[10 НОЕМВРИ: ГОЛЯМАТА ИЗМИСЛИЦА] Кой е Тодор Живков?

печат

В българското историческо летоброене по времетраене на властването си Тодор Живков заема четвърто място съответно след цар Петър – управлявал 42 години, цар Иван-Александър – 40 години, хан Борис (след покръстването – княз Михаил)– 37 години и той – Тодор Живков – 35 години. С помощта на мутрократските електронни и вестникарски медии сред „широките народни маси” усилено се втълпява и стимулира носталгия към „добрия бай Тошо”, „човекът от народа”, чието управление „било подчинено на една мисъл, на една цел – народното добруване”. В спомените си (Мемоари, Тодор Христов Живков, „СИВ” АД, София, 1997) правешкият автократор се самообрисува едва ли не като някакъв народно-демократичен водител, което си е урбулешки тепегьозлък, защото през неговото 35-годишно деребейско властвуване ипостасите на болшевикокомунизма: БКП-партията (Бог-отец), Държавата (Бог-син) и Държавна сигурност (Свети дух) си останаха недосегаема Светая светих и абсолютно ненакърними постулати.

Живков постъпва в кохортите на БКП през 1932 г. През 1933 г. е арестуван и откаран в Дирекция на полицията, където след няколко яки шамаросвания младият БКП-конспиратор кандисва да бъде вербуван в Гешевото ведомство. Негова е заслугата за разкриването от полицията на печатарската техника към ЦК на Комунистическата партия, както и провала с акцията – 1935г. – за убийството на агент-провокатора Попзлатев. За последната издънка Тодор Живков е наказан от ЦК на Партията със снемане от отговорна работа. Разбира се, никой не е предполагал, че самият той е агент на суперполицая Никола Гешев! Чак на 14 януари 1949 г. наказанието му е снето (ЦДА, ф. 1-Б, оп. 6, а. е. 585, л. 427. Оригинал. Машинопис). Подир женитбата си с Мара Малеева бъдещият болшевишкокомунистически бос три-четири години не плаща партийния си членски внос и фактически се самоизключва от БКП. До ден днешен непрогледна конспиративна мъгла крие възвръщането му отново в нейните редове и то като проспериращ партиен функционер. Все по същото време Живков установява близки приятелски отношения с легионерския активист Йончев и с командира на бранническата организация „Орле” Вълчев, с които редовно провежда ловни излети и дори се е снимал с въпросните господа, кипрейки се с ловджийска пушка в ръка! Снимката бе поместена както в столични, така и в провинциални вестници. Смехотворна митология се оказаха неговите баснословни, хвалипръцковски шумкарски подвизи. Партизанският поет Веселин Андреев не знае в периода на съпротивителното движение „по Тодор Живков да е стреляно или пък той да е стрелял в момент на отбрана и нападение”. Тази констатация се споделя и от армейски генерал Добри Джуров – командир на партизанска бригада „Чавдар”, който не си спомня Живков да е допринесъл с нещо съществено за създаването на бригадата. И не случайно на 10 ноември 1989 г. генералът се обявява за свалянето му, заявявайки, че му писнало от ментърджилъците на правешкия партизански самозванец. В българската историография след 1956 г. и в горецитираните живкови „Мемоари”, наред с останалите фанфаронски дрънгъзици, се бръщолеви и за някакво си „Оперативно бюро”, организирано и ръководено лично от Живков, което осъществило „непосредственото ръководство на подготовката, координацията и действията на бойните сили в София и околностите, както и при нанасянето на главния удар”, тоест именно тази химерична структура провела деветосептемврийския щурм за превземането на столицата. Безпристрастната фактология от онези събития обаче недвусмислено сочи, че Деветосептемврийският преврат е подготвен и извършен от Главният щаб на Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА), където Тодор Живков въобще не е участвувал под каквато и да е форма и никой в този щаб не е допущал за съществуването някъде си на каквото и да е „Оперативно бюро”! Още на 10.09.1944 г., след разтурянето на Министерството на вътрешните работи и на народното здраве (МВРНЗ), с Постановление № 1 на МС се обособява само МВР, но на първо време неговите функции в София и Софийска област се изпълняват от тъй наречения Щаб на Народната милиция, функционирал до м. ноември 1944 г. За началник на Софийската Народна милиция е назначен Тодор Живков, който ръководи екзекутивните команди, избиващи без съд и присъда „народните врагове-фашистите”. Опиянен от безконтролната репресивна власт, бог знае как попаднала в ръцете му, Живков сам инквизира задържаните и с неописуема кръвожадност собственоръчно обезглавява с брадва десетина арестанти. Все пак първата му грижа е да прерови щателно полицейските архиви, унищожавайки всичко, касаещо агентурното му минало на един от най-кадърните агент-провокатори на оберполицая Гешев. В качеството си на първи секретар на Софийския градски комитет на БРП (к) – 1948-49 г. и едновременно с това председател на Градския комитет на ОФ и председател на Софийския градски народен съвет той разгаря кампанията срещу трайчокостовистите, насъсквайки тълпите и стимулирайки клакьорите да крещят по митингите и събранията: „Смърт на Трайчо Костов!” Самият Тодор Живков обаче дължи издигането си в парткомйерархията именно на Трайчо Костов! След прословутия Априлски пленум на ЦК на БКП – 2-6 април 1956 г., когато постепенно и все повече утвърждава властта си, по негова лична инициатива българското партийно и държавно ръководство два пъти подред се обръща с молба към съветските цезари Хрушчов и Брежнев България да преустанови националната си независимост и трансформирайки се в съветска република, да встъпи в държавната структура на Съветския съюз. Поради геополитически съображения съветското ръководство отклонява верноподаническите пламенни живкови просби за драговолен аншлус. В този период Живков извършва нещо драстично от финансова гледна точка, което е не по-малко юдинско деяние от неосъществените му блянове за териториално присъединяване към СССР. На 11 юли 1960 година той продава златния стратегически резерв на България – 24 тона – на Съветския съюз. Тия 24 тона злато са акумулирани далече преди 9 септември 1944 г. и нито едно българско правителство не посмява да посегне на тях дори и през двете национални катастрофи – 1913 и 1918 година.

През живковия партократичен режим в концлагерите Белене, Богданов дол, Скравена и Ловешкия „Слънчев бряг” загиват не само антикомунисти и дисиденти, но и десетки млади мъже и жени, разложени уж от империалистическата диверсия – рокендрола и екстравагантните облекла. Какво сатанинско лицемерие наистина! Докато синчагите и щерките на партком елита си живееха по американо-западноевропейски образци, обикновените люде в НРБ безропотно живуркаха в монотонно-прозаичните условия на унифицирани труженици в строителството на „социализЪма”!

В своите „Мемоари” Живков нееднократно оплаква парясаните от съпартийците му, неосъществени социалистически идеали и заменянето им тихомълком с експлоататорската капиталистическа пазарна икономика. Велзевулски, нагъл плач наистина. Всъщност именно Тодор Живков е кръстникът, демиургът на българската държавна мафия със своя Указ 56, безотчетни валутни фирми и пр. Съвсем не случайно повдигне ли се въпросът как е възникнала и как функционира българската мафия, отговорите на съответните компетентни органи са или че няма такова нещо, или пък обясненията наподобяват измъчените тълкувания на родител пред малолетното дете, на което се напъва да втълпи щъркеловия принос в появата му на бял свят. •

МАКАР

със значителни съкращения

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *