16 ДЕКЕМВРИ, 1948 ГОДИНА

печат
На 16 декември, рано сутринта, на вратата ни се почука силно: „Отворете, милиция!“ Разбудиха всички – мен, жена ми и двете дечица – Йорданка на 3 години и Марин на 9 месеца, които заплакаха. Отворих вратата и видях двама милиционери с насочени автомати. Зад тях цивилно ченге изрева: „Арестуван си! Обличай се и тръгвай с нас!“

Облякох се набързо, не ме оставиха да се сбогувам с близките. Отведоха ме в пернишката ДС, където съм бил и друг път. Преди мен бяха прибрали всички другари от Перник и околията. Очевидно „народната“ власт започваше някаква масова акция срещу анархистите. Освен мъжете, в ареста имаше и три жени – Мария Доганова, Цветана Джерманова и Мара Владимирова. Мара беше задържана като заложничка, докато открият другаря ѝ Димитър Василев.

В последствие се разбра, че в концлагерите сме били изпратени над 600 анархисти – мъже и жени. Подобен внезапен удар диктатурата не беше нанасяла на никой от многобройните си противници дотогава.

Докато бяхме в пернишкия арест, нашите другарки Мария и Цветана пееха – те имаха богат репертоар от революционни песни. Джандарите се опитаха да ги накарат да млъкнат, но не успяха.

Поради големия студ чешмите в ареста бяха замръзнали и не ни даваха вода – нито за пиене, нито за миене. По тази причина храната, донасяна от близките ни, оставаше непокътната – жаждата беше непоносима.

Когато и нашата група беше отведена в концлагера Богданов дол, където ни стовариха, видяхме, че на портала пишеше „Трудово възпитателно общежитие“, а встрани, от ляво и от дясно: „Смърт на фашизма, свобода на народа!“ и „Мир, труд, социализъм“. Значи тук щяха да ни възпитават и учат на труд…

От една барака, която в последствие разбрахме, че са кръстили „Биячницата“, излезе Гершанов, началникът на охраната, когото познавах, и един, цивилен, който накуцваше. Това беше небезизвестният шеф на „Общежитието“ – Ханджийски.

Гершанов изкомандва: „Стройте се, гадове!“ и ние чинно изпълнихме заповедта. Строихме се по двама и той ни заоглежда със свиреп поглед. Започна да ни разпределя кой, къде и какво ще работи. На мен рече: „Забойчик“, т. е. копач на въглища. След това ни съобщи и бараките за спане.

Бях придаден за помощник на един млад мъж – турчин. Дотогава не бях влизал в рудник. Отправихме се под строй, с песен към рудника „Толбухин“. Бях втора смяна. Разстоянието от „общежитието“ до работата беше около километър. Охраняваше ни цял взвод милиционери, но те не влизаха под земята. На излизане двама милиционери, въоръжени със заострени железни шишове, започваха да промушват натоварените с въглища вагонетки, та ако някой е решил да бяга, да го умъртвят. Бях много изненадан, когато влязох за пръв път под земята. Имаше офицери, които и на фронта не бяха изпитвали такъв страх, а сега, влизайки в кръговете на тоя ад, започваха да треперят – не вярваха, че ще излязат от него. Един от нашите приятели – агроном, чиято работа навън е била на полето, каза: „Дотук съм, свършено е с мене“, но после свикнаха с работата в рудника, където от нас се искаше да изпълняваме нормите на опитните цивилни миньори. Въпреки старанията, това не винаги беше по силите ни и тези, които не успяваха, минаваха през „шамарената фабрика“ на Гершанов или биваха наказвани да стоят през цялата нощ под лампата – в средата на двора.

Като забойчик изкарах три месеца. Справях се добре, но когато взривяваха въглищните пластове и галериите се изпълваха с гъст дим, аз капитулирах. Не можех да понасям проклетия пушек – повръщах и получавах силно главоболие. По доклад и настояване на груповия отговорник, началството ме премести на външен обект. За година и половина, през което време бях в Богданов дол, преминах през всички видове работа в рудника: забойчик, клепач, шинар, маневрист, помпиер и хаспелист.

В концлагера бяха изпратили на „превъзпитание“ хора от почти всички цветове на опозиционната политическа палитра и противници на режима: освен нас имаше малко троцкисти, земеделци, социалдемократи, легионери, бранници, ратници, „цар крумовци“, бивши офицери и полицаи, бивши народни представители, министри и попове от всички вероизповедания. Последни докараха „гробарите“ – групи от граждани на „народната република“, които на 2 юли 1949 г., когато „вождът и учителят на българския народ“ Георги Димитров хвърли топа, вместо да плачат и скърбят неутешимо, го ударили на веселба, на ядене и на пиене, на сватби и на кръщавки.

За реда и тишината в концлагера се грижеха управителят Ханджийски, шефът на охраната Гершанов и главният бияч – Петър Гогов.

С „фината обработка на питомците“ беше натоварен друг „възпитател“ – Пощаджиев. Когато първите трима пребиеха някой, той го привикваше в своята канцелария и започваше да го съветва с хитър, мазен и подвеждащ глас колко лесно може да се отърве от всякакви несгоди, които могат да го сполетят в бъдеще. Само да стане сътрудник на ДС, тоест да доносничи за другарите си. Така функционираше мелачката и за съжаление, често безотказно…

Не бих се връщал към мрачните си спомени отпреди 64 години, ако напоследък средствата за масова дезинформация не бяха зачестили с предоставянето на трибуна на всевъзможни палачи и оплаквачи на изгубения болшевишки рай. Правя го най-вече заради младите, които не знаят истината за „епохата на социализЪма“, когато болшевиките обзаведоха 86 концлагера и затвора, за да смажат духом и телом със своите садистични, инквизиционно-екзекуторски „мероприятия“ всичките си противници. •

Перник, декември 2012 г.

Александър Наков

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *