81 ГОДИНИ ОТ АТЕНТАТА СРЕЩУ БОРИС III В АРАБАКОНАК: Един спомен за Васил Икономов

печат
Спомени на съвременници за легендарния боец от съпротивата срещу кобург-готското самодържавие

Често съм се опитвал да проникна, както се казва, „в душата” на Васил, за да разбера на какво се дължи склонността му към терора. Всъщност той беше добър човек и дори добряк, имаше усмивка и за врага си. Той обичаше живота и затова изглежда чудно, че с риск да загуби своя бе готов да погуби чуждия живот, па макар и на някой грабител или насилник.

Безвластниците по онова време имаха ясна преценка за събитията и затова стягаха бойните си редици. Ако всички работнически организации у нас се бяха вслушали в предупрежденията на безвластниците, ако революционерите бяха организирали и стегнали своя собствен фронт (вж. сп. „Свободно общество”, год. I, кн. 2), Септемврийското въстание през 1923 г. нямаше да завърши с катастрофа, нямаше да има и кървавите Априлски дни в 1925 г. Но тогава безвластниците бяха сами в революционните си акции.

Тъкмо в тоя героичен период на движението се появи, работи и загина геройски Васил Икономов – българският Равашол, ненадминат терорист и експроприатор, една от най-смелите фигури на българския анархизъм, най-ревностният привърженик и протагонист на така наречената „пропаганда чрез дело”.Роден на 9 август 1898 г. в гр. Айтос, той отраства в семейството на интелигентни родители (баща му бил дългогодишен чиновник по пощите), завършва гимназия и служи като школник и офицер през време на войната в 1915-1918 г. Здрава, енергична, волева и подвижна натура, той е живо олицетворение на жаждата за дейност. Свободолюбив и буден ум, отрано започват да го вълнуват и обществените проблеми.

След демобилизацията, отвратен от войната и военщината, възмутен и ужасен от мизерията на народа, той потърсва и намира истинската среда за проява на жизнената си личност. Запознаването му с Мишел Герджиков го приобщава към идеите на Бакунин и Кропоткин и той заработва с всичкия си жар и енергия в движението. Икономов става горещ привърженик на експроприацията, която трябва да осигури средства за движението, и затова започва да я практикува и прилага в нейната най-голяма широта. Той е живото звено, около което се групират мнозина от тогавашните нелегални безвластници. С неговото име са свързани редица смели експроприации на банки и търговски фирми, имащи за резултат снабдяването на федерацията с печатница, книгоиздателство, оръжие и други практически и стопански мероприятия.

Той премина за много къс период през нашите среди (от 1919-1925 г.), но с живота и смъртта си остави незаличими следи…

Видях го за пръв път през есента на 1919 г., когато беше още легален. Запозна ни Мишел Герджиков, който като стар революционер и войвода го ценеше много.
– Млад е още – казваше Мишел, – неподготвен теоретически, но тоя човек е с голям замах, с големи проекти и ще изиграе голяма роля в движението.

По-късно и Върбан Килифарски, който след връщането си от чужбина често прескачаше до София, също се възхищаваше от Васил:
– Да имах неговата вяра и енергия – каза веднъж Върбан, – бих направил чудеса!
– Сигурно би препасал два парабела? – пошегувах се аз.
Върбан, който не гледаше с твърде добро око терористичната дейност на безвластниците, се сопна:
– Не, работата не е в парабелите, които може и да са нужни някому. Но колко силно и неуязвимо би било нашето движение, ако имаше повече такива предани и честни хора като Васил Икономов!

Васил беше наистина рядко явление в нашите среди. Взаимопомощта, тая първа безвластническа добродетел, бе развита у него в най-висока степен. Колкото и да звучи парадоксално, тоя човек, който проявяваше небивала хладнокръвност при всяко покушение, притежаваше необикновени скрупули и дори угризения на съвестта. Спомням си, че след покушението на Греков той не спал цяла нощ – при мисълта да не би да е сгрешил и да е погубил друг случаен човек (макар че дълго преди това бе следил и опознал добре жертвата си). Едва на сутринта, когато разбрал от вестниците, че прицелът му е бил безпогрешен, той се успокоил.

Трябва да се признае, че Васил Икономов имаше тая слабост – да използва в акциите си хора незакрепнали идейно и дори чужди на безвластната идея. Той смяташе, че със самата си акция, стига тя да е насочена и осмислена идейно, терористът морално се очиства от миналите си прегрешения. И обратно – дори идейникът, когато акцията му не е оправдана и полезна за движението, губи от моралния си кредит. В края на краищата, поддържаше Васил в духа на щирнерианската етика, дори разбойникът е по-симпатичен за нас, отколкото палачът и насилникът…

Икономов беше убеден, че на правителствените репресии [на правителството на Стамболийски бел. ред.] трябва да се реагира повече от всякога. Ние с А. И. С. и други другари се старахме да го отклоним от прибързани и неподготвени акции. В сложната преплетеност на положението ние долавяхме, че се води една скрита, невидима борба между правителството на Стамболийски и надигащата се сговористка реакция, еднакво враждебни и опасни за нашето движение, и настоявахме да се изчакат събитията – едно, за да спечелим време и се стабилизираме организационно, и друго – за да развием през тоя период възможно по-голяма просветна работа, както с „Работническа мисъл”, така и със сп. „Свободно общество” и книгоиздателството.

Но с идването на власт на Сговора нашата позиция бе ясно очертана и изразена в сп. „Свободно общество”. Повече от всякога безвластниците трябваше да реагират срещу засилващата се реакция.

С големите си и смели планове Васил отново спечели сърцата на всички нелегални другари. Не съм в състояние да изброя подробно всичко замислено и извършено от него. Ще кажа само, че в главата на Васил се бе родил най-грандиозният терористичен план, който, за съжаление, остана неизпълнен: по примера на Солунските атентатори той искаше да се хвърли във въздуха министерският съвет на сговористкото правителство през време на заседанието на всички министри.

Към реализирането на тоя план Васил бе пристъпил вече: бе наел един дюкян, откъдето трябваше да се прокопае каналът до зданието на министерския съвет, събираше и необходимите взривни материали, организираше и подготвяше хората. Това беше в навечерието на Септемврийското въстание през 1923 г. Но събитията ни изпревариха. Аз заминах за международния анархистически конгрес в Париж. Какво е станало, за да не бъде реализиран планът на Васил, не знаем.

Терорът и репресиите на властта се засилваха все повече и повече. Ние нямахме вече почти никаква възможност за легална проява. Работите в книгоиздателството и списанието не бяха добре. В мое отсъствие станало нужда да се продаде купеното място за строеж на печатница. А Асп. В-в, без да сондира когото и да било, продал немонтираната дотогава печатница на федерацията. Със сълзи на очи Васил трябваше да победи у себе си повелителния дълг да се накажат някои хора за постъпките им…

По това време група терористи от „единофронтовския център” бяха предприели редица акции в София. Извършени бяха покушения над Никола Милев, втория злополучен директор на сговористкия в. „Слово”, и над прокурора Димчев. Но според Васил това бяха „акции от малък мащаб” и те не го задоволяваха с ограничените си задачи. Нужна беше, според него, друга, по-голяма акция, акция в небивал досега мащаб, за да се респектира кървавата реакция.

И Васил Икономов намисли тая акция! Несравнимият терорист, който бе минал през цяла върволица смели и рисковани акции, скрои най-грандиозния план в историята на революционните движения и то не само у нас: да залови като пленник цар Борис III и да иска като откуп не само прекратяването на терора и репресиите и освобождаването на всички политически затворници в страната, но да диктува и други условия!

За съжаление нападението на Арабаконак на 14 април 1925 г. завършва неуспешно: след спирането на царския автомобил в прохода и завързалата се престрелка падат убити адютантът на царя и телохранителят му, но самият цар успява да скочи от колата и по една случайност се спасява жив.

Малцина днес знаят, че хвърковатата чета на Васил Икономов, която нападна цар Борис III, съвсем не е имала за цел да го убива. Ако беше така, четниците са могли да ликвидират лесно злополучния монарх. Това личи дори от едно повърхностно четене на описанието, което тогавашните всекидневници дадоха на нападението. Не, Васил Икономов и хората му са искали да заловят царя жив, а не мъртъв и може би тъкмо затова той е успял да избяга със случайно минаващия камион, в това време, когато адютантите му са били убити.

Идва преследването и разбиването на четата, престрелките с потерите и полицията, смъртта на героя Васил Икономов – един епилог, който до днес остава забулен в мъгла. Легендата разправя, че той бил издебнат от потерята, когато се е къпел, и бил убит на 20 юни 1925 г. близо до гр. Ихтиман, дето е и гробът му.

Струва ми се, че той е още жив. И че напразно го чакам, ето вече близо четиридесет години, както в ония тревожни дни, когато напразно го чаках да се прибере в София, за да се измъкнем през югославската граница далеч от опасностите и смъртта… •

Х. Х.
със съкращения по публикации в „Наш път” 1965-1966 г.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *