Актуален ли е анархизмът?

печат

Анархизмът и днешната реалност в родината ни – аргументи и перспективи

Всички знаем, макар не всички да признаваме открито, че откак дворцовият преврат в БКП „дари най-хуманно” своя народ със „свободата” на парламентарната многопартийна система, пасмина от политически бандити, чиито конци са дърпани от шепа олигарси, държи за гърлото обществото, разбира се не без помощта на индустрията за фабрикуване на обществено мнение чрез покорните представители на „четвъртата власт”, продала честта си за паница леща.

Така вече близо 20 години, подобно на древните евреи, обикаляли пустинята 40 години в търсене на обетованата земя, се въртим в омагьосания кръг и шляпаме в блатото на посттоталитарния период, чиято следа остана да тежи като оловно бреме върху народа ни и то за съжаление в най-важната сфера – духовната и нравствената. Спокойно мога да кажа, че 5-вековното робство на българина под властта на изостаналата феодална империя на османците, не може да се мери с щетите от духовната деградация от тоталитарната система, която въведе клеветничеството и доноса между колеги, приятели и роднини като истински дълг и въпрос на партийна съвест.

Неизбежна последица беше увеличаването на егоизма и отчуждението между хората – резултат от стремежа на тоталитарната държава за тотален контрол върху живота на своите закрепостени граждани, включително личния живот. Успоредно с това, необходимата органична тъкан, без която е невъзможно да има истински прогрес и справедливост – солидарността, – беше почти заличена от българската нравственост след болшевишкия преврат през 1944 г.

Все пак чувството за солидарност спорадично се прояви под формата на бунт срещу властта, изляла народното негодувание в пламъците, обхванали сградата-символ на централизираната държава с маската на многопартийна изборна „демокрация” преди 10 години през една януарска нощ на 1997 г. Този отчаян акт на отмъщение, предизвикан от народния гняв към властта, се изроди моментално в чисто политическа промяна, осребрена от тогавашната опозиция, която докопа същата тази власт, като яхна вълната на недоволството.

Настроенията в обществото, ескалирали по времето на учителската стачка и протестите в цялата страна, показаха, че тоталната апатия и примирение на народа пред сегашната система все още не е факт. Повсеместният отказ от участие в местните избори (на места вторият тур събра едва 15-16% от избирателите) е и съвсем логичен повече или по-малко осъзнат бойкот – в една централизирана държава местното изборно самоуправление е жалък фарс. Държавата търси някаква легитимация на местните кметове, които не са нищо повече от нейни бирници според отпуснатите им права и задължения – да събират и наливат в хазната на правителството данъци, такси и глоби, като се радват на абсурдното и цинично право сами да определят максимума на налозите.

Процесите у нас са симптоматични за едно общество, изправено пред криза в резултат на неспособността на съществуващата система да задържи дори привидно впечатление за някакво равновесие и справедливост. При същите симптоми Хитлер взима властта, която изтощените и отчаяни от мизерията в най-хуманната многопартийна демокрация немци му харизват безропотно. Демонстративен израз на изчерпания кредит на доверие към партиите, заменен от копнежа по спасителя, силния вожд, човека от народа – роля, за която мераклии никога не липсват, било в африкански късометражен филм, било в 33-годишен български сериал.

Леви, десни… Леви-десни… Леви! Леви! Кръ-гом! Марш!

След жалкия крах на десетгодишния „двуполюсен” модел цъфна и у нас първият кандидат-месия – „добрият” и възпитан бивш монарх, решил внезапно, че истината е в либералните републикански идеи. Цъфна и върза, но безапелационният му успех на изборите довлече модата на едноличните партии, чиито лидери със своя авторитарен тип поведение създават илюзията, че те са пътят, истината и животът – живот като в европейски санаториум за затлъстели от преяждане със социализъм интелигенти. Тази мода вкара в парламента и „феномена” Атака, който уж никой от радетелите на демокрацията не слагал в сметките си, защото подценявал въздействието на демагогията в едно объркано общество, търсещо някакъв, пък бил той и авторитарен край на унизителната до отчаяние повсеместна и видимо вековечна официална политика на корупцията. Същата тази борба с корупцията, която наду платната и на царската изборджийска яхта след костовото командирстване.

Оттам нататък изборният абсурд стана пълен – средно интелигентният български гражданин осъзна, че ако изборите променяха нещо, щяха да бъдат забранени, а изборът беше практически забранен за всеки случай – гарантирано участие във властта имат само двете партии, чиито „избиратели” не избират, а гласуват под строй – БСП и ДПС. Колкото по-ниска е избирателната активност, толкова повече места в парламента остават за тях.

Така се стигна до комичната коалиция между орел, рак и щука – БСП, НДСВ и ДПС, чиито уж дълбоко непримирими идейни противоречия бяха примирени за нула време по формулата: „за мен баницата, за теб кокала, а за него кацата с меда – всеки има какво да лапа, без да подяжда другия”. За пореден път се доказа истината, че няма леви и десни партии: опозицията е винаги лява, а управляващите – винаги десни. Въвеждането на „плоския” данък от „лявата” БСП не учуди никого. Пардон – учуди най-десните консерви на капитализма, които смятаха, че такъв гювеч за „бизнеса” може да се осъществи само в окупирана територия като Ирак, но даже там американският генерал-губернатор Бремер се посвени и закова плоския данък на 15% през 2003 и както всички знаем това като с вълшебна пръчка превърна Ирак в днешния остров на мира и благоденствието. Бившите български комунисти обаче надминаха и най-мокрите сънища на американските милиардери със своите 10%. Пред нашите червени богаташи дори такива символи на капитализма като Стив Форбс изглеждат като… социалисти. Миличкият Форбс искаше само 17% плосък данък, че даже и с необлагаем минимум, когато драпаше да стане президент на САЩ, но явно беше сбъркал държавата. За да изглеждаш по-десен от БСП днес с техния рекорден 10% подарък към „бизнеса” сигурно трябва да въведеш задължителна кастрация на всички лица с доходи под 5000 лева на година или нещо такова.

На фона на цялата тази грозна картинка и твърдо спадащото доверие към политиците (бележка към редколегията: трябва да забраним думите „доверие” и „политици” да се ползват в едно и също изречение) страдащият от избирателна деменция лидер на либералите от НДСВ съвсем сериозно заяви, че предстои обсъждането на проект за закон за въвеждане на задължително гласуване, с което директно се включи в хора на друг довчерашен уж непримирим противник – Атака. Явно след като българските леви минаха американците по капитализъм, българските десни искат да бият Живков по тоталитаризъм с неговите 99,9% гласуващи. Остава да направим пускането на невалидна бюлетина углавно престъпление и сме шампиони в многобоя с ударение върху боя.

Все по-настървената за централизъм държавна власт доведе и до превръщането на столицата – която по дефиниция би трябвало да бъде нищо повече от седалище на бюрокрацията – в остров, където стандартът на живот е най-висок, а безработица почти не съществува. Самият град се пръска по шевовете от постоянните пришълци, изгонени от регионалната политика на централния паразитиращ бюрократичен апарат, който насила ги превръща в просяци, разчитащи на държавните подаяния – огризки, след като парите от хазната бъдат излапани от чиновническата мафиозно-рушветчийска сган и нейните униформени и цивилни гавази.

Анархизъм вчера, днес и утре

Българските анархисти имат уникалния шанс да бъдат активни участници в изхода от това тресавище, без да правят никакви компромиси с идеалите си. Те трябва непрестанно да бият камбаната за бойкот на изборите, за нов обществен консенсус, който да замени съществуващото статукво, скърпено набързо от двеста-триста депутати във ВНС, гласували новата конституция. Когато народът наистина бъде готов решително да отхвърли статуквото, промяната трябва да води неотстъпно към децентрализация на икономиката, към реално, а не фиктивно местно самоуправление. Макар да съм далеч от илюзията, че социалната революция – заветна цел на анархокомунизма – е възможно да се осъществи за един ден и то в една отделно взета страна, твърдо вярвам, че е възможно чрез упражняване на постоянен натиск върху държавата да се поставят основите на една бъдеща социална революция. Идната година с наближаващите парламентарни избори е един от онези редки моменти, в които народната погнуса от партийната олигархия може да се заяви категорично и явно, а не само с пасивния акт на отказ от гласуване. Дълг на всеки осъзнат безвластник е да навлезе в своята естествена среда – личният контакт с хората, в свободното общо пространство на улицата, където да популяризира основните идейни принципи на анархизма – безвластието и федерализма. Трябва да бъдем по-активни сред работниците, станали маша в ръцете на измислените синдикални лидери. Само сплотени и единни работниците ще успеят да се откъснат от казионните синдикати и да се обединят в нови, независими такива, които ще могат да поставят държавата на колене за броени дни с една ефективна обща стачка. Най-силното оръжие срещу държавата е единството на хората и неговото дуло трябва да бъде навряно в муцуната на новия деспотизъм!

Бъдещето е на социалната революция и то ще бъде изградено след като държавата остане мрачен спомен, захвърлен на бунището на историята. Жадуваме деня, когато парламентът ще бъде музей!

antiflag и Сашо

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *