2008: „нашата“ криза

печат
КАПИТАЛИЗЪМ – ДИАГНОЗА НА ЕДНО ЦИКЛИЧНО НЕРАЗПОЛОЖЕНИЕ

crude_fmtМесец юни, 2003 година. Маями Бийч, Флорида – райското кътче, в което капиталистите отиват, за да си отидат. Службата за социално осигуряване е претъпкана – пращи по шевовете от хора, които чакат с часове да си получат помощите за безработни. Имаш чувството, че целият свят се е натъпкал в една стая – 60% от населението на окръг Маями-Дейд не е родено в САЩ. На едно отделно гише има доста по-малка опашка – хора като мен, които са току-що пристигнали, и чакат да си получат така наречения „социално осигурителен номер” (SSN), който в Щатите трябва да имаш, преди да си извадиш шофьорска книжка или да си откриеш банкова сметка. Доколко това говори за важността на социалното осигуряване в САЩ оставяме на по-иронично настроените да обяснят, но нашата тема е за кризата. Пред мен чака италианец на около 40-години и в задушната атмосфера на тромавата бюрокрация се заприказваме. Човекът разбира, че съм дошъл да пиша за финанси и инвестиции и с типичната средиземноморска откровеност започва веднага:
„Аз изгубих всичко”
Това признание някак не звучи екзотично, дори с италиански акцент сред палмите и скъпите италиански и френски ресторанти в туристическата вакханалия. То звучи съвсем на място в претъпканата американска социална служба в годината, в която акциите на американските технологични компании се сринаха, а огромната част от тях просто се изпариха и отнесоха със себе си няколко трилиона долара спестявания на повярвалите в прогнозите на анализаторите (не мога да се сдържа да не погледна засрамено към изтъркания маямски под) обикновени хора като моя нов италиански приятел. Историята е до болка позната – човекът имал заделени двайсет-трийсет хиляди долара за черни дни и не искал да гледа как расте тревата в банковия му депозит, затова ги дал на инвестиционен фонд, който обещавал огромни печалби от новия технологичен бум. Технологичният бум вече не бил толкова нов – технологичните акции поскъпнали доста, та позакъснелият инвеститор наистина изгубил всичко, когато те се сринали. Като казвам сринали, имам предвид нещо, което през януари си купил примерно за 50 долара, а през май можеш да продадеш за 50 цента. Мижавият остатък от спестяванията на човека отишъл за брокерските комисионни.
Това е лицето на кризата, която беше тогава и която обявиха за последната рецесия в американската икономика, такова ще бъде лицето и на сегашната криза, за която отново бият тъпаните самозвани финансови шамани от двете страни на океана. Няма да го намерим в стръмните графики като тази вдясно или в трескавите репортажи на новинарските емисии от оня кенеф на Уол Стрийт с пръснатата по пода непотребна вече хартия. Ще го намерим на опашките на социалните служби в гласовете на хората, които трябва да започват отначало, защото са били излъгани.
Статията на бай Георги по-горе е писана преди 21 години и звучи съвсем актуално и днес. Не защото бай Георги е огромен прозорлив гений на мисълта, а защото просто казва нещата каквито са. А те са едни и същи и тогава, и сега. При всяко ново сътресение ние виждаме едни и същи последици – богатите забогатяват, понякога малко по-бавно, бедните губят ризата от гърба си. Днешната криза модел 2008 е общо взето двуглава – от едната страна е ясният за всеки спекулативен скок на цената на петрола, а от друга – финансовата бомба със закъснител на така наречените „подпървокласни ипотечни заеми” (sub-prime mortgage), която някои наричат за кратко „ипотечна криза”. Тя е малко по-неясна от цифрите на бензиностанцията, но ни засяга не по-малко от нафтата за три лева.
Ипотечната криза обаче се обяснява по-лесно от скока в цената на петрола и тук става интересно за нас, в България. Банките в САЩ дават ипотечни заеми с много високи лихви на много бедни хора. Лихвите са високи, защото хората са бедни (логиката е желязна, нали?) и са рискови платци. Колкото по-висок риск, толкоз по-висока лихва. Това се нарича „кредитен рейтинг” или на наш език „колко пари чиниш”. Бедните хора си купуват къщи и тъй като са бедни, не могат да ги изплащат. Банките им прибират къщите. Хората остават на улицата. Дотук нищо ново освен „кризата”. Кризата не е в това, че бедните хора остават на улицата, а в това, че банките още от самото начало препродават ипотечните заеми с голяма отстъпка на инвеститори (обикновено други банки или пенсионни фондове), които носят риска вместо банката и съответно получават потока от лихвите. Когато хората престанат да плащат, съответно инвеститорите остават с пръст в … и лихвите им секват. Тъй като прогнозите за бляскавото излизане от рецесията и стабилизирането на трудовия пазар в САЩ са накарали маса инвестиционни гадатели да „си мислят”, че бедните хора ще могат някак си да продължат да плащат огромните лихви и да им пълнят джобовете, те са ги включили като актив в своите баланси, но когато този актив става една кръгла нула, започват да се отписват суми от няколко десетки милиарда нагоре и почва рев и кършене на ръце в Париж, Лондон и Ню Йорк.
Да оставим настрана хората, останали бездомни, макар да е малко трудно, защото за 2006 и 2007 година тези ипотечни заеми възлизат на около 1 трилион долара, а прогнозите са, че около половината от тях са застрашени от конфискуване на имуществото, като над два милиона семейства ще изгубят домовете си през тази и следващата година, а се очаква броят им до 2012 година да достигне 6 милиона и половина. Още веднъж – става дума за най-голямата икономика на света САЩ, а не за България… все още.
Би било логично такъв тежък финансов удар да засегне най-вече онези, които са имали пари да инвестират в подобни „рискови инструменти”, разбирай богатите. Нищо подобно. За поредна година класациите за най-богатите хора на списание Форчън и на Мерил Линч сочат, че броят на милионерите и милиардерите и техните авоари не само не е намалял, ами стабилно, ако не и стремглаво расте. През 2008 година списъкът на милиардерите на сп. Форчън достига рекордния брой от 1125 души, разполагащи общо с 4,4 трилиона долара (4 400 000 000 000), тоест голяма част от вчерашните милионери стават милиардери, вместо да плачат по изгубените в „ипотечната криза” инвестиции. Сметката е съвсем проста – има едни много пари, вече ги няма. Тези пари са били в две групи хора – първата не е изгубила нищо, а напротив. Познай какво е станало с втората? Да, небогатите сред нас отново носят негативите на безумния стремеж на богатите да станат още по-богати, а последните от своя страна просто отчитат „съжаление и надежда държавата да се намеси”. Това разбира се е лицемерие. Както при всички останали катастрофални събития – от войните до всевъзможните финансови катаклизми, – богатите стават много по-богати, а небогатите остават многоуважаемата уважена страна. Богатите нямат интерес от това да няма катаклизми. Те много обичат да печелят и обичат да печелят много. Ако им пукаше, щяха да станат майки терези, но моделиерите на Шанел още им моделират забрадките.
Когато в САЩ кихнат, в България…
Този сценарий ни чака с пълна сила. Не като някакво странично поражение от ударната вълна на Запад, а като съвсем мила родна картинка. Икономистът проф. Димитър Иванов в интервю за mediapool.bg предупреждава, че задлъжнялостта на българските домакинства е достигнала 85% от брутния вътрешен продукт (БВП), а заедно с междуфирмените дългове и публичните задължения надхвърля два пъти БВП, каквото е било положението в САЩ по време на Голямата депресия от 1929 г. Ако 6 милиона и половина американски семейства ще изгубят домовете си от кредитна несъстоятелност до 2012 година, дори при грубо съотношение население към население, без да отчитаме разликите в доходите и инфлацията, излиза, че около 160-170 хиляди български семейства са застрашени от същото, ако българските банки са раздавали ипотечни кредити като американските. Ако съдим по гръмките и лъскави реклами, заливащи ни от телевизора, радиото, вестниците и улиците, те са.
Наивно е да се смята, че държавата ще се намеси на страната на изгубилите или че банките ще опростят някому нещо. Между тоталната бедност и тези и много други семейства стои само организираният бунт. Ако някой има други предложения и надежди, готови сме да ги чуем и да поспорим върху тях. •

Сашо

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *