16.12.1948: Една мрачна годишнина

печат

Драги читатели,

на 16 декември се навършват 60 години от датата, на която болшевишките сатрапи по най-брутален начин, без съд и присъда, арестуваха и изпратиха по лагерите над 600 анархисти от цялата страна, само заради това, че не мислят като тях.

Тук ви предлагам част от спомените за въпросната акция на петима от потърпевшите.

Георги Божилов

Александър Наков:

На 16 декември рано сутринта към пет часа се чу силно чукане на вратата: „Отворете! Милиция!”. Когато отворих, пред вратата видях един цивилен и двама милиционери с пушки и ножове. „Арестуван си!” – изрева цивилното ченге. Едвам успях да се облека, ченгето от бързане не ме остави да се сбогувам с жена ми и децата, които се бяха събудили и стояха вцепенени от гледката. Не ми разрешиха да взема нищо със себе си. Закараха ме в ареста на пернишкото ДС. Там още преди мен бяха прибрали почти всички анархисти от Перник, които са били в списъците им, даже и жените. Там бяха Цветана Драганова, булка от преди по-малко от месец, също и Мария Доганова, пак млада булка; падна им се да доизкарат медения си месец в ареста. След някой ден докараха и Мария Василева, нея пък я задържали, понеже не успели да хванат мъжа ѝ.

По-късно научихме, че на същия ден – 16 декември 1948 година – са били арестувани анархисти в цялата страна. Започна се разправата на „народната” власт с народните синове-безвластници.

В ареста сме и чакаме: ден след ден без новини, без посещения, без обвинение, освен факта, че принадлежим към едно движение и изповядваме една идея. От време на време привикваха по някого на разпит. Повечето бяхме събрани в една голяма стая. За зла участ зимата беше жестока, което усложняваше още повече положението ни. Чешмите бяха замръзнали, вода нямаше нито за пиене, нито за миене. Храна ни носеха отвън – родителите, близките. Но тази храна оставаше неконсумирана: водата беше много по-необходима, но нямахме връзка с близките си, а те не можеха да предположат, че сме без вода! И така цели 31 дни. През това време през пернишкото етапно преминаваха другари от цялата страна, подкарани за концлагерите „Куциян” и „Богданов дол”. Мария все разпитваше новопристигналите: дали не знаят нещо за нейния Жак?… След 31 дни една сутрин ни закараха в концлагера „Богданов дол”, а жените разпратиха из Добруджа.

В лагера ни посрещна самият зловещо известен кърволок Гершанов. Първата дума, с която се обърна към нас, беше „Гадове!”

Помещенията бяха обзаведени в двуетажни нарове. При престоя в ареста на ДС бяхме нападнати от гъмжило въшки. Ето сега и нещо добро: в лагера имаше котел, в който слагахме дрехите си за обезпаразитяване.

В лагера всички станахме миньори. Аз бях определен от Гершанов да работя в рудника като забойчик (копач на въглища). По-късно преминах през всички миньорски специалности: маневрист, шинар, крепач, помпиер, хаспелист…

Преди нас в лагера, а значи и в мината, бяха докарани много мои познати анархисти от цялата страна. Те, като по-стари питомци, веднага търсеха да влязат във връзка с новодошлите, за да им окажат някаква важна помощ. Работеше се на три смени. Мината беше на един километър от лагера. Бях прикрепен към един по-опитен копач за помощник. Много от лагеристите не бяха виждали мина и страхът им при първото влизане в рудника беше странен за мен. Имах един приятел агроном, който така се уплаши, че почна да вика: „Оттук излизане няма!” Наистина беше плашещо: забоите бяха дълбоки, тесни, беше тъмно, не достигаше въздух… Имаше сред нас офицери от царската армия, били на фронта, не се уплашили, но твърде се стреснаха тук.

Всеки, който не си изкараше нормата, а тя беше като за опитни миньори, вечерта биваше изправян в двора под лампата, където трябваше да престои цяла нощ. Това беше само едно от наказанията. Другите бяха по лична склонност и вдъхновение. Трума души от управата на лагера се отличаваха като особено жестоки побойници. Това бяха Ханджиев – шеф на лагера – цивилен, капитан Гершанов и Петър Гогов. Тримата биеха с повод и без повод. Най-жесток беше Ханджиев, нахвърлеше ли се върху някого, не знаеше да спре. Имаше и един така наречен „възпитател”, казваха му Пощаджиев. Неговата задача беше да донасят за своите другари по съдба. На доносниците обещаваше предсрочно освобождение, което те така и не дочакваха.

Свиждане разрешаваха само на 1 май и 9 септември.

Трифон Терзийски:

Рано сутринта на 16 декември 1948 г. ме арестуваха и след тридневното престояване в трети софийски участък и кратка жестока обработка и разпит в ДС, вечерта на 19-ти – Никулден – бях въдворен в болшевишкия лагер „Богданов дол”, Пернишко. Бяхме група от 16 анархисти. Приемането в лагера ставаше поединично от началника на милицията капитан Гершанов. Още същата вечер бяхме разпределени на работа в мина „Толбухин”, където се работеше на три смени седмично. Попаднах в бригадата, която работеше трета нощна смяна, започваща работа от 22 часа. В мината бяха разработени две полета (участъка). В едното имаше газ „гризу” и в него се влизаше с акумулаторни лампи, в другото нямаше от този опасен за миньорите газ и осветлението ставаше с карбитни лампи. По вида на работа лагеристите бяха: копачи, маневристи, крепачи, хаспелисти и др. Като маркототевец тук бях даден за помощник-копач, което беше най-тежката миньорска работа. Смяната е от 100-150 лагеристи. От лагера до входа на мината се движеше в строй, охранявана отпред, отзад и отстрани от въоръжени с шмайзери милиционери. Неописуемото е чувството на страх и смут, което изпитах тази нощ при първото ми съприкосновение в една непозната и страхотно чужда минна среда. Дете на полето, израснал на воля в големия селски двор, изведнъж под въоръжен конвой, вкаран в километричната, тясна и тъмна подземна минна галерия. Лагеристът, към когото бях даден за помощник, беше от Оряхово и по-възрастен от мен. Със запалена карбитна лампа той вървеше напред, а аз след него с част от инструмента шляпурках в слабо осветената галерия, смутен от странната обстановка. Когато стигнахме до галерията, в която ще копаем, той ми каза: „Аз ще копая, а ти ще ме наблюдаваш, за да ме смениш, но седни на подпорката, за да се предпазиш от падаща от тавана пляка, защото този, с когото досега бях партньор, една буца го удари по главата и сега е в болницата.” Седнах плътно опрял разтрепераното от страх тяло до чамовата подпора и отправях постоянно поглед към тавана в очакване кога ли ще падне пляка. Пляка не падна и не ме удари, но падна едногодишна робска работа, вече като майстор копач. Работата на нас, двойката копачи, беше най-трудната и тежка работа. Трябваше да направим прокар до дъното на галерията. За целта с кирка изкопавахме 40 см широк и 120 см дълбок хоризонтален подкоп в средата на стената, където ще напредва галерията… На този убийствено тежък миньорски труд, само за намалена дажба хляб бяха обречени хиляди младежи, ученици, студенти, учители, лекари, инженери, професори, държавни служители, министри, селяни и граждани, наречени „врагове” на народа…

Христо Колев:

Повод за тази акция бе петият партиен конгрес. Явно беше, че на дискусионното поле марксистите се оказаха слаби и затова прибягнаха до физическото унищожение на движението ни. И все пак трябва да сме доволни от българските власти, дето не проявиха своя „интернационализъм” и не дадоха направление на влаковете към позиции за страната, от която се учехме как се строи „Комунизъм”, и за Сибир – тази международна каторга, от която трудно се излизаше. Все пак оставаше по някой жив свидетел като приятеля на Димитров от Лайnциг Благой Попов или анархиста Васил Попов, прекарали десетки години на ужас и все пак оцелели, за да разкажат за преживяното на поколенията и затова как се строи социализъм по болшевишки.

Групата от Карлово се състоеше от четирима души – аз, Иван Ст. Колев, Христо Минков (Францията) от с. Баня и Найден Киров от Пролом. Макар че акцията беше по нареждане „отгоре”, органите на ДС по места не се отказваха да издевателстват над задържаните. Започваха се разпити, искаше се хората да говорят за неща, за които нищо не знаеха, опитваха се да вербуват доносници, но при нас това рядко им се отдаваше.

В тези мразовити декемврийски дни аз също не бях забравен, не ме пропускаха при разпитите. От нас нямаше какво повече да научат, тъй като всичко вече беше разгромено – организации, печат, книжнина се преследваха, много хора бяха вече по лагери и затвори. Въпросът беше да се намерят мотиви задържаните да бъдат тормозени, а те винаги намираха такива. С мен се заядоха да им предам знамето на Домлянската организация. Много тормоз съм преживял заради това знаме – с него няколко години им вадехме очите, то беше развято на един първи май и на погребението на нашия добър приятел Нешо Колев. Отново ме притиснаха заради него. Сложиха ми белезници отзад и ме вкараха в кауша. Понеже ръцете ми бяха отзад, без да искам при всяко помръдване те се самозатягаха. Жестоко се бяха впили в китките ми, а навън и в затвора беше неописуем студ. По едно време през нощ­та потропах на караула и го помолих да ме изведе по малка нужда. Той се съгласи, аз излизам, но не мога да си откопчая панталона. Милиционерът сви рамене, предложи ми да ме закара при началника на ДС, той да разреши да ми свалят белезниците. Вкара ме в канцеларията, а началникът отново ми постави въпроса за знамето. Не можех вече да издържам. Обещах им, че на сутринта ще им кажа къде е. Махнаха ми белезниците и спасих едно позорно намокряне на панталоните, които сигурно щяха да замръзнат в оня студ. Цяла нощ обаче не можах да заспя. Самоуспокоявах се, че едно знаме нищо не значи, че ще направим ново, когато се наложи. И все пак това ми изглеждаше много позорен акт – направо капитулантство. Накрая реших на сутринта да им откажа. Страхувах се и за приятеля, който го пазеше – Христо Чолаков. Сутринта на 29 декември 1948 г. ме качиха в кабинета на ДС. Началник тогава беше Христо Калинчев от Свежен – един мъж, с когото много години бяхме съученици в Карловската гимназия. Тогава бяхме близки, защото фашизмът ни беше общ враг. Когато влязох при него той ми каза:

– Адаш, дай този байрак, да мирясаме и ние, и вие. – С тези приятелски думи просто ме обезоръжи. Ако беше започнал с юмруци, байракът щеше да бъде спасен.

Съгласих се да му кажа къде е и преди да му предложа той сам рече да му напиша бележка до Христо – иначе той нямаше да го даде.

Това беше краят на нашата легална дейност. Оттук нататък започваше подземната – без байраци и парадност. Преживях случката много тежко, по-тежко от всички инквизиции, които бях преживял. Бях доволен поне, че няма да има последствия за Христо Чолаков. По-късно разбрах от жена му, че тя предала знамето, тъй като знаела къде е. Три години след това, когато аз бях в Белене, Христо е бил заподозрян, на 20 юни 1951 г. го търсят за арест, но той успява да избяга и минава в нелегалност. Три години след това, на 18 януари 1954 г., след предателство го убиват…

(следва)

2 коментара

  • Нека направим света такъв , че да не се повтарят издевателствата над такива добри и чесни хора като господин Наков и другарите му.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *