Александър Блок: Михаил Александрович Бакунин

печат
Препечатването на това есе посвещаваме на 195-тата годишнина от раждането на най-големия от всички революционери на XIX век. Негов автор е Александър Блок – най-забележителният от символистите и футуристите – поети на руските революции, които разтърсиха света в началото на XX век Писал го е в разгара на Първата от тях през 1905-1906 година, по случай 30-годишнината от смъртта на М. А. Бакунин, а е публикувано през месец февруари 1907 г. в № 4 на вестник „Перевал“ (Превал). Поетът Александър Александрович Блок умира на 40 годишна възраст от глад през 1921 г., ако не е бил убит заради свободомислието си, когато следващата от руските революции (1917-1921 г.) е спряна на полупът от болшевишкия ленинско-троцкистки Термидор.

Изминаха тридесет години от смъртта на „апостола на анархията“ – Бакунин. Тридесет години, през които тълпи филистери и чиновници в черни рединготи се стараеха да скрият от нашия взор онази клада, която той сам запали със своя живот, за да изгори на нея. Кладата беше струпана от сурови цепеници, доплавали с пълноводните руски реки: трещели и плакали цепениците, а димът се вдигал до небесата, докато накрая избухна огнената стихия и чиновниците сами заплакаха, подскачайки и гърчейки се: нищо не можеше да ги сгрее, от тях бяха останали само кожа и кости, но и те се бояха да не изгорят. Сега чиновниците се плюят един-друг и се кривят, а ние четем Бакунин и чуваме свистенето на огъня. Името „Бакунин“ е неугаснала, може би още неразгоряла се клада. Нека страстните спорове около него бъдат така пламенни и бурни, че да изгорят всички дребнави свади.
Оскъдната литература за Бакунин расте: в първата година на „свободата“ излязоха вече пет отделни книги: наистина засега те повече го ухажват, предъвкват класическите слова на Херцен за него в „Минало и размисли“, а „пълното събрание на съчиненията“ му още дълго ще чака. От трите очерка за Бакунин, излезли през тази година (1906), най-ярко впечатление направи този на Андерсън („Борцы освободительного движения. М. А. Бакунин“, СПб.). Авторът е съумял да отбележи вечното, което очиства и облагородява всеки от потъналите в прах факти, изкарва ги на въздух, предава ги на слънчевите лъчи. Очеркът на Андерсън е по-издържан в литературно отношение от двата останали. Драгоманов е сериозен изследовател и известен познавач на Бакунин. В своя „Критико-биографичен очерк за Бакунин“ (Казан, 1905) той и не си поставя общи цели; М. П. Драгоманов разглежда Бакунин най-вече като революционен деец. Третият автор, Л. Кулчицки („М. Бакунин, его идеи и деятельность“, СПб, 1906.), пише откъслечно, политиканства и премълчава доста неща, считайки, че М. А. Бакунин „е преди всичко човек на делото“.
Бакунин е едно от най-забележителните кръстовища на руския духовен живот. Струва ни се, че само той е способен да разтърси света с такива произведения. Цял облак от най-остри противоречия са се струпали в неговата душа: „Вълна и скала, стихове и проза, лед и пламък“ – от всичко това у Бакунин е липсвала може би само поезията – в смисъл на хармония; той и никога не е пял, а ако можем така да се изразим, е отправил мощния си рев към цяла Европа, грандиозен и безобразен, чисто по-руски. В него е бушувала някаква пияна безгрижност от руските механи: готов за кипяща дейност и начинания, които можем само да сънуваме – наред с това Бакунин е бил с огромно тяло, с лъвска грива, с подпухнали клепачи като санбернар, каквито често се срещат у руските дворяни. У него съжителствали добротата с крайно неудобното в едно общежитие широкопръстно, безгрижно отношение към паричната собственост на приятелите. Той като че ли се е изплашил в даден момент от дуела с оскърбения от него Катков (последният го обвинил в разпространение на интриги и сплетни, вследствие на което Бакунин го предизвиква на дуел, но предложил да го проведат в чужбина поради строгостта на руските закони) и в същото време Бакунин незабавно поставя на карта всичко: своя живот и този на стотици други хора, дрезденската Мадона и случайната жена, дружбата и доверието на добрия губернатор и самата матушка Русия, прибавяйки към нея всички покрайнини и останалите славянски земи. Само един гениален гуляйджия би могъл така да се шегува и да си играе с огъня. Вдигайки със собствените си слова и ръце въстанията в Прага и Дрезден, Бакунин лежи девет години в немските, австрийски и руски тюрми, оставайки прикован с вериги към стените на килиите, после бяга от Сибир, обикаля цялата планета първо като затворник, после като заточеник и накрая като тържествуващ беглец се установява недалеч от изходния пункт на своето странстване – в Лондон. (Блок има предвид различни събития от живота на Бакунин: по време на Дрезденското въстание (1849) той предлага да се поставят на барикадите шедьоврите на Дрезденската галерия, предполагайки, че прусаците няма да се осмелят да стрелят срещу въстаниците от „естетически съображения“ (документално потвърждение за това твърдение не съществува). В Сибир Бакунин нарушава дадената дума пред своя роднина – генерал-губернаторът на Сибир Муравьов – и бяга от Иркутск (1861) през Япония и Америка за Лондон, оставяйки жена си в Иркутск).
В британската столица, с неотслабваща енергия, още от първите дни след пристигането си, Бакунин продължава своята революционна борба. Кой ли не го е познавал и кой не му е отдал дължимото!? Всички, като се започне от императора Николай I, който казвал за него: „Той е умен и добър момък, но е опасен човек, затова трябва да се държи под ключ“, чак до онзи неграмотен италиански селянин, който не се разделял от него през последните му години и криел шестдесетгодишния анархист в купа сено след неуспешното Болонско въстание през 1875 г.
За Бакунин може да се напишат романи. Неговата личност е обкръжена от безброй анекдоти, легенди, сцени, уморителни, трогателни или драматични. Като историята с натоварения кораб с оръжие за Полша – в един прогнил съд с екипаж от доброволци главорези, полски офицери, войници от всички националности – до кафри и малайци включително, – лекар, печатар и двама аптекари. Интересното е, че с участта на своето „корито“ Бакунин успял да заинтересува брата на шведския крал, шведски министри и влиятелни лица, но авантюрата приключила печално: всеславянският бунтар претърпял пълен неуспех и подхвърлян от бурята, напразно се стремял да се притули ту към немския, ту към шведския бряг. Половината екипаж отишъл на дъното, а оръжието било иззето от шведските брегови фрегати.
Бакунин е написал хиляди страници, но по-голямата част от своите писания той не завършил; те и до днес са в ръкопис. Той си противоречи постоянно, но, разбира се, „без зла умисъл“. Същото би трябвало да мислим за неговите „съмнителни“ постъпки, за които спорят и се горещят, едни склонни да ги осъдят, други – да ги оправдаят. Ако Катков не е могъл да бъде хладнокръвен и отричал дори искреността му, то ние вече навярно можем да забравим дребнавите факти от този живот в името на неговия изкупителен огън. А и човекът Бакунин е бил необикновен, без това да е било винаги похвално: това, че се е освобождавал с лекота от всякакъв комфорт или връзки, затормозяващи неговата дейност, също го е водило към схеми и абстракции; последните са го довеждали до противоречия, създаващи възможност набързо да съедини несъединимото. Да търси Бога и да го отрича; да бъде отчаян „нихилист“ и да вярва в своята дейност така, както може би са вярвали Александър Македонски или Наполеон; да презира всякакви установени порядки, като се започне от държавния строй и общественото устройство и се завърши с покрива над собственото жилище, с храната, облеклото и съня – всичко това е било за Бакунин не слово, а дело. Колкото и странно да изглежда, случвало ми се е да слушам немалко спомени за Бакунин; в тях звучи музиката на старите руски семейства, съвсем замлъкнала днес сред младите мърморещи дегенерати.
Може ли да ни бъде Бакунин пример в живота? Разбира се, че не! Не само защото такива хора се раждат. Такава необичайна последователност и хармония на противоречията не могат да се постигнат с никакви упражнения. Но тази „синтетичност“ все пак дразни нашите половинчати и раздвоени души. Тях ги раздвоява онова съзнание, което го е нямало у Бакунин. Той е създал от хегелианската теза и антитеза един припрян и може би недомислен, но великолепен синтез. Великолепен, защото е живял, мислил, страдал и творил с него. Пред нас е нов океан от „тези“ и „антитези“. Нека си вземем от огъня от Бакунин! Само в огъня ще се разтопи скръбта, само с мълнията ще се разрази бурята.
(Тук Блок цитира статията на Бакунин „Реакцията в Германия“ от 1848 г., вероятно по книгата на М. Драгоманов): „Въздухът пращи, зареден с бури! И затова зовем нашите заслепени братя: – Покайте се, защото царството Божие е близко! И казваме на позитивистите: – Отворете очите на своя дух, оставете мъртвите да погребват своите мъртъвци и ще се убедите накрая, че вечно младият, вечно новороден дух няма какво да търси сред развалините. Нека се доверим на вечния дух, който разрушава и унищожава, защото е неизчерпаем и вечно творящ източник на всеки живот. Защото страстта да разрушаваш е творческа страст!“ Така е говорил младият Бакунин, но същото ще повтори и старият. Ето защо неговото име ни гледа от историята, заедно с ред нашумели имена. Добре е да опознаем Бакунин, да се вгледаме страстно и внимателно в неговите очи и лице, намерило покой само в смъртта: бурите са го набраздили. „Бакунин в много отношения е виновен и грешен – пише Белински, – но у него има нещо, което се извисява над всичките му недостатъци – това е вечно движещото начало, живеещо в дълбините на неговия дух“. Нека преведем тези стари „хуманни“ думи на вечно новия език и кажем: огън.

Октомври 1906 г.
Александър БЛОК

Подобни публикации

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *