Разкази от борсата

Него ден пропуснах културното махленско събитие – раздумките на „борсата“, тоест на мегданчето пред кръчмата, където кибичим в очакване на работодатели, обикновено виладжии, които имат нужда я кладенец да им се почисти и подзида, я покривни течове да им запушат, я дърва да им се докарат, понеже в края на зимата топливото все свършва.
Наложи ми се да хвана влака към растящата, но нестарееща, набъбнала като цирей от притока народ София. Климбуцах се във вагона и зяпах през прозореца – едното ми око все още става за употреба, колкото да различа преминаването покрай запустяващите села и махали. Всички взеха да стават софиянци, не останаха селяни! Които не се цаниха за столичани, те фъснаха на (вечен) гурбет по европи, америки и азии.
Отивах на ТЕЛК. Дърпах се, но семейният съвет реши, че трябва малко да си посвия перките, тоест принципите. Животът продължава да поскъпва, а задаващите се „реформи“ заплашват, признавайки ми инвалидността, да ме изкарат работоспособен, при което е твърде вероятно пенсията да секне, а парите никак не са ни излишни – марш, манго, да си удължиш валидния срок на инвалидност, пък да се надяваме на заварено положение, когато се разразят реформите!
Какво да правя срещу тези аргументи и факти! Навлякох си „парадната униформа“ – панталон с ръб, риза, сако, железничарско цивилно палто от времената на „соца“, фуражка с отдавна окапала емблема на БДЖ – и се помъкнах към столичните мъгли от фини прахови частици, светлините на лъскави витрини, в червата на намръщена суетлива гмеж по улиците.
Почти стигнах до ТЕЛК-а и гледам – една госпожа току се кани да наджапа в красива кална локва насред тротоара.
– Госпожо! Бихте ли ми помогнали да стигна до лекарската комисия? Малко недовиждам…
Тя се сепва, спира пред калта и започва ситно да се озърта, търсейки кой ѝ говори. Така си мислех – и тя недовижда, бая.
– Да, и аз съм за там. Същият проблем, с очите… но е съвсем незначителен!
Да бе, незначителен…
– Тогава позволете да ви предложа да ме хванете под ръка и да отидем до ТЕЛК заедно?
– Разбира се!
Деликатно навигирам заобикаляне на локвата. Чинно, с достойнство се тътрузим по плочките към целта. Крадешком оглеждам женицата. Комай на моите години, но кучката „майка Природа“ отрежда на жените по-лесно да губят колаген и госпожата няма особено атрактивен вид. Човърка ме меланхолична жал.
– Много мило, че ми предложихте да вървим заедно! – казва тя, после продължава с драматичен шепот. – Наоколо се навъртат цигани, с вас ще ми е по-спокойно.
Олеле. Кожата ми е по-тъмна от тази на някои африканородени, а с госпожата сме рамо до рамо. Клетницата е кьорава като кукумявка. Или направо къртица.
– Няма страшно, ще ви пазя – обещавам, без да ми мигне ни относително здравото, ни изгореното от лъчението на електрожена око.
Благополучно стигаме до институцията, напъхваме се в коридорите, вграждаме се в опашките пред кабинетите. Госпожата през цялото време споделя – вероятно се чувства задължена – и ми благодари, като ми пълни ушите с разкази за живота си. Слушам с половин ухо, през равни интервали вмятам учтиви „ъхъ“ и „аха“. По едно време обаче ми става интересно – всичките ѝ приказки дотук са били предговор, захапала е главната си тема – за любимия си син.
– Той е прекрасно момче! Пълен отличник беше в училище, спортуваше, у дома винаги помагаше, всички го обичат! Да, покойният ми съпруг го възпитаваше строго, но за негово добро, да порасне истински мъж, не женчо, както стана модерно напоследък… Нали сте съгласен с това? Мъжете трябва да са мъже!
– Разбира се! – излъгвам като дърт циганин. Не че не съм съгласен с твърдението, ама ми се чини, че едва ли бих приел детайлно описаното мнение „истински мъж“.
– Синът ми е много честен, не понася лъжи! Все се раздава за другите! Много принципен. И много чете. Цяла библиотека събра. И все сериозни неща – патриотични. За националното достойнство. За опасностите пред бялата раса.
Сладур, мисля си, без съмнение. Определено, такъв модел „истински мъж“ не ми допада, както и заподозрях.
– Патриотизмът в наши дни е много важен! – настоява женицата. – Синът ми не просто обича родината, той е… беше активен в родолюбието! Посещаваше мероприятия, лепеше листовки, тачеше националните герои – ето доскоро нито веднъж не пропусна марша в памет на генерал Луков, убит от онези мръсни комунисти и днес го оплюват разни либерали… Даже татуировка си направи, с българския знак…
– А защо „беше“?
Тя леко посърва.
– Ами… вижте, той, без да пренебрегва българското, много харесваше Германия. Не сегашната, евреите и ислямолевичарите почти я съсипаха, а тази, преди време. И беше убеден, че все пак там не всичко е погубено, пишеше си по интернет с едни хора, истински загрижени за европейските традиционни ценности… Искаше да следва именно там, научи езика перфектно. И замина, да. И още първата седмица го сполетя едно… недоразумение… Представяте ли си, попаднал на едни местни младежи, които го помислили за циганин!
– Леле, какъв ужас.
– Да, именно! Нарекли го „мръсен навлек“ и „ще ти покажем ние пътя обратно към миризливата ти дупка, откъдето си довтасал“! Ужасно недоразумение! Синът ми се опитал да им обясни, че не е такъв, за какъвто го мислят, че уважава арийския дух… Изобщо не го оставили да говори! Набили го! Ужасно унижение! И той, след като лежа месец и половина в болница, се прибра, много променен… Седи в стаята си и никъде не излиза, не се вижда с никого, сърцето ми се къса!… Скоро година ще стане, а той е все така! Заради някакви цигани!
Мълча. Чудно ми е защо продължава да ми е жал за нея. А тя не млъква:
– Знаете ли, ако лекарят не беше възразил, щеше да си направи още една татуировка. Но уважи мнението на специалиста, синът ми уважава тялото си, то е творение на Създателя! И не я направи. А искаше! Един много красив надпис, на немски, в превод означавало, ъ-ъ-ъ… „Моята чест се нарича вярност!“… Кажете ми, колко днешни младежи приемат с цялата си душа такива красиви изрази за компас в живота?!
– Не са много – отвърнах. Премълчах „дано наистина не са“. Зачудих се дали знае, че красивият израз е мотото на есесовците.
– Ето! – възтържествува женицата. – И то да вземе да му се случи подобно нещо! По чисто недоразумение! Ако все пак беше се татуирал… Ах, май е мой ред, ще се видим след малко! – и се втурна към кабинета, по чудо без да се надъни ръбом в отворената насреща ѝ врата.
Помолих опашката да ми пазят реда, уж да дръпна цигара навън.
Истината беше, че имах нужда да изляза на въздух.

Леле, колко мъка имало по този свят! Колко нещастие и глупост. И колко много слепота, ама не единствено офталмологична. •

Хасан Девринджи