покрива стари вересии, отпреди да го вземат в кооперацията. Изработените като мебелист пари едва му стигат да храни семейството плюс две болни майки – своята и тъщата, и двете с мижави пенсии, макар да са бачкали като пчелички, като баба мравки.
Тъкмо около кооперацията се върти приказката днес, понеже изчетохме вестниците, попсувахме и ги забравихме. И изникна въпрос: абе, бате Хасане, ако проима някогаш анархия, каква ще е икономиката – пазарна, планова, кооперативна?
Отговарям: планова.
– Ама да не е като при бай Тошо? – полустряска се, полурадва се един набор.
– Не, при бекапейския държавен капитализъм икономиката беше командна. Чиновниците в партията измислят показатели, свеждат ги до чиновниците в стопанската администрация, пък те юркат началник цехове и бригадири да изпълняват идиотските приумици за добиви на стомана и въглища, производство на хладилници според килограми уред на глава от населението, ей такива дивотии… Резултатът беше ясен, помниш го – уж цъфтим, зреем и презряваме, пък все нещо не достига и трябва да се уреждаш по „втория начин“…
Поемам си дъх, за да направя дълга вметка, с която да напомня на съселяните, че това е корупцията, ама тя не е „грешка“, а естествен начин на живот на всяка система, която е изградена от държавност; че и определението „болест“ не е вярно за корупцията, защото, ако правим такова сравнение, трябва да я наречем „симптом“, а болестта е пак същата – неравенство, привилегии, власт, тоест пак държава; и накрая да приключа вметката с извода, че който иска „да преборва корупцията“, той трябва да премахне веднъж държавата и тутакси – отношенията на търговия на всеки с всичко… Което никой държавник не би сторил – да не е луд да си разтури рахата!
Обаче не сколасвам да изкажа намисленото, понеже наборът има въпрос по същество:
– Значи пазарната, частната е по-добра според теб?
– Какво значи „пазарна“? Ако задълбаем, то всяка икономика съдържа някаква плановост. Фирмите си правят сметки за приходите. Държавата спуска рамка, бюджет, с неговите „обществени поръчки“, които влияят върху производството – с предимство ще виреят онези, които се вредят (или са абонирани с политически, приятелски или баджанашки връзки) на бюджетната хранилка. И така ще правят онова, с което са „спечелили“ държавното финансиране, а не онова, от което населението има реална нужда. Та даже не знам как точно да нарека този сорт „плановост“. Ако онова при бай ти Тошо е командна икономика, то частният капитализъм е лудница за баничари.
– Какво?
– Не е най-доброто определение. Хрумна ми от поговорката, че не е луд, който яде баницата…
– Е не са всички на държавни или еврофондове!
– Не са, но произвеждат стоки и услуги, за които има пазар, демек платежоспособен контингент. Или потребител, който няма друг изход, освен да купува, хляб например. Това пак не е „план“ според нас, анархистите…
– Е нали всичко е според търсене и предлагане…
– Да, ама не. Търсене има за акумулаторни батерии за стари марки мобилни телефони, где го предлагането? Компанията е пуснала нова марка, лъскава, скъпа – и производството на старите апаратчета го прекратила. Купувай новото! Имаш избор – да си без телефон, както едно време. Само дето днес и улични телефони липсват, а стационарните у дома не са удобни… Как да е. Системата отдавна се е научила да натрапва търсене, да го управлява чрез предлагане. Даже се съмнявам дали изобщо някога законът за търсене и предлагане е работил така, както ни подвеждат да мислим.
– Ами конкуренцията не оправя ли нещата?
– Как? Не е нужно да правиш картел, за да ти е ясно, че поддадеш ли било на заплата на работниците си, било на цена на това, което продаваш, губиш, а не печелиш. Не можеш обслужи всички желаещи евтиното (или да наемеш всички мераклии да бачкат за добра заплата), разрастването не зависи само от теб, но и от колеги в бранша, от същите чиновници. Така или иначе, ако си още малък, не става да правиш дъмпинг – ще се сецнеш. Пък и тази конкуренция… естествена била, да бе! Щом е толкова естествена и здравословна, защо има нужда от Комисии за нейна защита? Защо не е довела до благоденствие за тези петстотин години капитализъм?
– Добре, кажи тогава каква е вашата, анархистка планова икономика.
– От лесна по-лесна. Ето, представи си всички предприятия като мебелната кооперация – управляват се от работещите в тях. Дотук беше приликата, почват разликите. Предприятието не е принудено да дебне клиенти-купувачи на продукцията. Защото потенциалните потребители на изделията или услугите, те също си имат кооперация. Събират се и броят кой от какво кога ще се нуждае. И като решат, пращат цифрите с поръчките към едно статистическо бюро. И то показва на предприятията: ето това и това иска народът, толкова бройки, такова качество, в такива срокове, разпределяйте си работата и изпълнявайте!
– И ако изпълнят калпаво?
– Че защо? Работниците в предприятията са и членове на свои потребителски кооперации, те също някому поръчват нещо. И понеже няма власт, единственият начин да мотивират производителя да си върши работата съвестно, все едно лично за себе си прави хладилник или телевизор, или кисели краставички в буркан, е самите те да работят съвестно и качествено. Направи добро, за да ти се върне.
– Е да, ама у нас такова нещо как ще стане, нали все пишат, че сме били много зле с производителността…
– Мани ги к’во пишат. Производителността зависи предимно от това какви машини използваш, какви технологии. А тези неща е редно да бъдат за всички, предприятията да си споделят технологии, да ги поръчват като хляб и чорапи на конструкторски бюра, един вид „фабрики за технологии“, а конструкторите ще подкрепят учените, които изследват природните явления, които конструкторите да превърнат в технологии, а инженерите да ги използват… Това ме подсеща, че нивото на технологиите днес е такова, че и от работници има все по-малко нужда. Ще има обаче нужда от потребителски съвети, които да подават данни към роботизираните заводи какво, колко и кога да произвеждат. Ще има нужда, чисто лична, човешка, хората да правят онова, което им е интересно – например да конструират по-добри роботизирани системи, техническо творчество. Има и други видове творчество, предполагам, че ще започнат да се смесват…
– Това са далечни работи, внуците да му мислят. Ти ми кажи, всичко ли трябва да си поръчвам? Не е ли по-лесно да ида в магазина?
– Би било по-лесно, ако има магазин с абсолютно всичко в неограничено количество. Дето с теб като деца си въобразявахме, че баш такива са „корекомите“. Е, сега всичко е като „Кореком“ – колко често намираш точно какво ти е нужно? Колко обикаляш да го търсиш? И колко време издържа, преди да се счупи?
– Казваш ми, че като настъпи анархия, складовете към фабриките ще са такива магазини за абсолютно всичко в неограничени количества?
– Не бе, наборе. Казвам, че складовете за готова продукция ще са пълни точно с онова, което са поръчали хората – по вид, по количество и по качество. А надали и складове ще има – щом произведат твоята персонална поръчка, а компютрите помнят кой какво е поръчал, опаковат я и ти я пращат – или в оборотния склад на потребителската ти кооперация, или направо у вас, у дома. С куриер. Или, модерно – с дрон. Да, с дрон е добре.
– Ами ако реша, че ми трябва нещо друго?
– Ами първо, добре ще мислиш, преди да поръчваш. Второ, ще пуснеш на сайта на потребителските кооперации, че сменяш своето с нещо си друго. Трети изход – ще потърпиш и следващата поръчка ще я направиш такава, че да си доволен.
– Мисълта ми беше няма ли да има един запас от стоки, за всеки случай.
– О, сигурно ще има. Ако изведнъж нещо ти потрябва, сто на сто някой другиму е потрябвало преди теб, поръчал го е и ще го има в запаса. Но виж какво още ще има, то вече го има: обемни принтери. Не е нужно да поръчваш всяка дреболия – ще я намериш в каталозите измислена пък и сам ще я нарисуваш на таблета, ако щеш – кибернетиката преизчислява рисунката в чертеж и я засилва към близкия обемен принтер за обществено ползване. След което получаваш съобщение: елате и си вземете изделието. Или: в еди колко си часа отворете прозореца, за да не се блъска дронът куриер в стъклото.
– И всичко това, викаш, без пари? Без отчет какво и колко си бачкал? Ами ако се скатаваш?
– За какво са ти пари? Ако се скатаваш, колективът ще те прати да си потърсиш занимавка, от която не ти се скатава. Ама и да си скатавка по нрав – какво толкова? Колко ще консумираш? Особено произведеното от роботи? Кого би ощетил, щом никому не пречиш и потребяваш на едно средно ниво? Вярно, няма „полза“ от теб, но няма и вреда. Като няма кого да „лъжеш“, ще лъжеш само себе си, че за нищо не ставаш – и или ще ти писне да се лъжеш, или ще пукнеш я от скука, я от скомина.
– А защо и сега не е така?
– Защото има богати. Гладния ще нахраниш веднага, лакомия – никога. И тая лакомия иска защита от ощетените – затова служи държавата. Затова не е „така“!
– А кога ще стане така?
Разпервам ръце и щърбаво се ухилвам: когато се преборим, наборе, когато се престрашим да се преборим… •

Хасан Девринджи