Аналгин за народната болка

печат
Сириза, Подемос и пр. са проекти за одържавяване на негодуванието. Те са вредни, защото удължават агонията и пречат на справедливия гняв да стигне до своята логична и единствено победоносна форма – антидържавността.
В днешната рекордно застаряла Европа те изплават предимно – ако не и единствено – на обещанието, че ще намерят „някакъв начин“ пенсионерите да продължат да си получават същите пенсии в евро. Характерни са най-вече с това, че държавата лансира себе си като най-добър изразител на недоволството, като изолира или заобикаля традиционните трансмисии – казионни или полуказионни синдикати, правозащитни организации и всякакви формирования на „гражданското общество“, които до момента са играели на някакъв „натиск“ и постигане или запазване на „придобивки“. В новата формула натискът се прехвърля с едно ниво по-нагоре – врагът става „Тройката“ – наднационални власти от рода на Европейска комисия, Световна и Европейска банка, МВФ, международните финансови институции, Белия дом и фрау Меркел.
Борецът за правата на унижените и оскърбените е вече собствената държава, която води люта битка (предимно по софри, пардон, преговори) с тия сури лами, за да могат пенсионерите да продължат да си взимат пенсиите в евро, без да чакат много на опашки. Парламата върви и по-надолу – с други напъпили изразители на народната воля, които искат независимост на Шотландия, Каталуня и пр., но формулата е една – старата голяма държава е лоша, дайте да ви дадем нова по-малка и хубави работи ще стават. Вече сто и кусур лета еснафът от Чехия, през Унгария, та до тъдява се чеше по главата и умува дали в Хабсбургската и Османската империя не е бил „по-добре“, отколкото при „нацията“, и ще има още да се чеше, като задава тъпи въпроси, ама нейсе, да говорим за днешния „антиимпериализъм“, който на мнозина явно мирише на новичко, а само на нас – на арсеник и стари дантели.
Тази тактика за обличане на националното правителство в бяло на фона на все по-зъбатата глобализирана мизерия е напълно логична. Днешната финансова и икономическа криза е малко по-различна по това, че главните виновници за нея са именно Държавата и Капиталът, като тук са не само главни – те са главни и във всички останали кризи през изминалите столетия, – но са вече и явни. В предишните циклични кризи на капитализма Държавата и Капиталът не личаха толкова ясно – винаги стояха на заден план, на една свободна мисъл разстояние. Имаше кризи и кризици, предизвикани от „цените на петрола“, от „спукани балони“ с „рискови облигации“, акции на интернет компании, от отделни „злонамерени“ фирми – Енрон, Уърлдком, Артър Андерсен и т. н. Имаше „лоши“ държави, предизвикващи „срива на рублата“, „изстиването на азиатските „дракони““ и др., при които вълните поразклащаха „хубавия свят“, но той имаше кого да сочи с пръст.
Тази криза обаче е глобална и има две ясни страни – финансова и дългова, предизвикани от най-едрия световен капитал и правителства на най-високо ниво – САЩ и Европейския съюз. Тук няма вече Сорос, арабски картели, руски олигарси и корейски електронни мандарини. Тя започна и се разви в държави, в които доларът и еврото са национални валути. Тя гръмна, когато лъсна, от една страна, грабежът на няколко огромни американски финансови конгломерата, дърпали стотици милиарди без обезпечение с помощта на правителствата, и от друга, грабежът на няколко правителства, дърпали стотици милиарди без обезпечение с помощта на финансовите конгломерати. Тук сто милиарда, там сто милиарда и то си стават пари. Колкото до обезпечението – обезпечение всъщност има и то е вечният „залог“, че народите няма да скочат най-сетне да пратят капиталистите и „регулаторите“ където им е мястото, а ще „затегнат коланите“, за да им плащат вересиите няколко десетилетия. Това обезпечение обаче може да продължава единствено докато населенията вярват, че на техните правителства сърцата им се късат, като ги гледат как страдат. Добрите правителства, изпратили лошите в миналото. На избори, като си му е редът.
Тук излизат на сцената сиризите, подемосите и прочее подемни откриватели на аналгина за народната болка. Техните отличителни черти са, че обикновено са млади, за да контрастират достатъчно добре на интензивно сбабичосания европейски политически „елит“, че обещават планини да обърнат, но да не допуснат пенсионерите да останат без евра, и най-важното – че всички решения на проблемите минават през Държавата, само Държавата и цялата Държава. Подобни номера от тип „Джовинеца“ (на български „Младост“ – химнът на фашистка Италия, в който се пее за „слава на труда“ и „бедните квартали“, строени с развети знамена зад вожда) са познати още от времето на Юлий Цезар, Марк Антоний и Октавиан Август – последният става всенароден любимец и „спасител“, преди да е почнал да се бръсне като хората, – че и преди тях, та е меко казано жалко, че още минават и срам за ония, пред които още минават.
От древна Гърция и древния Рим до вчерашния Рим и днешна Гърция тоягата и морковът се прилагат на общо основание и би трябвало да е безпределно ясно, че ако народът „делегира“ борбата, тоягите ще стават все повече, а морковът, ако влезе някъде, то няма да е в устата, а другаде. Да започнем да слушаме какво говорят гръцките революционери по затворите, а не гръцките министри по телевизията.
От глад ще пукне оня, който продължава да се засища с аналгин, и ще е луд точно оня, който го пие. Оня, който му го дава, ще продължава да пие отлежали марки и да се гаври с него, че и с децата и внуците му.

А. Ванчев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *