50 години след Никита Хрушчов

печат

През октомври 1964 година, в разгара на Олимпиадата в Токио, на заседание на Президиума на ЦК на КПСС е взето решение за сваляне на Никита Хрушчов. По същото време той е на почивка в Сочи, където пък тази година се случи Олимпиадата на поредния руски самодържец Владимир Путин. След два дни пленумът на ЦК официално лишава Първия секретар от всичките му партийни и държавни постове.

Така свършва кратката „ера“ на „бореца срещу сталинизма“ Никита Сергеевич Хрушчов (април 1894 – 11 септември 1971), мястото му е заето от Брежнев.

През 1908 г. младият Хрушчов започва работа като шлосер в мина, заради което отървава мобилизация в окопите на Първата световна месомелачка. Встъпва в партията на болшевиките едва през 1918 г., участва в Гражданската война. След като болшевиките смазват руската революция и установяват своята тоталитарна държава, героят на тази статия започва да прави кариера. Катери се към „висшето общество“ в сянката на друг интересен деец, Лазар Каганович. Натрупва достатъчно точки, за да получи през зловещата 1938 г. длъжността глава на ЦК на Компартията на Украйна. Кариера в Сталиновата държава, и то до такива висини, се получава само с активно участие в „борбата с враговете на народа“.

Партийното ръководство, наред със стопанските планове, спуска надолу за изпълнение и планове колко бройки „народни врагове“ да заловят, осъдят и разстрелят или пратят на робски труд. А за да създадат привидно усещане за „справедливост“ и да провокират „народна любов към вожда“, в списъците за ликвидиране с куршум или каторга, пред която бледнее царската, попадат отработилите ресурса си ловци и палачи на врагове на народа.

Хрушчов е един от придворните палячовци на Сталин, както и един от неговите изпълнители на мръсни поръчки, особено по време на войната с немците, когато е политически надзирател на бойните командири. Неслучайно, след като застава начело на партията и държавата, той старателно прочиства архивите от неудобни свидетелства за себе си. Заедно с колегите си от партийната номенклатура и той е брал много страх дали някоя сутрин няма да довтасат „борци с враговете“, да го завлекат в някое мазе, където след физическа и психическа обработка ще подпише каквито самопризнания му наредят, а накрая ще получи куршум в тила… или внезапно повишение – до следващо пропадане в мазето на НКВД, откъдето вече няма да излезе жив.

Именно този страх и съсловна солидарност го тласкат да промени табиетите на Сталиновата държава. Той изобличава „крайностите“ на „култа към личността“ и спира масовите чистки на партийния апарат. За това партийният генералитет му е благодарен толкова, че когато го свалят от власт, не го убиват, а оставят да изживее дните си в забвение, но лукс в имение край Москва. В същото време вече нищо не предпазва крепящата се върху репресии болшевишка държава от загниване. Тя става по-малко тоталитарна, но все по-корумпирана.

Прекратяването на сталиновия терор се признава за заслуга на Хрушчов и от мнозина „антикомунисти“. За тях той е предтеча на „перестройката“ (планът за превръщане на съветската бюрокрация, която само се разпорежда с държавната собственост, в пълноценни частни собственици, капиталисти), по негово време настъпила вътрешна „либерализация“ и „затопляне“ на отношенията със Запада. Някак неудобно е за такива люде да се сещат, че репресиите срещу най-низшата прослойка в СССР, тоест мнозинството от населението, не спират – променени са единствено формите им – например използването на психиатрията с нейните електрошокове и „лекарства“ срещу всеки дори усъмнил се в правотата на партията и държавата.

Едва от година на власт, Хрушчов позволява на прехваления „маршал на Победата“, касапина Жуков безсмислено военно учение на ядрен полигон (септември 1954 г.) с истински атомен взрив с мощност две Хирошими на 5 км от залегнали, а после подгонени към експлозията 45 хиляди войници. Три дни след това е създаден полигонът Новая Земля – остров в Северния ледовит океан, където през 1961 г. е детонирано най-мощното ядрено устройство в досегашната човешка история.

В същия месец и Китай става ядрена сила, въпреки оттегленото съдействие на Москва за неговата ядрена програма. САЩ позволяват на хиляди китайски ядрени физици и специалисти, работили в атомната индустрия на военно-промишления им комплекс, да отпътуват за „комунистически“ Китай с оглед дългосрочната стратегия на Вашингтон, целяща планетарно господство.

„Затоплените“ отношения със Запада бележат големи зигзаги, като по време на Карибската криза светът е изправен, пак от сприхавия, хиперактивен и напълно лишен от самокритичност Хрушчов, на ръба на атомна война, понеже му хрумва да разположи свои ядрени ракети в Куба.

Изобщо, първият секретар на КПСС се е бутал във всички локални конфликти по планетата, за да се похвали например колко точно бойни глави са нужни, за да направи от една Франция или Великобритания радиоактивна пустиня за идните хилядолетия. Това реално води до непоносими военни бюджети и все по-ясно очертаваща се военна конфронтация с Китай, въпреки „еднаквия обществен строй“ – държавен капитализъм. Там е и същинската основа на започналата при Хрушчов политика „на мирното съвместно съществуване“.

По времето на Хрушчов в СССР се извършват велики „дела“. Предприет е грандиозен проект за покачване на зърнодобива, но екстензивно, с увеличаване на обработваемите площи при концентрация на селскостопанска техника и трудови ресурси като за пробиване на военен фронт. Ветровете, „непредвидени при планирането“, обаче издухали почвата, а лишените от машини и работници други житници на страната провалят няколко реколти през 1954–1960 г. Резултатът е покачване на цените и намаляване на работната заплата, за да се внася жито от САЩ и Канада. Това води до работнически вълнения, едно от които, в град Новочеркаск, е удавено в кръв от армията, като далеч не е било единственото – просто за него се знае.

Единствен аграрен успех е изграждането на оросителната система в Украйна, която сега е подложена на пряко разрушаване на Изток и приватизация в останалите райони на страната, което сигурно ще доведе състоянието й до това, което виждаме в България – нулево.

Хрушчов ускорява разрива на отношенията с Китай, докато се опитва да ухажва Индия. Резултатът е нито забележимо влияние в Индия, нито сигурност по съветско-китайската граница десетилетия наред.

Въпреки „десталинизацията“, така и не се погажда с Тито, а успява да се скара и с Енвер Ходжа, при което губи военноморската база във Вльора.

Смазва, пак въпреки „осъждането на култа към личността“, народното въстание в Унгария през 1956, след което забелязва прекалено силните позиции на Жуков и го праща в девета глуха да пише мемоари, издавани и до днес, постоянно обновявани с нови „факти“, спомени и размисли.

Относително позитивно дело на Хрушчов е частичното решаване на жилищния проблем – характерните и за нас панелни блокове, които за двайсетина милиона съветски граждани са били като дворци след копторите на село, съборетините в работническите квартали и пренаселените градски „комуналки“ с общи коридори, кухни и тоалетни на по петдесет едностайни килийки за всяко семейство. Наред с това се появяват сравнително достъпните за частно придобиване и ползване леки коли ЗАЗ-965. Радиоелектрониката за битово ползване обаче, още сравнима със западните образци, не е развивана – тя бързо изостава и в края на царуването на Хрушчов нужното електронно оборудване за предприятията започва да се внася от Япония.

Изстрелването на първия изкуствен спътник и първия космонавт често се записват в заслугите на Хрушчов, но след като „натрива носа на американците“, усвояването на космоса е превърнато в насилващ се да настигне същите американци отрасъл на военната индустрия.

Хрушчов е автор на множество образователни и структурни реформи, които след него веднага са отменени като деструктивни и нелепи, така и не успели да заработят, защото веднага с въвеждането им бивали подлагани на безкрайни „реорганизации“. Наред с манията му за царевицата, Първият секретар вдъхновява безброй хапливи вицове.

Казват, че Хрушчов намалил цензурата, амнистирал стотици хиляди затворници, но свободата на печата е далеч назад спрямо капиталистическите страни, а първата голяма амнистия е дело на Лаврентий Берия, арестуван, осъден и екзекутиран (и досега не се знае дали точно в тази последователност) месец и половина преди възкачването на Хрушчов.

Още много може да се изпише, но две знакови „пророчества“ на героя на тази статия се помнят. Първото, „ще настигнем и задминем Америка“, е повторение на лозунга на Ленин относно всички капиталистически страни. Никита Сергеевич концентрира капиталистическия свят в образа на „абсолютното зло“ – САЩ. Пътят обаче, който той и неговите наследници избират за тази амбициозна надпревара, очевидно се оказва погрешен. По него нито СССР, нито страните от бившия СССР не задминават дори Латинска Америка, освен в най-лошите ѝ прояви.

Второто – „днешното поколение съветски хора ще живее в комунизма“ – е чисто лично творчество на Хрушчов. И то не се сбъдва и няма как да се сбъдне по простата причина, че безвластно и безкласово общество, какъвто даже според марксистката идеология е комунизмът, няма начин да се пръкне в условията на тиранична държава, одържавена икономика, работеща по правилата на парично-стоковите, тоест капиталистическите отношения, освен чрез нова революция – а същата е предотвратена от „Перестройката“. Така бляновете на нявгашния Първи остават в нищото, но хвърлят сенки и днес – хем да омаскарят някои идеали, хем да ни припомнят, че смешни, но способни на страшни деяния политически дейци е имало, има и ще има, докато ги смятаме за непроменима част от мирозданието, докато не ги изметем на бунището на историята. •

Христо Николов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *