Александър Зиновиев – вместо монография

печат

Георги Константинов: из „Спомени на емигранта“

Сред всички се открояваше с особената си позиция изгоненият от Москва и пристигал в Мюнхен през 1978 година велик руски писател-сатирик Александър Зиновиев, който упорито отхвърляше квалификацията „дисидент“ за себе си. Аз бях и си останах горещ поклонник на неговото литературно творчество и продължавам, въпреки всичко, да го смятам за един от най-гениалните сатирици на всички времена.
Трудно е в няколко страници да се интерпретира и още по-малко да се обясни явление като Зиновиев. Трудно е, защото това е може би единственият гений на писаното слово в нашата епоха (втората половина на ХХ и началото на ХХI век). Тук именно се сблъскват литературният гений със собствения му претенциозен, но доказано немощен метод, който го превръща в невероятно съчетание на гениалност и… глупост. Разглеждането на тази „апория“ изисква ако не толкова книги, колкото самият той е написал, то поне една по-солидна монография.
За безпомощността на метода свидетелстват най-вече неговите „научни“ прогнози. Той мислеше, че „реалният комунизъм“ е система за столетия, ако не и хилядолетия (своего рода „край на историята“, която е непобедима, и че трябва само да се очаква нейната бавна еволюция към… съвършенството). В „Хомо Советикус“ той предсказваше победата на руските витязи над изнежените западни момченца, играещи си на война, а когато непоклатимата система се срути, той твърдеше, че в Русия не е възможно нищо друго освен „реалния комунизъм“, достигнал своята зрялост при Брежнев и предсказваше скорошната му реставрация. В книгите му има още много други подобни „пророчества“.
За пръв път чух за него и можах да прочета неговите „Зияющие висоты“, които излязоха в Швейцария на руски през 1976 година, а след това бяха преведени на почти всички „световни“ езици. Книгата беше сатира на съветското общество в страната „Ибанск“ с нейното население от „ибанци“. Тя всъщност стана причина за екстрадицията на писателя от СССР. Навън вече, от издателствата се изля истински поток от книги, някои наченати в Русия, други написани на Запад. Всяка от тях беше за мене събитие и в библиотеката си имах почти всичко, излязло на руски език в Швейцария и Германия или на френски във Франция. Няма да ги изброявам, защото само заглавията им ще заемат цяла страница. Но още в тях, даже още в първата му книга се забелязваше разкъсващото го противоречие между безжалостния критик (и сатирик) на „съветското“ общество – или, както той го наричаше, „реалния комунизъм“ – и великоруския патриот, което доведе до „странната“ му еволюция от юношески мечтател-терорист (анархист по собствените му признания в „Мемоарите на един излишен човек“), желаещ да извърши атентат срещу Сталин (през 1939 г.) до апологет, да не кажа дупелизач на Сталин и сталинизма още преди краха на ленинско-сталинската система (в „Нашей юности полет“ – 1984 г.), но особено след 1991 г. и най-вече след завръщането му „на родину“ през 1999 г. Имахме задочен спор върху страниците на Максимовия „Континент“, а го видях лично след „промяната“ или подмяната, при която по думите на Уайнбъргър (парафраза на „Кухите хора“ на Т. С. Елиът – бел. ред.) СССР слезе от сцената не с гръм и трясък, а със скимтене. Зиновиев беше дошъл по покана на не помня вече какъв кръг от „полезни идиоти“, за да изложи своята гледна точка върху „скимтенето“ и преодоляването на може би най-голямата революционна криза през ХХ век. Няма да се спирам на идиотските му логически конструкции, но не мога да отмина това, което ми каза в частен порядък на улицата след излизането ни от залата. Той обясни краха на системата с… предателството на Горбачов и Елцин, а самото предателство с… подкуп:
– Они получили мноха денег от наших конкурентов и продали всьо!
Рекох си, че е напълно безмислено да се води разговор на това ниво. После търсих обяснение за себе си. Сигурно е комплексно и много фактори са изиграли своята роля, като се започне с това, че се гордее с участието си във „великата отечествена война“, с която „спасили човечеството от фашистката чума“, че през определен период от живота си е бил партиец, общественото положение, което е имал в СССР преди конфликта му със „съветското общество“, особеното му виждане за „ролята на КГБ, чиито копои го били спасили от разярените колективи, които били готови да го линчуват“ и т. н. Няма да забравя и неудържимата му радост, когато част от склеротиците в политбюро на ЦК на КПСС, заедно с шефа на КГБ Крючков и някои генерали, се опитаха да извършат просталински преврат през август 1991 г. в Москва, но не намериха последователи и бяха затворени за известно време.
Беше ми жалко да го слушам, но го разбирах – нали Самюел Джонсън беше казал, че „патриотизмът е последното убежище на мерзавеца“. Освен това ми правеше впечатление, че „Саша“ Зиновиев не беше от безсребърниците, мирисът на парите го упойваше, а това е смърт за мислителя, за твореца и може би за гения? Когато Зиновиев повече не беше нужен на „Запада“ със своите сатири, те завъртяха кранчето и той започна да пише срещу „западнизма“, само че на западния пазар за това не плащаха и той предпочете да си спомни за старата „родина“, където склопи очи през 2006 година на 84-годишна възраст, след като беше „абасрал“ името си с множество нови писания, речи, интервюта, пресконференции и книги, сред които и „лебедовата му песен“ от 2002 г. – „Русская трагедия (гибель утопии)“, при четенето на която с мъка овладявах позивите ми да повърна. Русия е убила не един от своите гении – самоубилият се Гогол или смазаният и превърнат в религиозен и придворен парцал Достоевски, да не говорим за върволицата разстреляни от Сталин „съветски“ поети и писатели, на които самият Зиновиев беше посветил една от зловещите си карикатури: Горбачов посреща върволицата от скелети на избитите от Сталин творци, връчва им ордени, грамоти за реабилитация и ги отпраща да се запишат в „Съюза на задгробните писатели“.
Г. Константинов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *