21 юли 1936 г. – революция на полупът

печат
На пленума на местните организации на каталонската CNT на 21 юли 1936 г. делегацията на Долни Льобрегат предлага да се напусне създаваният Комитет на антифашистките милиции (КАМ) и да се провъзгласи анархокомунизъм, което би съответствало на решенията, принципите и идейните цели на организацията. Против тези предложения се изказват „отговорните“ деятели на ФАИ Федерика Монсени, Диего Абад де Сантилян и секретарят на каталонската CNT Мариано Васкес. Гарсиа Оливер се опитва да опровергае доводите на опонентите. Той отхвърля обвиненията в стремеж към „синдикална“ или „анархистическа“ диктатура и призовава незабавно да се приеме решение да не се оставя вакуум, от който биха могли да се възползват противниците на революцията, както в Русия през 1917 г.: Ако не покажем, че можем да построим безвластния комунизъм, бъдещето по старому ще принадлежи на оня сорт политици, които се родиха от Френската революция, започнала с множество политически партии и завършила с една. Гарсиа Оливер критикува също опитите „да се посее страх“ и подчертава, че революцията може да се справи с интервенцията, както се справя с метежа.
Въпросът е поставен на гласуване. В поддръжка на провъзгласяването на безвластния комунизъм гласува само делегацията на Долни Льобрегат, останалите делегации поддържат „антифашисткото сътрудничество“. Приетото решение гласи, че революцията преживява „антифашистки етап“, безвластният комунизъм е несвоевременен и в момента е необходимо да се укрепва „създалият се на улицата антифашистки фронт“.
От какво е предизвикан такъв кардинален поврат на CNT, който по същество отхвърля програмата за действие, приета на конгреса в Сарагоса само два месеца преди събитията?
Съгласихме се на сътрудничество, – се казва в доклада на CNT на конгреса на МАТ в 1937 г.  – Защо? Валенсия беше беззащитна и се бавеше, казармите бяха гарнизони на превратаджиите. В Мадрид нашите сили бяха в малцинство. В Андалусия положението беше хаотично, с групи трудещи се, които бяха въоръжени само с ловно оръжие и водеха борба в планините. Ситуацията на Север беше неясна, а останалата Испания беше в ръцете на фашистите. Врагът се намираше в Арагон, пред вратите на Каталония. Действителното съотношение на силите ни беше неизвестно – както на национално, така и на интернационално ниво. Активът на CNT не рискува да предприеме самостоятелни революционни действия, опасява се от перспективата на борба на три фронта: против фашистите, правителството и възможната чуждестранна интервенция. С други думи, мнозинството активисти решава, че да се говори за социална революция в мащабите на страната е преждевременно, а безвластният комунизъм само в Каталония неминуемо е обречен.
Действителното състояние на нещата далеч не е толкова безнадеждно, колкото изглежда на каталонските анархосиндикалисти, над които вероятно още тегне поражението във въстанията от 1932–1934 г. Този път не става дума за изолирани действия. Социално-революционното движение се разпространява в Каталония, части от Арагон и Валенсия, а пътят към Андалусия е открит. С други думи, ключовите икономически индустриални и аграрни райони на Иберийския полуостров са в ръцете на революцията. В такава ситуация е възможно да се поеме рискът „да се отиде до края“. В този случай считаме – пише съвременният испански анархосиндикалистки автор Камачо с псевдоним Абел Пас, – че въпросът за властта беше решен прекалено прибързано и това попречи да се вземе предвид цялото значение на революционната ситуация, която беше очертана в доклада на CNT. Ако тезите на Гарсия Оливер бяха приети, то проблемът на революцията без съмнение щеше да бъде изяснен веднага и на място. Анархосиндикалистите пропуснаха ценно време и отстъпиха инициативата на своите врагове.
… Първата грешка – отбелязва Абел Пас – вече беше извършена на 19 и 20 юли, когато група активисти се постави на мястото на самите членове и решаваше вместо тях. От този момент нататък пропастта между базата и висшите инстанции се задълбочаваше: базата искаше да разшири революцията, докато на върха се опитваха да я контролират и ограничат…

