А след протеста, какво?

печат

Анархистите искат революция – пълно и окончателно разрушаване на държавните структури и замяната им с пълно самоуправление.

Когато обаче младежите протестират за съсипаната природа, когато миньорите, учителите или железничарите стачкуват за по-високи заплати, когато управляващите засилват контрола върху живота ни, ние сме там. Дори беглите прояви на „гражданско общество“ или „синдикални борби“ ни радват.

Преди да бъде анархист, всеки е човек и страда заради смачканите, унижените, обезличените хора. Анархист го прави вярата, че само самоуправлението ще донесе щастие и достоен живот. Затова всеки път, щом потиснати хора наченат борба за подобряване на живота си, ние ги подкрепяме. Пишем за тях, помагаме им по стачките и митингите, доколкото можем. Това не е въпрос на тактика за приближаване на революцията, а на човещина.

Все по-често, особено „на Запад“, когато става дума за протестни акции, не се говори за организации, а за движения. Класическите форми на организация, вече напълно приобщени от държавата, успяват да яхнат вълната на недоволството, но не я вдъхновяват. Партиите са все по-безлични. Синдикатите – все по-беззъби. „Неправителствените“ организации все по-… „правителствени“. Протестиращите не ги припознават като свои. Бихме могли да тълкуваме това като признак на осъзнаване на безсилието на всички форми на съпротива, интегрирани в държавността, ако не се наблюдаваха други, далеч по-значими явления.

Медийната индустрия днес включва дори социалните мрежи и сайтовете за забавления. Влиянието на „четвъртата власт“ върху ежедневието на хората е огромно и продължава да расте. Те изпразват извънработното си време с помощта на телевизията и свеждат социалните си контакти до натискане на копчета във Фейсбук. Цялата медийна индустрия е ориентирана към това да ги откъсне от личните им проблеми и да ги навре във виртуалните. Проблемите, на които медиите безрезервно отделят внимание, са колкото може по-просташки (културни хора трудно се намират и трудно им се вземат пари) и по-далеч от политиката (да не си развалят по погрешка отношенията с някого). Въпросите, по които се иска мнението на хората, започват с „Кой е най-великият българин?“ и завършват с „Кой е най-простият в Къщата?“ Безработицата, ниските заплати, мизерната градска среда, мизерните условия на труд, унижението пред мутрите – всички те са представяни като природно бедствие. Всякакъв опит за решаването на тези проблеми е разглеждан единствено през призмата на въпроса „какво трябва да направи правителството?“ и като единствено средство за решаването им се представя действието на казионните организации. Резултатът от дейността на тези организации е виден за всички – едва ли са много хората, у които тлее надежда, че партиите или синдикатите могат да променят живота им към по-добро.

Паралелно с модела на обществото, който медиите представят, върви много по-трудна за обхващане пропаганда, която налага ценностна система, обезоръжаваща обществото. От „експертите на прехода“ (в огромната си част произхождащи от „комунистическия“ елит) до „съвременните творци“ (в огромната си част произхождащи от същия елит) всички представят човека като „обществено животно“, живеещо само за себе си, чиято върховна цел е да бъде независимо от другите – това те наричат „свобода“.

Под този психологически натиск дори смелите и жизнерадостни хора се атомизират, затварят у дома и обръщат гръб на всеки опит за организация и защита на общите интереси. Възприемат себе си като животни, а обществото – като стадо. Затова реакцията, на която са способни, е реакция на стадото. Ако бъдат достатъчно наплашени, без значение дали е основателно, те се събират на улицата, с надежда нещо да се промени. Практически това изчерпва основанията на огромната част от „стачкуващите“, „протестиращите“ или „окупиращите“. Те знаят много добре какво искат, но нямат представа как ще го постигнат. Инициативата винаги е в ръцете на управляващите мутри – те преценяват докъде да позволят на стадото да протестира.

Когато мутрите игнорират протеста, дори да се наложи да ступат някого, печелят. Тогава и за овцете става видно, че броят им не е достатъчен, за да помръдне статуквото. Студът, водата, ако потрябва дори полицейски палки, могат да откажат всеки да „демонстрира недоволство“, когато не знае какво повече да направи. Убедихме се в последните няколко години, че миньори, еколози, земеделци, студенти – никой няма желание да ходи редовно да го бият, само за да се види, че е недоволен. Властта винаги може да си позволи да бие – дори „неуважението към протестиращите“ да повлияе отрезвяващо на електората, следващото правителство няма нужда да се притеснява – народът знае, че „кучетата си лаят, керванът си върви“.

Когато мутрите не игнорират протеста… отново печелят. Стадото е неорганизирано. Дори да са незначителни, организираните ядра в него (неправителствени организации, опозиционни партии, синдикални лидери) налагат своите „представители“. Независимо кой се е наредил за „представител“, той „постига споразумение“ удобно на управляващите. Не би могло да бъде иначе, при страшната заплаха с… неправилно пресичане на улицата. Познавайки организационното и идейното си безсилие, хората приемат всяко „споразумение“ с мутрите като успех. Така легендата за гражданското общество се разнася от телевизия на телевизия и от протест на протест. Но дори да реши да отстъпи пред исканията (което се случва изключително рядко), властта извлича печалба от битката, при това двойна. Протестиращите са „преговаряли“ с нея и така са признали правото ѝ да решава вместо тях. Прибрали са се след протеста и негласно са признали, че вече са доволни от нея. И са ѝ оставили възможност да отмени решението си, когато намери за добре.

Кръгът се затваря. Прекият ефект от уличните протести в последните години клони към нула, а косвеният (върху умовете на хората) трудно може да бъде наречен положителен. Хората са безидейни и неорганизирани, протестите са беззъби, произволът расте, расте и отчаянието, а за да има мисъл и организация, трябва ентусиазъм и надежда. Известна свежест, но не и радост, внася растящата несигурност и породеният от нея гняв. Те водят младите хора на улицата, но не водят навън от затворения кръг.

Хората могат да печелят протести. Да постигнат много повече от закъсняло увеличение на заплатата или временно отлагане на незначителен закон. Могат да принудят управляващите да се подчинят или да се изобличат като банда мутри, ограбващи с насилие страната. Историята е показала, че митингите и стачките са добро средство за борба, когато са добре подплатени идейно и организационно. Но за това трябва нещо повече от кураж. Трябва идейна яснота и умение за организиране, с каквито стадото не разполага.

Не можем да внесем кураж – това е нещо, което трябва всеки да намери у себе си. Не можем да внесем и организация – нямаме сили за това. Но можем да занесем идеи.

По технологията на протестите можем да предложим изпитани методи. Да не се прави компромис с исканията на протестиращите – нали „цялата власт произтичала от народа“. Да се търсят и други пътища за „убеждаване“ – едва ли разхождането където ни позволят е най-удачната форма на протест. Да се постави ясно въпросът „държавата срещу хората“, вместо въпросът за съвестта на отделните политици.

Всичко това изостря борбата – протестиращите ще го разберат и някои ще се отдръпнат. Други обаче ще прозрат, че това е единственият начин „народът да бъде суверен“, дори и по някой незначителен въпрос.

Най-будните ще запитат: „А след протеста, какво? Вие сами казахте, че така няма да си решим проблемите. Какво да направим тогава?“ На този въпрос ние нямаме отговор. Не знаем как можем да помогнем на хората да разрушат държавата, която днес изглежда много по-всепроникваща от когато и да било. Не знаем как днешното стадо на апатични, затворени в себе си индивиди ще се превърне в общество от задружни и свободни хора. Имаме някои идеи, но нямаме готови отговори. Нямаме ясна, точна и убедителна програма за социална революция.

Трябва ли да бягаме от питащите, защото не знаем отговора? Трябва ли да подминаваме хората, за да не ни зададат неудобен въпрос? Не! Анархизмът има отговор за всеки, който пита с открито сърце. На въпроса „А след протеста, какво?“, нашият отговор е „Ела, ще измислим заедно!“ •

Златко

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *