Размисли за борбата и терора

На 31 октомври в Архангелск, Русия, пред управлението на ФСБ избухва взрив. Взривява се Михаил Василиевич Жлобицки. Пострадали са трима служители на ФСБ.
7 минути преди взрива Михаил оставя послание в един от анархистките чатове:

Другари, след малко в сградата на ФСБ в Архангелск ще бъде извършен терористичен акт, отговорността за което поемам върху себе си. Причините са ви до болка познати. Понеже ФСБ много освирепя, фабрикува дела и разпитва хора, се реших да направя това. Най-вероятно ще умра при експлозията… Затова ви моля да разпространите информацията за терористичния акт – кой го е извършил и по какви причини.
Е, това беше. Пожелавам ви непоколебимо и безкомпромисно да вървите към нашата цел. Светло бъдеще на анархистическия комунизъм!

Другарите на Михаил не го познават лично, но правил впечатление на умен и подготвен човек, опитващ се да излезе от рамките на блатото на легалната опозиционна борба, най-разпространена днес. Съжаляват, че не намерил начин да нанесе на врага повече поражения с по-малко вреда върху себе си. Питам се какви ли чувства на безкрайно отчаяние, безсилие и безнаказана несправедливост могат да подтикнат един млад човек да сложи край на живота си по подобен ужасен начин, като се опита да прати на оня свят възможно най-много от онези, които смята за свои врагове? Подобни чувства обаче не са нови, преди почти 150 години пое­тът Христо Ботев пише:

…борци са в мъки, в неволи мрели,
но, кажи, що са могли да сторят!
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша със вяра…

Поддаде ли се на такива чувства обаче, извършителят на подобен акт не постига целите си, дори не се приближава към тях. Светът не става по-свободно или по-безопасно място след това, а точно напротив. Подобни действия плашат обикновените хора, мобилизират и озлобяват силовите структури и създават предпоставка за все повече ограничаване на правата и свободите в името на сигурността.
Откакто е започнала глобалната война с тероризма, държавите наливат огромни средства в силови структури и технологии за следене на населението, и то с все по ограничен обществен контрол. Обвинените в тероризъм губят гражданските си права, а със считаните за опасни се разправят без съд и присъда в лагери, подобни на тези от близкото минало.
Човек лесно може да си представи как някой с повечко власт може да използва подобни механизми за разправа с политическите си опоненти или бизнес конкуренти. Най-новата ни история изобилства с подобни страховити примери.
Самата цел – служителите на Федералната служба за безопасност – е също много зле избрана. В крайна сметка служителите в силовите структури са просто обикновени хора като всички нас. Някои от тях си мислят, че имат власт и са над останалите, други смятат, че защитават това, което разбират като „ред и законност“, а трети просто си изкарват хляба. Истината обаче е, че те са последното звено в една доста дълга верига от пряко подчинени на висшестоящия, в която всеки е длъжен да изпълнява заповедите на началника си. Силовите структури и държавният репресивен апарат са поставени за щит, който да обира именно недоволството и да използва сила, когато е необходимо на висшестоящите – от там и името „силови структури“. За властимащите те са лесно заменими и лесно контролируеми.
Хората на върха на командната верига не ги е еня за живота и съдбата на обикновения човек, бил той полицай, невинна жертва в терористичен акт, или негов извършител. Тежестта от загубата поемат близките и тези, които ще им помагат, тоест – самото общество.
За онези на върха е важна само печалбата – тях ги пазят всички силови структури, частни охранители, частни армии и скъпоструващи средства за наблюдение и охрана. Единственото, което им влияе, са евентуалните печалби и загуби.
Терористичните актове реално създават възможност за повече печалби. Продажба на повече специални средства за следене, повече оръжия, повече екипировка и пр. Що за борба е тази, в която действията ти всъщност само подсилват противника? А и в исторически план тероризмът рядко е постигал целите си. Северна Ирландия все още е част от Обединеното Кралство, Земята на Баските е част от Испания и т. н.
От друга страна мирните средства за противопоставяне не са за пренебрегване. Когато са били успешно насочени, именно към печалбите, те са давали резултат. В борбата срещу апартейда в Южна Африка основно средство са били бойкотите. Всякакви форми на масов протест са били забранени и преследвани от закона, но не можеш да спреш хората да ходят пеша на работа. Стачките в годините преди депресията в САЩ са имали ефект, както и бойкотите на отделни компании през петдесетте години в южните щати от членове и симпатизанти на движението за граждански права на Мартин Лутър Кинг.
Мирните средства също не винаги имат бърз и видим ефект, а често са и безполезни. Примери за това бол – просто протести заради самите протести, стачки в страни от западна Европа, които почти нищо не произвеждат, или бойкоти на фирми, които нямат достатъчна финансова тежест, за да променят каквото и да било. Дори случаите у нас на хора, самозапалили се в знак на протест срещу всеобщата апатия, като че ли не успяха от „сън мъртвешки“ да събудят свестните хора. И се питам какво ни чака? Защото, преди да действа, всеки от нас трябва да се запита „дали един ден, когато си отида, светът, който оставям, е станал малко по-добро или малко по-лошо място, в следствие на действията ми по времето, в което съм го обитавал?“ •

Федман Касад
източник: bezlogo.com