Под тежестта на „обстоятелствата“

Така CNT приема принципното – и както се оказва по-късно, пагубно за нея – решение да се откаже от „тоталната революция“ и да отложи безвластния комунизъм до победата над противостоящата на републиката коалиция на „националистите“ – военни, фашистки фалангисти и монархисти.
Лидерите на CNT и FAI приемат компромиса с антифашистките партии и движения и им правят отстъпки, като се аргументират със „създалите се обстоятелства“, т. е. с необходимостта да спечелят гражданската война. Те се съгласяват (за да се избегне чуждестранна интервенция) да не се експроприират предприятията, притежавани от чуждестранния капитал, а само да се установи работнически контрол над тях. Новите органи (революционни комитети, комитети на антифашистките милиции и пр.) вече често се сформират не на общи събрания, а – подобно на централния КАМ – въз основа на споразумение между CNT, UGT и другите организации. Често революционните органи съществуват на места паралелно със старите, което понякога води до остри конфликти между тях.
През първите месеци анархосиндикалистките маси обръщат малко внимание на компромисите, направени „горе“. Те сами осъществяват социалната революция „отдолу“, водени от анархистическата „идея на силата“. Мащабите на самоуправление на работниците през този период на испанската революция нямат равни на себе си в историята. В Барселона например 70% от предприятията са отнети от собствениците и се намират под контрола на CNT и UGT, във Валенсия – 50%. Колективизацията обхваща и селското стопанство. В Каталония, Валенсия и други области се разгръща мащабен процес на обединяване на селяните в самоуправляващи се колективи. Той приема особено големи мащаби на територията на Арагон, освободена от анархосиндикалистката милиция, където селските колективи контролират 60% от цялата земя в региона и се превръщат в напълно свободни, самоуправляващи се комуни в анархокомунистически дух.
Много скоро обаче политическите компромиси стават пречка за инициативите отдолу. Безвластният комунизъм не е провъзгласен, идеята за премахване на парите и разпределението според нуждите е изоставена. В градовете обращението на парите е напълно запазено. В някои случаи се въвеждат „семейни заплати“, т. е. равни заплати за всеки работник с надбавки за членовете на неговото семейство. Най-често всичко се ограничава до съкращаване на разликата в доходите и значително увеличаване на процента на заплащане за по-ниско платените категории. Селата първи експериментират със свободното потребление, нормирано с въвеждането на местни пари, със „семейно заплащане“ и др., но всички тези мерки не са съгласувани. Няма координация и в дейността на местните революционни органи. Противно на анархосиндикалистката „програма“, те не са обединени във федерации, а работят изключително на местно ниво.
Неустойчивото равновесие на силите не може да се съхрани дълго. Държавната власт, политическите партии и социалните слоеве, които ги подкрепят и които не са ликвидирани от анархистите, се възползват от тази отсрочка, за да преминат в офанзива срещу революцията. В ръцете на държавата, която не е елиминирана от революцията, остават мощни лостове, предимно парични и финансови активи. Колективизираната индустрия няма суровини. Марксистите и буржоазните републиканци се смесиха в един блок, притежаваха пари и оръжия, провеждаха политика на покровителство на своите поддръжници, разпределяха между тях храни, оръжия, ръководни постове, медии и транспорт – се признава в доклада на CNT през 1937 г. – Каталония трябваше да организира собствена външна търговия с чужбина, да се конкурира с другите части на страната, за да прехранва гражданите си и да посрещне нуждите на арагонския фронт… Правителството използва тази привилегирована дипломатическа ситуация, за да саботира ожесточено нашите действия във всички области.
През септември в каталонската преса започва масирана кампания срещу „неконтролираните“ анархисти, обвинени, че укриват оръжията си, вместо да ги изпращат на фронта, както и срещу „утопичните експерименти“ в икономиката.
След като се интегрира във властническата система, ръководството на CNT няма как да не се промени и преустрои, за да отговори на изискванията на момента, оправдавайки разрастването на бюрократичния апарат с реалните нужди за координиране на икономическия и социалния живот. Възползвайки се от факта, че активните членове на CNT и FAI се сражават на фронта, а други са напълно потопени в работата по самоуправлението на трудещите се по места, много синдикални деятели започват все по-малко да се съобразяват с нуждите и желанията на анархосиндикалистките маси. Редовите активисти просто не могат да следят поредицата от безкрайни конференции, пленуми, съвещания и да се ориентират точно в обсъжданите на тях въпроси. Същевременно, както отбелязва историкът на CNT Пейрац, федералните норми на организацията по същество се нарушават (Националният комитет се превръща в „машина за даване на инструкции“ на отделните синдикати, провеждат се пленуми по спуснати „отгоре“ циркуляри, вземат се важни решения от Комитетите на всички нива и от съвещанията на подбрани активисти и пр.). Цялата тази практика противоречи на принципите на анархосиндикализма, според които инициативите в една организация не трябва да вървят „отгоре надолу“, а „отдолу нагоре“, а комитетите и комисиите не трябва да вземат самостоятелни решения по принципни въпроси, а да изпълняват указанията на „низовите“ общи събрания.
Много анархосиндикалисти се противопоставят на започналата бюрократизация на CNT и на политиката на нови и нови отстъпки на държавата и партиите от страна на лидерите. Дурути в разговорите си с Мариано Васкес, Гарсия Оливер и др. многократно изразява своето безпокойство и възмущение. Радикалното крило се опитва да обърне хода на събитията в регионалния пленум на каталонската CNT в началото на август 1936 г. Гарсия Оливер и Дурути настояват да се сложи край на сътрудничеството с политическите сили, които дезориентират революцията и я лишават от нейната сила. Мнозинството обаче все още се страхува от гражданска война в „антифашисткия лагер“. Курсът от 20 юли остава като цяло непроменен. Радикалното малцинство, отбелязва историкът Абел Пас, и този път се подчинява на организационната дисциплина: Изходът беше в „скъсването с чувството за отговорност на активиста“ и дори в извеждането на проблема на улицата без съгласието на собствената организация. Никой от активистите обаче не посмя да го стори… •

Вадим Дамие


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *