[ 106 ГОДИНИ ОТ ИЛИНДЕНСКО-ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ] Анархистът Михаил Герджиков

печат
Михаил Герджиков
Михаил Герджиков

Михаил Герджиков се откроява в българската история не само като анархист, борец-революционер, но и с личните си качества – невероятна нравственост и духовен аристократизъм. На конгреса на Петрова нива (28-30 юни 1903 г.) е избран за член на Главното ръководно тяло, заедно с Лазар Маджаров и Стамат Икономов. В определения ден (6 август стар стил, 19 август нов стил 1903 г.) той обявява Преображенското въстание пред четниците с думите: „Часът, който от петстотин години очаквахме, за който работехме ден и нощ, купувахме пушки, скитахме из балканите и пълнехме занданите, най-сетне е ударил. Тая вечер всички наши братя по кръв и тегло, където и да се намират, ще си премерят силите с нашите душмани. Нека всеки, който чувства страх в сърцето си, да се отдели додето е време, защото потеглим ли оттук, няма вече връщане! Ние не се борим за нас, борим се за нашите жени и деца, за тези, които идват след нас.“ Цялостният жизнен път и делата на харизматичния войвода доказват правотата на неговите думи. Необятната му обич към онеправданите и жадуващи за правда, свобода и хляб поробени българи му дава сили да понася и да надмогва несгодите и лишенията, които го съпътстват през целия му живот.
Герджиков е роден на 26 януари 1877 г. в гр. Пловдив в заможно семейство. Началното си образование получава в българско основно училище и във френския колеж „Св. Августин“ в родния си град, след което продължава учението си в Пловдивската мъжка гимназия. Под влияние на анархистичните идеи, проповядвани от руските анархисти-емигранти в Пловдив, той създава през 1895 г. анархистка група в гимназията, заради което е изключен от учебното заведение. В края на същата година Михаил Герджиков се свързва с македонски революционери и заедно с други свои съученици по подражание на революционерите от предосвобожденската епоха основават Централен революционен македонски комитет със силно анархистична окраска. Комитетът просъществува твърде кратко, тъй като Герджиков и приятелите му отиват в Казанлък, за да се явят като частни ученици. Там по негова инициатива пак организират анархистки кръжок и поради участието си в ученическа стачка отново биват изключени от училище. Все пак Михаил Герджиков успява да завърши средното си образование като частен ученик и заминава за Швейцария през есента на 1896 г., за да следва право, първо в Лозана, а после в Женева.
Тук става свидетел на публичната полемика между анархиста Черкезов и марксиста Плеханов и в края на 1897 г. учредява Македонски таен революционен комитет (МТРК), известен в Швейцария като първата анархиска организация, наречена „Женевската група“, съставена от български студенти. В Женева Герджиков издава два вестника: „Глас на Македонския таен революционен комитет“ и „Отмъщение“, отпечатани в Париж и излезли в по един брой. Вестниците се разпространяват в България и в Македония главно сред анархистките кръжоци. В Швейцария окончателно се оформят Герджиковите анархистки идеали за повече свобода, правда, хляб и справедливост, които той се заема да реализира в непосредствената борба за освобождаването на „роба отвъд Вардара“. Именно затова прекъсва следването си в чужбина, изоставя удобствата и осигуреността, които му дава семейството, както и възможността да придобие солидна професия, да постигне добро материално положение и става професионален революционер. През 1898 г. в София за първи път се среща с Гоце Делчев. В резултат на тази среща създаденият в Женева МТРК се влива изцяло в редовете на ВМОРО, като ѝ предоставя едни от най-преданите и жертвоготовни дейци на движението. Гоце Делчев изпитва големи симпатии към анархисткия мироглед на Герджиков, което никак не е случайно, защото преди това е бил под влиянието на друг известен български анархист – Върбан Килифарски. Следващата, 1899 г. Михаил Герджиков се връща в България и кандидатства за учител в Македония. След получения отказ от Българската екзархия в Цариград, информирана за анархистките му убеждения, той отново отправя молба до Екзархията, ала този път под името и с документите на Тодор Станчев Луканов, негов състудент от Женева. Под това име го назначават в Българската мъжка класическа гимназия в гр. Битоля, където през учебната 1899/1900 г. с Даме Груев, Васил Пасков и Петър Мартулков, учители в същата гимназия, е приет за член на Окръжния комитет на Вътрешната македоно-одринската революционна организация (ВМОРО). Участвува активно в ръководството на ВМОРО в града и вилаета, обикаля за агитация околните селища, издава хектографски вестник „На оръжие“. Огромно е въздействието му за идейното формиране на учениците от последния клас на гимназията, повечето от които израстват по-късно като видни дейци на македоно-одринското революционно движение. Междувременно Екзархията отклонява молбата на Михаил Герджиков за главен учител в гр. Струмица. Зорко следен от турската полиция, близо година той обикаля Македония като секретар на Временния ЦК на ВМОРО и развива агитационна дейност в четата на Христо Чернопеев. Също така участва и в дейността на легалната организация в България. През 1902 г. Гоце Делчев определя Герджиков за ревизор на Одринския революционен окръг западно от река Марица и той отива в Одринско, предприемайки обиколка из целия регион. Придружаван от местни войводи и четници, във всяко село свиква мъжкото население в църквата, където го посвещава и заклева в националосвободителното дело и създава местен революционен комитет.
Успоредно с това навсякъде по селата организира и така наречените смъртни дружини, в които селяните се обучават на бойни умения. Въпреки убеждението си, че е рано за общо въстание, Михаил Герджиков се подчинява на решението, взето в Солун (януари 1903 г.), и потвърдено в Смилево (април 1903 г.) за обявяване на въстание на 1 юли (по-късно отложено за 20 юли) 1903 г. и активно се заема с подготовката в Одринско.
Неговите анархокомунистически възгледи обаче не допускат да се вземе такова съдбоносно решение без знанието и висшегласието на тези, които ще го поемат на плещите си, ще жертват живота си и ще проливат кръвта си в сраженията. Затова решава по въпроса да се произнесе един конгрес, който да се проведе в Одринско, с делегати всички войводи и техните помощници и с най-много по трима представители от всяка околия. Конгресът се провежда на 28-30 юни 1903 г. на Петрова нива край с. Стоилово, Малкотърновско и се потвърждава решението на Солунския конгрес на ВМОРО от януари 1903 г. за повсеместна въстаническа акция. Както на конгреса, така и в хода на въстаническите действия, избухнали на 6 август 1903 г., денят на църковния празник Преображение, Михаил Герджиков се изявява като фактически ръководител, който поема цялата отговорност за въстанието и дава оперативни разпореждания по време на неговото провеждане. Воденият от него отряд от над стотина души успява да освободи град Василико (днешно Царево) и да установи макар и за кратко революционна власт. По целия Странджански край, с изключение на град Малко Търново, турските гарнизони са прогонени и на освободената територия се установява просъществувалата 20 дни прочута Странджанска комуна, която се основава на анархокомунистическите принципи, изповядвани от Герджиков, и е всъщност втората такава комуна в света след Парижката от 1871 г. Първоначално стъписана, турската власт бързо мобилизира военната си мощ и в неравен бой разгромява въстаниците, проявили безпримерен героизъм. Потоци хора бягат към България, за да търсят спасение от турските жестокости. И тук Герджиков е на предните позиции, като отдава енергията си и организаторския си талант в грижа за бежанците.
Той посреща с недоверие и скептично Младотурската революция, считайки я за неистинска и незавършена. През периода 1907-1912 народният поборник се отдава изключително на анархистическа пропаганда, издавайки заедно с Върбан Килифарски анархистките вестници „Свободно общество“, „Безвластие“ и „Пробуда“. В навечерието на Балканската война Герджиков организира отряд от около двеста души, включващ много от бившите войводи и четници, участвали в Преображенското въстание, и веднага след обявяването на войната – 5 октомври 1912 г. – навлиза в турската територия, превземайки още преди пристигането на българската войска с. Граматиково и селищата Василико, Ахтопол, Резово и Малък Самоков. В началото на 1913г. разпуска отряда. Мобилизиран, участва в Първата световна война, макар открито да заклеймява тази световна империалистическа касапница. Михаил Герджиков и брат му Николай са едни от учредителите на Федерацията на анархокомунистите в България (ФАКБ), участват активно в свикания анархистки конгрес на 15, 16 и 17 юни 1919 г. в София. Конгресът е открит от Михаил Герджиков с пламенна реч, в която прави ретроспективен анализ на историята на българския анархизъм и на неговото бъдещо развитие.
След преврата на 9 юни 1923 г. е принуден да емигрира в Цариград, където е кореспондент на редица чуждестранни вестници. През 1931 г. се завръща в България, препитавайки се с журналистическа и преводаческа дейност. Неизменно отстоява анархисткото си мировъзрение, без да участвува организационно в анархисткото движение. Промяната на 9 септември 1944 г. посреща с надежда за едно по-добро бъдеще на българския народ, ала твърде скоро разбира диктаторската същност на установената в името на народа квазинароднодемократична власт. През 1946 г. той категорично отказва да бъде включен в списъка на предложените за награждаване дейци от Преображенското въстание, изтъквайки че това противоречи на неговите убеждения, а освен това е „аморално“ да приеме орден от една власт, натикала в затвора неговите другари анархисти, чието освобождаване би била най-голямата награда за него. Тогавашният председател на Народното събрание Васил Коларов се вслушва в желанието на Михаил Герджиков, не настоява повече за включването му в списъка за награждаване и действително урежда освобождаването на арестуваните за идеите си анархисти. Временно, разбира се.
На 18 март 1947 г. седемдесетгодишният прославен народен революционер и анархокомунист умира в София. На погребението му се стича хиляден народ – негови сподвижници, съидейници, почитатели. Отечественофронтовската власт буквално въвежда военно положение в столицата – улиците гъмжат от милиционери, а в околностите на града са дислоцирани части на вътрешните войски. Впрочем съвсем естествена реакция на властимащите тирани, за които, макар и мъртъв, Михаил Герджиков е безпределно опасен за сатрапското им управление.
МАКАР

1 коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *